Определение № 838 от 04.06.2026, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 838 гр. Благоевград, 04.06.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов като разгледа докладваното от Атанас Иванов Въззивно гражданско дело № 20261200500694 по описа за 2026 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и е образувано по жалба, подадена от Община Благоевград, представлявана от кмета на общината, срещу решение № 178/ 13.03.2026 г., постановено по гражданско дело № 750/ 2025 г. на Районен съд – Благоевград.

Навежда се, че обжалваното решение е неправилно и необосновано.

Поддържа се, че при противоречиви свидетелски показания, съдът е достиганл до грешен извод досежно фактическата страна на делото. Навежда се, че са неправилни и необосновани са изводите на първоинстанционния съд, че процесният имот е изключен от приложното поле на ЗСПЗЗ, поради което няма пречка да бъде придобит по давност. Тези изводи на съда са формирани отново при неправилно и незадълбочено изследване на доказателствата по делото, както и при неправилно приложение на материалния закон. Оспорва се относимостта на съдебната практика, на която е стъпил в мотивите се първоинстанционният съд, тъй като посочената практика може да намери приложение единствено във случаите, когато с исковата молба са въведени конкретни твърдения, подкрепени със съответните доказателства относно собственикът на претендиралия имот преди колективизацията, както и идентичността на притежавания от него имот със сегашния претендиран такъв. Само в този случай, ако не се установи собственикът да е станал член 1 на ТКЗС, запазил е владението в реали граници и това владение е осъществявано и към момента на влизане в сила на ЗСПЗЗ, без междувременно имотът фактически да е отнет, може евентуално да се приеме, че същият е бил частна собственост, запазил е статута си на такъв и реалните си граници. /В този смисъл Решение № 101 от 03.10.2018 г. по гр. д. № 4402/2017 г., II г. о. на ВКС; Решение № 142 от 17.12.2018 г. по гр. д. № 524/2018 г., II г. о. на ВКС; Решение № 71 от 08.07.2021 г. по гр. д. № 3189/2020 г„ I г. о. на ВКС; Решение № 60121/13.01.2022 г. по гр. дело № 119/2021 г. на II г.о. на ВКС/. Във всички останали случаи приемането на подобно обстоятелство, което представлява положителен факт по своето естество, почива единствено и само на предположения, които не са подкрепени от никакви доказателства. Приемането на подобно обстоятелство не е обусловено и от наличие на законова презумпция.

Сочи се, че в конкретния случай с исковата молба не са въведени твърдения и не са представени доказателства за собственика на имота към момента на образуване на ТКЗС, нито дали същият е станал член-кооператор, а единствено бланкетно се оспорва включването на имота в подобни организации. Сочи се, че депозирания пред първата инстанция писмен отговор на исковата молба, без такива данни - за собственика на земята преди образуване на ТКЗС, е невъзможно да се установи дали земята е била отнета или включена в кооперативно земеползване. Справка за внесени в ТКЗС земи може да бъде извършена само по име на член-кооператор, защото съхраняваните данни за опис-декларациите са поименни, а освен това трудно може да се установи идентичност на описаните в тях земеделски земи с имотите към момента. В самата административна процедура по възстановяване на земеделските земи, в повечето случи установяването на бившите имоти е ставало по данни, анкети и т.н. на самите бивши собственици. Последните са носели тежестта в определения за това срок да заявят и след това да установят пред Поземлена комисия, респ. пред съда, със съответните доказателства какви земи са притежавали преди колективизацията и къде е тяхното местоположение. В тази насока е и становището на вещото лице, че няма данни, от които да се установи внасяне в ТКЗС, което съдът е интерпретирал неправилно в насока, че имотът не е бил част от масивите на ТКЗС. Следва да се има предвид, че обект на изследване от ОСЗ са всички земеделски земи за съответното землище, включително и 2 земите, които не са били внесени в ТКЗС или ДЗС. В тази насока е и нормативното правило, уредено в чл. 10, ал. 1 ЗСПЗЗ /в последната редакция/, който предписва, че се възстановяват правата върху земеделските земи, които са притежавани преди образуването на ТКЗС или ДЗС, независимо от това дали са били включени в тях или в други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Съгласно чл. чл. 15, ал. 6 (Нова - ДВ, бр. 122 от 1997 г.) ППЗСПЗЗ, земи, които не са били внесени в ТКЗС или ДЗС, се възстановяват на собствениците им. В тази връзка следва да се отчетат и мотивите в Решение № 7/19.06.1995 г. по к. д. № 9/1995 г. на Конституционния съд, с което е обявено за противоконституционно изменението на чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ от 1995г. КС е изследвал хипотезите, в които земите не са включени в посочените организации, защото след образуване на ТКЗС са били отнети от собствениците, или включването им не е отразено в опис-декларациите за приемане на член-кооператорите, като е приел, че и в тези хипотези земите подлежат на възстановяване. На практика с това решене КС е приел, че нормата на чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ е имала сегашния обхват и преди изменението.

