Решение № 4813 от 08.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4813 гр. Пловдив, 08.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330115443 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. Г. Г., ЕГН: **********, против „Вивус.БГ“ ЕООД, ЕИК 202393458, с която е предявен осъдителен иск правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 361.38 лева – главница, недължимо платена по Договор за кредит *** евентуално да се осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 247.57 лева – недължимо платена по клауза за „такса за бързо разглеждане на документи“ по Договор за кредит *** ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане – 04.09.2024 г.

В исковата молба и в уточняваща молба, се твърди, че между страните е бил сключен Договор за кредит *** по силата на който в полза на кредитополучателя, била предоставена сума в размер на 1200 лева. По договора била уговорена договорна лихва от 40.43 лева (40,99%), при ГПР – 49.70 %. Твърди се, че с договора била начислена „такса за бързо разглеждане на документи“ в размер на 247.57 лева. Сочи, че общата дължима сума по договора следвало да се върне на една погасителна вноска на 28.05.2024 г.

Твърди се още, че на 16.07.2024 г., длъжникът заплатил сумата от 1561.38 лв. чрез „Изи Пей“ АД, с което погасил задълженията си по договора за главница, възнаградителна лихва, наказателна лихва, такси допълнителни услуги и др. наказателни такси.

Поддържа, че процесният договор за кредит е нищожен и всичко платено над главницата, а именно сумата в размер на 361.38 лева е платена без основание и следва да се върне на ищеца.

Счита, че сключеният договор е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушение изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и заобикаляне разпоредбата на чл. 19, ал.

4 ЗПК. Уговорената дължимост на „такса за експресно разглеждане на документи“ била нищожна, като противоречаща на чл. 10а ЗПК.

Искането е да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 361.38 лева 1 главница, недължимо платена по Договор за кредит *** евентуално да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 247.57 лева – недължимо платена по клауза за „такса за бързо разглеждане на документи“ по Договор за кредит *** ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане – 04.09.2024 г. Претендират се разноски.

С определение, от открито съдебно заседание, проведено на 14.10.2025 г., е допуснато изменение на предявените искове, чрез увеличение на размера на първоначално предявения осъдителен иск, а именно: за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 363.05 лева - недължимо платена по Договор за кредит *** евентуално да се осъди ответникът да заплати на ищеца сумата от 278.25 лева – недължимо платена по клауза за „такса за бързо разглеждане на документи“ по Договор за кредит *** ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба до окончателното й изплащане – 04.09.2024 г.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника, с който оспорва предявения иск.

Твърди се, че ищцата е получила заемна сума в общ размер на 1460 лв. (главница).

Поддържа се, че първоначално уговореното задължение било в размер на 1488 лева, а след като на 28.05.2024 г. кредитополучателката внесла сума в размер на 261.47 лева, задължението било погасено до сумата от 1226.53 лева. Впоследствие ищцата изтеглила сумата от 260 лева, след получаването на която задължението й нараснало до 1518.06 лева. С настъпване на падежната дата и изпадане в просрочие, задължението се увеличило до размер от 1561.58 лева, като същото било окончателно погасено на 16.07.2024 г. Ответникът твърди, че за срока на кредита ищцата е заплатила в полза на дружеството сума в общ размер от 1823.05 лева, от които 363.05 лева били за разходи, лихви и такси от отпуснатата главница.

Ответникът поддържа, че договорът за кредит отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, поради което бил действителен. В него бил посочен приложимият лихвен процент, който бил фиксиран, при което не било необходимо посочване на методиката за определянето му.

По отношение на таксата за бързо разглеждане на заявлението е посочено, че в общите условия на договора е регламентирано как се формира същата, като било изрично посочено, че заявяването на тази услуга няма отношение към преценката по отпускане на кредита и използването на тази възможност не е задължително условие за отпускане на кредита. Конкретният размер на таксата и правното основание, на което се дължи, били изрично посочени в договора и във формуляра, съдържащ преддоговорна информация. Тази такса не следвало да се включва като разход по кредита, тъй като заявяването й не представлявало условие за сключване на договора и отпускане на заявената сума, а представлявала допълнителна възможност, поради което се твърди, че клаузата кореспондира с чл. 10а ЗПК и не е неравноправна по смисъла на чл. 143 ЗП.

Предвид изложеното, моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски. Възразява за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е подписан Договор за кредит */*, по който е предоставената сума в размер на 1200 лева, с уговорена договорна лихва – 40.43 лева и „такса за бързо разглеждане“ – 247.57 лева; както и, че на 16.07.2024 г. ищцата е заплатила на ответника сумата от 1561.58 лева по процесния договор за кредит.

2

/виж Определение по чл. 140 ГПК от 25.06.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

По делото като писмени доказателства са приети – Договор за кредит */* /л.33/ и Общи условия към него, от който се установява, че на * г. е сключен договора между страните по делото, по силата на който ответното дружество в качеството на кредитодател, е предоставило на И. Г. Г., в качеството й на кредитополучател, сумата от 1200 лева, при фиксиран лихвен процент от 40.99 %, а ГПР е 49.70 %. Уговорена е също „такса за бързо разглеждане“ в размер на 247.57 лева. Ищецът се е задължил да върне сумата в срок от 30 дни, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1488 лева.

По делото като писмено доказателство е приет и – Анекс за допълнителна сума от 24.06.2024 г. към Договор за кредит */* /л.44/, от който се установява, че на 24.06.2024 г. е сключен анекса към договора, по силата на който ответното дружество в качеството на кредитодател, е предоставило на И. Г. Г., в качеството й на кредитополучател, сумата в общ размер от 1198.53 лева, формирана от размер на кредита преди отпускане на допълнителна сума – 938.53 лева и отпусната допълнителна сума в размер на 260 лева, при фиксиран лихвен процент от 39.78 %, а ГПР е 48.80 %. Уговорена е също „такса за бързо разглеждане след отпускане на допълнителна сума“ в размер на 278.25 лева. Ищецът се е задължил да върне сумата в срок до 27.06.2024 г., като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1518.06 лева.

Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за кредит ** и Анекс към него от 24.06.2024 г., по който ищецът е усвоил заетата сума. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, тъй като в договора, както и в анекса към него, кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по 3 заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49.70 %/. Посочената годишна фиксирана лихва не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение.

Страните в договора са уговорили, че кредитополучателят дължи на кредитодателя такса за експресно разглеждане в размер на 247.57 лева, а в Анекса към договора – такса за бързо разглеждане след отпускане на допълнителна сума в размер на 278.25 лева.

Относно таксите за бързо разглеждане, съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж.

В настоящия случай, таксата за бързо разглеждане представлява действие по усвояване на кредита във времево отношение.

Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването на кредита, с нея реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора годишен процент на разходите от 49.70 % не отговаря на действителния такъв.

Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.