Определение № 3880 от 20.11.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3880 гр. София, 20.11.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XVI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николай Николов

Членове:

Силвия Б. Русева

Михаела П. Михова като разгледа докладваното от Михаела П. Михова Въззивно частно наказателно дело № 20251100607450 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава XXII – чл. 309, ал. 6 НПК.

Образувано е по повод на частен протест, депозиран от представител на СРП, срещу протоколно определение от 05.11.2025 г., постановено по НОХД № 14542/2025 г. по описа на СРС, НО, 93-ти състав, с което след произнасяне на осъдителна присъда по посоченото наказателно дело, съдът на основание чл. 309, ал. 1 НПК е отменил изпълняваната спрямо подсъдимия С. Т. Б. мярка за неотклонение „Задържане под стража“.

В протеста представителят на държавното обвинение излага доводи за неправилност на атакуваното определение. Счита, че са налице предпоставките за продължаване на търпяната до този момент от подсъдимия мярка за неотклонение „Задържане под стража“, като с оглед на постановената от първоинстанционния съд осъдителна присъда дори са е завишила опасността от укриване на лицето. Предлага протестираното определение да бъде отменено.

Софийски градски съд, като съобрази изложените в подадения протест доводи, въз основа на материалите по делото и закона, приема следното:

Частният протест е процесуално допустим – подаден е в законоустановения седемдневен срок от произнасяне на определението, изхожда от легитимирана страна и е насочен срещу акт, подлежащ на въззивна проверка по реда на гл. XXII НПК.

Разгледан по същество, протестът е основателен по следните съображения.

1

Подсъдимият С. Т. Б. е привлечен в качеството му на обвиняем на 05.08.2025 г. с обвинение за извършено на 03.08.2025 г. престъпление.

С определение на СРС от 07.08.2025 г., потвърдено с на СГС от 14.08.2025 г., в производство по реда на чл. 64 от НПК спрямо подсъдимия е взета мярка за неотклонение „Задържане под стража“ в досъдебното производство.

На 10.10.2025 г. подсъдимият е предаден на съд с обвинение за извършено престъпление по чл. 150, ал. 1 НК. Първоинстанционният съдебен състав се е произнесъл с присъда, постановена на 05.11.2025 г., с която подсъдимият е признат за виновен по така повдигнатото му обвинение, като на същият, след редуцирането му с една трета на основание чл. 58а, ал. 1 НК, е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от две години, при първоначално определен „строг“ режим на изтърпяване.

Съгласно чл. 309, ал. 1 НПК съдът, след постановяване на присъдата си в открито съдебно заседание, служебно се е произнесъл по мярката за неотклонение на подсъдимия, като е отменил досега прилаганата спрямо него такава „Задържане под стража“, като по отношение на лицето не е взета друга по вид мярка.

Въпросът за прилагане спрямо осъдения подсъдим на мярка за неотклонение в периода от постановяване на присъдата до нейното влизане в сила е уреден в разпоредбата на чл. 309 НПК, като наред с това приложение намират общите правила за прилагането на съответните видове мерки в раздел II на глава седма от НПК. Вземането или продължаването на мярка в никой случай не е задължително, като дори в презумпцията на чл. 309, ал. 3 НПК, съгласно която опасност от укриване на подсъдимия е налице при по-тежки случаи, когато наложеното наказание е не по-малко от десет години лишаване от свобода, то законът отново е предоставил преценката за това на компетентния съд, като е въвел възможност за оборване на тази презумпция.

Като съобрази доказателствата по делото, въззивната инстанция намери, че към настоящия момент не са отпаднали предпоставките за продължаване на прилаганата спрямо подсъдимия С. Т. Б. мярка за неотклонение „Задържане под стража“, поради което неправилно с атакуваното определение първоинстанционния съд е отменил същата.

На първо място, с постановената от първоинстанционния съд присъда подсъдимият е признат за виновен в извършването на така вмененото му престъпление, с оглед на което не само че е налице обосновано предположение, а същото е и с висока степен на вероятност, намерила израз в постановяването на крайния първоинстанционен съдебен акт, с който за съставът на СРС е без съмнение съпричастността на С. Т. Б. към инкриминираното деяние.

Подсъдимият Б. е адресно регистриран в гр. Угърчин, област Ловеч, на който адсрес същият е търсен от полицейските органи в рамките на досъдебното производство, като е установено, че имотът е необитаем. Горното е станало повод за обявяване на лицето за общодържавно издирване за 2 принудителното му довеждане пред органите на реда. Впоследствие лицето е било установено от полицейските служители да се подвизава в централните части на гр. София. За същото има данни, че води скитнически начин на живот и няма трайно установено местоживеене. Изложеното навежда настоящата инстанция на извод, че с оглед на липсата на каквато и да било трайна обвързаност на подсъдимото лице с адрес в Република България, на който да може да бъде открито, то за него е налице реална опасност от укриване, чийто интензитет в допълнителна степен а завишен, предвид наложеното му от първоинстанционния съд ефективно наказание „лишаване от свобода“ в размер на две години.

Въпреки че опасността от извършване на престъпление не е изрично предвидена като условие в разпоредбата на чл. 309, ал. 2 НПК, както вече беше посочено, и в тази хипотеза за прилагане на мерките за неотклонение важат общите правила на НПК, поради което съдът намира за необходимо да ги обсъди изчерпателно. В конкретния случай става въпрос за лице с висока степен на обществена опасност, изводима от богатото съдебно минало на подсъдимия. Същият е осъждан многократно (повече от 20 пъти, считано от 1982 г.) за най-различни престъпления, извършени на различни места из България, а включително и веднъж в Република Чехия. Многократно е изтърпявал наказание „лишаване от свобода“, което очевидно не е постигнало своите цели и скоро след освобождаването му от местата за лишаване от свобода, подсъдимият отново се е връщал към своите трайно установени престъпни наклонности.

От първоначалното му вземане на мярка за неотклонение по висящото срещу него наказателно производство до настоящия момент лицето е задържано за малко повече от три месеца, което в никакъв случай не е прекомерно с оглед на наложеното му от първоинстанционния съд наказание от две години „лишаване от свобода“.

Също така настоящата инстанция намира, че не е налице и някоя от хипотезите на чл. 309, ал. 4 НПК, при които е задължително мярката за неотклонение да се отмени или замени с най-леката, предвидена в закона, с оглед на постановената спрямо подсъдимия осъдителна присъда и наложеното с нея наказание.

От всичко изложено въззивният съд приема, че най-тежката по интензитет мярка за неотклонение е единствената адекватна да обезпечи обществения интерес и предвидените в закона цели, поради което следва да бъде продължена и след произнасянето на присъдата, с която е приключило първоинстанционното производство. В този смисъл атакуваното определение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което изпълняваната спрямо подсъдимия мярка за неотклонение „задържане под стража“ следва да бъде потвърдена.

Воден от горното, на основание чл. 345, ал. 2 НПК, Софийски градски съд, НО, 16-ти въззивен състав

3

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ протоколно определение от 05.11.2025 г., постановено по НОХД № 14542/2025 г. по описа на СРС, НО, 93-ти състав, с което на основание чл. 309, ал. 1 НПК е отменена изпълняваната спрямо подсъдимия С.

Т. Б. мярка за неотклонение „Задържане под стража“.

ПОТВЪРЖДАВА мярката за неотклонение „Задържане под стража“, взета спрямо подсъдимия С. Т. Б..

Определението е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4