В този смисъл е и съдебната практика: Определение № 503/11.06.2010 г. по гр.д. № 47/2010 г. на ВКС, I г.о. - „ За да подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, необходимо и достатъчно е имотът да е имал земеделски характер, а дали е станал част от кооперативното земеползуване поради внасянето му в ТКЗС от член-кооператор, или е обобществен по друг начин, в това число и чрез фактическото му завземане от селскостопанската организация, е без правно значение.“ /

Посоченото се потвърждава и от самата административна процедура по възстановяване на собствеността, при която се е изследвало само наличието на собственост върху земите преди образуването на ТКЗС и др., което се е установявало не само с опис-декларации за внасяне на земите, а в много случаи само въз основа на емлячни регистри, без да се изследва дали земята е внесена в ТКЗС, отнета и т.н.

Предвид изложеното, след като с исковата молба не са въведени твърдения и не са представени доказателства за собственика на имота преди ТКЗС и за идентичност на същия, считам че неправилно и несправедливо се вменява на общината да доказва обстоятелства, за които не разполага и не може да се снабди с абсолютно никакви данни. Ответната община е поставена в обективна невъзможност да докаже единствено по данни за имот от КККР дали същият е бил внасян в ТКЗС, отнет, одържавен и т.н.

Ако посочената съдебна практика се прилага във всички подобни 3 случаи, ще се стигне до извода, че изобщо няма такива земи, които да попадат в приложното поле на чл.19, ал.1 от ЗСПЗЗ. Посоченото изцяло противоречи на идеята на законодателя и би било единствено предпоставка за злоупотреби от недобросъвестни лица.

Следва да се има предвид също, че съгласно трайната съдебна практика пълното доказване може да бъде осъществено, както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Подобно разрешение е възприето и в Решение № 31/09.03.2012 г. по гр. дело № 502/2011 г. на Ш-то гр. отд. на ВКС; Решение № 841/19.01.2010 г. по гр. дело № 3530/2008 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и др. Във всичките процедури по отразяване на процесния имот в различните карти и тяхното одобряване (КВС 1998г., КККР 2019 г.) не са налице данни имотът да е собствен на конкретно лице, като същевременно няма постъпили възражения при одобряването на плановете. Гореизложеното се потвърждава и от изготвената съдебно-техническа експертиза.

Въпреки тези ангажирани доказателства, първоинстанционният съд не е обсъдил какво е значението на представените Заповед № РД-10-121/28.07.2008 г. на Директора на Областна дирекция „Земеделие“ — Благоевград, Протоколно решение № 3/25.07.2008 г. на комисията по чл.19, ал. 2 от ЗСПЗЗ, ведно с извлечение от Приложение № 1 към решението, а също и на одобрените карти, планове и регистри към тях. Не е съобразено, че се касае за официални документи, приети по делото, които се ползват с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 от ГПК /така Решение № 60121/13.01.2022 г. по гр. дело № 119/2021 г. на II г.о. на ВКС/.

Като влезли в сила административни актове, издаден от компетентен орган, съобразно законово установена процедура, същите се ползват с обвързваща доказателствена сила относно отразените с тях обстоятелства, а именно, че процесният имот е имал качеството на земеделска земя, която е подлежала на възстановяване по ЗСПЗЗ, но за нея не са постъпили реституционни претенции от бившите собственици, поради което е предадена в собственост на Община Благоевград.

