Определение № 1015 от 13.11.2023, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1015 гр. София, 10.11.2023 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анна Баева

Членове:

Зорница Хайдукова

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Анна Баева Касационно търговско дело № 20228002902210 по описа за 2022 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „УП България 13“ ЕООД, представлявано от адв.Р. М., срещу решение № 126 от 26.04.2022г. по в.т.д. № 107/2022г. на Варненски апелативен съд, I I I състав, с което е потвърдено решение № 373 от 19.10.2021г. по т.д. № 1186/2020г. на Варненски окръжен съд, Търговско отделение. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени предявените от „УП България 13“ ЕООД против „Енерго-Про Продажби“ АД искове с правно основание чл.79, ал.1 вр. чл.31, ал.1 и ал.5 ЗЕВИ и чл.86, ал.1 ЗЗД за заплащане на следните суми: сумата 2444,21 лева, представляваща цена на произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец октомври 2017г., сумата 720,43 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 24.11.2017г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху горепосочената главница от предявяване на иска до окончателното плащане; сумата 87 591 лева – цена на произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец ноември 2017г., сумата 24 963,45 лeва – обезщетение за забава за периода от 29.12.2017г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху горепосочената главница от предявяване на иска до окончателното плащане; сумата 92 637,07 1 лева - цена на произведена и доставена, но неплатена електрическа енергия за месец декември 2017г., сумата 25 706,87 лева – обезщетение за забава за периода от 25.01.2018г. до датата на предявяване на иска, както и законната лихва върху горепосочената главница от предявяване на иска до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Поддържа, че решението е постановено в нарушение на чл.229, ал.1, т.4 ГПК и в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.07.2019г. по т.д. № 1/2017г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд не е съобразил наличието на висящо производство по проверка за законосъобразността на решение № СП-5 от 28.03.2019г. на КЕВР. На следващо място твърди, че решението е неправилно, тъй като е постановено в противоречие с чл.31, ал.5 ЗЕВИ във връзка с § 17 от ПЗР на ЗИД на ЗЕВИ.

Излага съображения, че въззивният съд неправилно е анализирал ефекта на измененията на ЗЕВИ от месец юли 2015г. върху механизма на заплащане на производители от ВяЕЦ. Твърди, че съдът неправилно е приложил последствията от отмяната на решение № СП-1 на КЕВР, тъй като не е анализирал по какъв начин тя се отразява в отношенията между страните по делото. Поддържа, че въззивният съд е следвало да спре производството по делото до окончателното влизане в сила на решене № СП-5 на КЕВР, както и да се произнесе по валидността му по реда на чл.17, ал.2 ГПК. Навежда доводи за необсъждане на изложените от него аргументи и твърдения, касаещи отказа за плащане от страна на ответника и позицията на НЕК.

Твърди, че в обжалваното решение липсва анализ на правната и фактическата обстановка, както и че същото е немотивирано и съдържа неверни констатации. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът обосновава наличие на основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Преюдициален ли е по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК спорът за законосъобразността на индивидуален административен акт /ИАА/, който няма отношение към възникването или погасяването на облигационната връзка между страните в гражданския процес, но уточнява факти и обстоятелства на стабилен ИАА, който е елемент от фактическия състав на същата облигационна връзка?

2

2. При наличие на предпоставките, предвидени в чл.17, ал.2 ГПК, както и когато административният акт е свързан с реализирането на спорните по делото субективни облигационни права, възниква ли за съда задължение служебно да осъществи косвен контрол за законосъобразността на акта?

3. Необходимо ли е съдът да бъде изрично сезиран с иск по чл.17, ал.2 ГПК, за да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността на административния акт, който е част от смесения фактически състав, опосредяващ спорните облигационни права в гражданския процес, или това е служебно /ex lege/ правомощие на съда?

4. Зависи ли от определени граници във времето предявяването на иска по чл.17, ал.2 ГПК и възможно ли е да бъде изрично предявен за пръв път чрез въззивната жалба срещу първоинстанционно решение?

