Решение № 4428 от 11.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4428 гр. Пловдив, 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20245330108711 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от Д. К. Н. против „Кредит Тайм“ ЕООД, с която се предявява иск с правно основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл.

19, ал.4 и чл. 11, т. 9 и т.10 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата, предвиждаща заплащане на такса за индивидуално кредитно предложение в размер на 1605,12 лева, обективирана в договор за паричен заем № **/**г., сключен между страните, е нищожна.

В исковата молба се излагат съображения, че на **г. между страните бил сключен договор за паричен заем № **/**г., по силата на който на ищеца били предоставени заемни средства в размер на 1500 лева, при фиксиран лихвен процент в размер на 10,00 % на ден и ГПР в размер на 10,24 %. Съгласно т. 3 – „Условия по заема“, ищецът следвало да заплати на ответника сумата в размер на 1605,12 лева, представляваща такса за индивидуално кредитно предложение. От правна страна се излагат съображения, че посочената клауза се явява недействителна, доколкото не е включена в ГПР, като по този начин се цели да се заобиколи разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. На следващо място посочената клауза била нищожна и като неравноправна по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗПК и поради накърняване на добрите нрави, доколкото нарушавала 1 принципа за справедливост в гражданскоправните отношения. Поради изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „Кредит Тайм“ ЕООД, с който се изразява становище за нередовност на исковата молба, доколкото липсвало посочване на банкова по чл. 127, ал. 4 ГПК. По отношение на основателността, се излагат съображения, че ще изрази становище след отстраняване на констатираните нередовности. Възразява се срещу доказателственото искане за представяне на справка какви суми са включени в ГПР. Посочва се, че за установяване на нищожността на клаузата, следва ищецът да установи плащането на сумата по нея, в която насока липсвали доказателства.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен договор за паричен заем **/**г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца сума в размер на 1500 лева, при лихвен процент в размер на 10,00 % и ГПР в размер на 10,24 %. В договора било посочено, че от потребителя се дължи такса за индивидуално кредитно предложение в размер на 1605,12 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Кредит Тайм“ ЕООД като заемодател и Д. К. Н. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 1500 лева. Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, 2 поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР н а ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, в ГПР не е включено дължимото възнаграждение за допълнителни услуги.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта 3 на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Несъответното в случая е че заемната сума по договора за кредит възлиза на 1500,00 лева, а сумата, която е следвало да върне кредитополучателя е над два пъти по-голяма – 3960,00 лева.

Така уговорената клауза за заплащане на допълнителни такси противоречи и на нормата на чл. 10а, ал.2 ЗПК, съобразно която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

С оглед всичко изложено настоящият съдебен състав намира, че сключеният между страните договор за кредит се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1 т. 10 ЗПК. Доколкото целият договор за кредит се явява нищожен, то такава се явява и клаузата за заплащане на такса за индивидуално кредитно предложение.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има ищецът. Доказателства за такива са представени за заплатена държавна такса в размер на 65,00 лева.

В производството по делото ищецът е представляван от адв. С. Н. въз основа на сключен Договор за правна защита и съдействие, съобразно който адвокатското възнаграждение е договорено при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 Закон за адвокатурата. По отношение на размера на възнаграждението, който следва да се определи в полза адв. Н. съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда.

4

Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС , националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид посочените принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, съдът намира, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата , в полза на адв. Н. следва да се определи възнаграждение в размер от 300 лева.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Д. К. Н., ЕГН:

**********, срещу „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520, установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, че клаузата от Договор за паричен заем **/**г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на еднократна такса за индивидуално кредитно предложение размер на 1605,12 лева е нищожна на основание чл. 21, ал.1 ЗПК, вр. чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК и чл. 10а, 5 ал.2 ЗПК.

ОСЪЖДА „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520, ДА ЗАПЛАТИ на основание чл. 78, ал.1 ГПК на Д. К. Н., ЕГН: **********, сумата в размер на 65,00 лева (шестдесет и пет лева), представляваща разноски в настоящото производство.

ОСЪЖДА „Кредит Тайм“ ЕООД, ЕИК: 203615520, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.2 ЗАдв., да плати на адв. С. Н., със съдебен адрес: гр. **, ул.

„**“ № **– **, сумата в размер на 300 лева (триста лева) - адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на Д. К. Н., ЕГН:

**********, по гр.д. № 8711/2024 г. по описа на Районен съд Пловдив.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________ 6