Съгласно разпоредбата на чл. 45г от ППЗСПЗЗ за имотите по чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ се съставят актове за общинска собственост, в които като основание за съставянето им се вписва протоколното решение на комисията.

С Акт за общинска собственост № 14399/13.02.2025 г. поземлен имот с идентификатор *** по КККР на с. Дъбрава, на основание чл. 56, ал. 1, чл. 2, ал. 1, т. 7 от ЗОС и чл. 19, ал. 1 от ЗСПЗЗ във вр. с Протоколно решение № 3/25.07.2008 г. на комисията по чл. 19, ал. 2 от ЗСПЗЗ, е актуван като общинска собственост.

В случая този акт за общинска собственост също се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 от ГПК. Тъй като АОС е приравнен на констативен нотариален акт по чл. 587 от ГПК, по отношение на неговото оспорване намират приложение постановките на ТР №11 от 21.03.2013 г. по т. д. № 11/2012 г., ВКС, съгласно които оспорващата страна, която не притежава документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на удостовереното с акта право. В този случай не намира приложение общото правило за разпределение на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК.

4

В конкретния случай, материална доказателствена сила на посочените официални документи не е оборена, въпреки това съдът не е обсъдил тяхното значение за настоящия спор, което съставлява съществено процесуално нарушение.

Същевременно по горе се обсъди установеното от СТЕ, че към 1954 г. процесният имот попада в територия обозначена като лозе и е представлявал част от голям лозов блок, какъвто е и към настоящия момент. Посоченото само по себе си установява, че не са налице запазени реални граници на земите в този блок. Установява се от доказателствата също, че в този лозов масив има редица възстановени имоти с план за земеразделяне. Посоченото безспорно сочи, че земите от този лозов масив са били включени в ТКЗС и др. подобни организации, подлежат на възстановяване и са възстановени на заявилите ги в срок бивши собственици в нови реални граници с план за земеразделяне. Земите, за които не е подадено заявление за възстановяване, какъвто е процесния имот, представляват остатъчен фонд, останал след настаняване на всички заявени в масива имоти и са общинска собственост по силата на закона.

Като краен резултат, от гореизложеното е видно, че няма абсолютно никакви доказателства както за собственика на имота към момента на образуване на ТКЗС, така и за реалните граници на същия към този момент, а още по-малко за запазено владение в реални граници, поради което изводът на съда в противна насока е необоснован, неправилен и не се подкрепя от доказателствата по делото. Поради това е неприложима и посочената от съда съдебна практика. Съдът е приел за доказани факти, за които липсват въведени твърдения в исковата молба, а също надлежни и безспорни доказателства по делото, което съставлява съществено процесуално нарушение, водещо до неправилност и необоснованост на постановения съдебен акт.

В конкретния случай следва да се има предвид възприетото в практиката на ВКС тълкуване по приложението на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ, съгласно което „земя, останала след възстановяването” е тази, за която не е подадено заявление за възстановяване (така: Решение № 203 по гр.д.№ 1703/2016 г. на I г.о., Решение № 212 от 06.02.2017 г. по гр.д.№ 1493/2016 г. на I г.о., Решение № 62 от 06.07.2020 г. по гр.д.№ 2517/2019 г., I г.о.). По тази причина относно процесния имот релевантно е да се установи дали има характер на земеделска земя (за което не съществува спор), както и реституирано ли е в полза на физическо или юридическо лице, държавата или община. Само при установено от събраните доказателства наличие на подадено заявление от лице по чл. 10 ЗСПЗЗ (независимо дали така инициираното реституционно производство е приключило или не), респ. при наличие на служебно взето от поземлената комисия решение за възстановяване на земи от държавния или общински поземлен фонд (чл. 45, ал. 1 и 2 ППЗСПЗЗ), би било налице обстоятелство, принципно изключващо приложението на чл. 19, ал. 1 ЗСПЗЗ по отношение на конкретната земеделска земя /така Решение № 60121/13.01.2022 г. по гр. дело № 119/2021 г. на II г.о. на ВКС/.