5. Допустимо ли е съдът да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразност върху индивидуален административен акт, който е елемент от фактическия състав на облигационна връзка между страните в гражданския процес, но по изричната сила на закон подлежи на предварително изпълнение, и дали законово придадената изпълнителна сила на индивидуален административен акт дерогира правомощието на съда да осъществи косвен съдебен контрол за законосъобразността му?

6. Допустимо ли е предварително изпълнение на ИАА да дерогира правото на защита на заинтересована страна, пряко засегната от такъв ИАА, посредством възможността гражданският съд да се произнесе по същество, без да се съобрази с липсата на стабилност на ИАА, висящността вследствие неговото обжалване и директната връзка между ИАА и облигационно – правния спор?

Касаторът въвежда по първия въпрос допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като твърди противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, обективирана в определение № 410 от 27.09.2019г. по ч.т.д. № 1813/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 10 от 06.01.2021г. по ч.т.д. № 2479/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 25 от 10.01.2013г. по ч.гр.д. № 795/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о., определение № 340 от 22.07.2019г. по ч.т.д. № 1250/2019г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 456 от 03.8.2015г. по ч.т.д. № 1826/2015г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 40 от 18.01.2018г. по ч.т.д. № 2586/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 212 от 23.12.2015г. по т.д. № 2956/2014г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 155 от 11.01.2016г. по т.д. № 3

2611/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 157 от 11.06.2016г. по т.д. № 3018/2014г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 7 от 26.04.2016г. по т.д. № 3196/2014г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 28 от 28.04.2016г. по т.д. № 353/2015г. на ВКС, ТК, II т.о. По останалите въпроси поддържа наличие на допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Ответникът „Енерго-Про Продажби“ АД, представляван от адв.Аглика Тодорова, оспорва касационната жалба. Излага подробни съображения относно липсата на допълнителните основания по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Излага също доводи за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Третото лице – помагач „Национална електрическа компания“ ЕАД, представлявано от ст.юрк.Михаил Андреев, изразява становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна - подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.

283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел за безспорно, че ищецът „УП България 13“ ЕООД е производител на електрическа енергия от възобновяеми източници чрез енергиен обект, присъединен към електроразпределителната мрежа на „Електроразпределение Север“ АД /с предишно наименование „ЕОН България Мрежи“ АД/ на основание договор за присъединяване на обект на независим производител на електрическа енергия; насрещните страни са сключили договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, както и че претендираните от ищеца суми са определени от доставчика на база преференциална ценова категория.

По спорния въпрос дали след достигането на т.нар. нетно специфично производство заплащането се извършва по цена за излишък на балансиращия пазар или приложение намират преференциалните цени, въззивният съд е съобразил, че процесният договор за изкупуване на електрическа енергия, произведена от възобновяем енергиен източник, е сключен въз основа на 4 чл.94а, ал.3 ЗЕ и Закона за възобновяемите енергийни източници и биогоривата, като последният е отменен с приемане на Закона за енергията от възобновяеми източници /в сила от 03.05.2011г./. Намерил е, че преференциалните цени са определени с решение № Ц-10 от 30.03.2011г. в два варианта: в размер на 188,29 лв/МВтч за ВяЕЦ, работещи до 2250 часа, и 172,95 лв/МВтч за ВяЕЦ, работещи над 2250 часа годишно. Обсъдил е изменението на ЗЕВИ от 01.01.2014г., както и изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ, в сила от 24.07.2015г. Посочил е приетото от КЕВР на основание § 17 от ПЗР на ЗЕВИ решение № СП-1 от 31.07.2015г. за определяне на нетното специфично производство на електрическа енергия, според което енергията се заплаща по преференциални цени, съобразно решение № Ц-10 от 30.03.2011г. Взел е предвид и приетото в чл.18 от процесния договор, че цената за продажба на електрическа енергия е регулирана и се определя от ДКЕВР, като е отбелязал, че към момента на подписването на договора цената е определена с решение № Ц-04 от 30.03.2009г. В резултат на този анализ апелативният съд е приел, че цената на изкупуване на произведената електрическа енергия не подлежи на свободно договаряне, а се определя от регулаторния орган в рамките на неговите правомощия и по предвидения в закона ред. В тази връзка е изтъкнал наложената с изменението на чл.31, ал.5 ЗЕВИ /в сила от 24.07.2015г./ промяна на изкупуваното количество енергия по преференциални цени, което е обвързано от нетното специфично производство, определено с решението на КЕВР.

На следващо място въззивният съд е намерил, че с решение № 1777 от 23.02.2018г. по адм.д. № 8522/2015г. на АССГ, потвърдено с решение по адм.д. № 5284/2018г. на ВАС, е отменена т.1.7 от решение № СП-1 от 31.07.2015г. на КЕВР; след решението на ВАС е постановено решение № СП5 от 28.03.2019г. на КЕВР, с което е установено нетно специфично производство на електрическа енергия в размер на 2000 КВтЧ за централи, работещи до 2250 часа по т.8 от решение № Ц-10 от 30.03.2011г.; с решение по адм.д. № 4422/2019г. на АССГ същото е прогласено за нищожно, а с решение № 6355 от 29.10.2019г. по адм.д. № 2016/2020г. на ВАС е отменено решението на АССГ. Поради това решаващият състав е приел, че не е налице окончателно влязло в сила решение, което да съобрази. Взел е предвид и практиката на ВКС и е заключил, че посоченият спор не е преюдициален.

Въз основа на тези съображения апелативният съд е приел, че с 5 изменението на ЗЕВИ през 2015г. е променено количеството енергия, произведено от възобновяеми източници, което се изкупува по преференциални цени, като същото е ограничено до размера на нетно специфично производство за централите, работещи до 2250 часа, а произведеното количество енергия над този размер се остойностява по цена за излишък на балансиращия пазар. Отбелязал е, че приетото изменение води до промяна на ценообразуването в процесния договор, която е продиктувана от изменените пазарни условия. Отбелязал е още изпълнението на закона от КЕВР за определяне размера на нетно специфично производство за всяка една от централите с постановените решения, подлежащи на предварително изпълнение, независимо от оспорването им. Изложил е съображения, че законът и издадените въз основа на него решения на КЕВР не предвиждат централите да могат да преминават от една ценова категория в друга в зависимост от продължителността на часовете работа, поради което е приел за недопустимо разширителното им тълкуване по отношение начина на определяне на цената за изкупуване на енергия на регулиран пазар. Изтъкнал е, че целта на изменението на закона е постигане на баланс между разходите на обществения доставчик и нормата на възвращаемост на производителите, заложена в преференциалните цени, без да се достига до възможност за неоснователно обогатяване. Въз основа на това въззивният съд е достигнал до извода, че не е налице задължение за ответника като краен снабдител и титуляр на лицензия за дейността крайно снабдяване с електрическа енергия да заплати стойността на енергията, произведена над нетното специфично производство по претендираната от ищеца цена. Намерил е, че с оглед това обстоятелство, както и предвид предварителната изпълняемост на решенията на КЕВР, липсва основание за спиране на производството до приключване на спора по адм.д. № 4422/2019г. на АССГ, респ. за произнасяне по възражението за нищожност на решението на КЕВР. Изтъкнал е, че основание за заплащане на допълнителни количества енергия по преференциални цени би съществувало единствено, ако с ново решение КЕВР промени прага на нетното специфично производство, което по естеството си би представлявало ново основание на претенцията. Изтъкнал е още, че отмяната на решението на КЕВР, респ. прогласяването му за нищожно, не води до възникване на право на ищеца да получи плащане на по – висока цена, още повече, че решението е породило действие към процесния период и неговата отмяна ще бъде нов 6 факт. Констатирал е, че на производителя е заплатено по преференциална цена произведеното количество електрическа енергия до достигане на нетното специфично производство на собствените му централи; ответникът е изпълнил задължението си за заплащане на гарантираната от закона цена, а остатъкът е заплатен по цена за излишък на балансиращия пазар. Поради това апелативният съд е приел предявените от „УП България 13“ ЕООД искове за неоснователни.

Разпечатката съдържа 31 от 56 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d7c423a1-049d-4c9d-ba57-c4eb1586f5c7