Решение № 2102 от 26.04.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2102 гр. София, 26.04.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Виолета Йовчева

Членове:

Мариана Г.а

Димитър Ковачев при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Мариана Г.а Въззивно гражданско дело № 20221100504178 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

С решение от 06.07.2021г., постановено по гр. дело № 36959/2020 год. по описа на СРС, ГО, 177 състав, са отхвърлени обективно кумулативно и активно субективно съединените искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, предявени от А. О. Д. и А. О. Д. срещу ЗАД „А.“ АД за осъждане на ответното дружество да заплати на всяка една от ищците сумата от по 20 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на пътно-транспортно произшествие, осъществено на 11.04.2017г, в гр. София, на бул. „Европа“, между лек автомобил марка „Мерцедес”, модел „Р500” с per. № СА **** СК, управляван от Д. Г. Х. и пешеходката М.Р. Д., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.08.2020 г. до окончателното изплащане и за заплащане на сумата от по 3 322, 22 лева – обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва върху главницата за периода от 17.11.2018г. до 06.07.2020г.

Решението е постановено при участието на привлечено на страната на ответника трето лице помагач Д. Г. Х..

1

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищците А. О. Д. и А. О.

Д., в която са изложени оплаквания за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните от първоинстанционния съд изводи, както и за нарушение на материалния закон.

Конкретно се твърди неправилност на приетото от СРС, че Тълкувателно решение № 1/2018г. по тълкувателно дело № 1/2016г., ОСНГТК на ВКС, няма ретроактивно действие, което налагало извода, че към момента на осъществяване на деликта низходящите от втора степен не са имали качеството на увредени лица. На следващо място, развити са доводи, че всички елементи на съдебно предявеното вземане са установени въз основа на събраните писмени и гласни доказателствени средства. След загубата на баба им и двете ищци се затворили в себе си, преживели са и продължават да преживяват и към настоящия момент силни психически страдания и безвъзвратен дискомфорт в резултат на загубата на близкия за тях човек. Те са изпитали силен емоционален стрес, който се е отразил негативно в битово и социално отношение, като още не са превъзмогнали смъртта на баба си. В този ранен етап от техния живот тя е била единственият човек, който ги е подкрепял и помагал, както финансово, така и морално, особено след раздялата на родителите им. По тези съображения е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което предявените искове да бъдат уважени в пълните им размери, включително и за акцесорното вземане за обезщетение за забава. Изложени са и съображения, че съдът не е ограничен от разпоредбата на § 96, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /обн. ДВ, бр. 101 от 2018г./, предвиждаща максимален размер на обезщетението, а дължимото обезщетение следва да се определи по справедливост, при отчитане на установените обективни факти и обстоятелства по конкретното дело.

Въззиваемият ЗАД „А.“ АД оспорва въззивната жалба като неоснователна по подробно изложени съображения. Счита обжалваното решение за правилно и обосновано, като постановено в съответствие със събраните по делото доказателства и в правилно приложение на относимите материално-правни норми. Сочи, че процесният инцидент е настъпил преди приемане на Тълкувателно решение № 1/2018г. по тълкувателно дело № 1/2016г., ОСНГТК на ВКС, с което се разширява кръгът на правоимащите и се обявяват за изгубили сила до сега действалите постановки. Поради това 2 аргументира становище, че ищците не са материално-легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпилата смърт на тяхната баба. Изложени са доводи, че по делото не е установено чрез допустимите доказателствени средства да е налице изключителна емоционална връзка между пострадалото лице и ищците, обосноваваща присъждане на обезщетение за неимуществени вреди.

Евентуалната раздяла на родителите на ищците поради развод не предопределя автоматично, че децата губят родителската грижа. Освен това не било доказано по делото, че починалата М. Д. е полагала грижи или е отглеждала своите внуци, не било установено на каква възраст са били ищците при раздялата на родителите им, както и дали към този момент са имали нужда от заместваща грижа на друго лице, вместо родителите им и дали това лице е била тяхната баба. Сочи, че претърпените от тях страдания не надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Поддържа се и наведеното в първоинстанционното производство възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата пешеходка. Заявени са и доводи, че претендираният размер на обезщетенията е завишен и не отговаря на критерия за справедливост. По тези съображения е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение в цялост. В условията на евентуалност е заявено искане за определяне на обезщетения в границата на посочената в чл. 493а, ал. 4 от КЗ сума от 5 000 лева, съответно намалена с установената степен на принос от страна на пострадалото лице за настъпване на пътно-транспортното произшествие.

Третото лице-помагач Д. Г. Х. не заявява становище по въззивната жалба.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

3

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. По изложените във въззивната жалба доводи намира следното:

Безспорно е по делото, а и се установява от приетото удостоверение за родствени връзки, че ищците А. О. Д. и А. О. Д. са внучки на М.Р. Д., ЕГН **********, починала на 11.04.2017г.

С присъда от 07.11.2018г., постановена по НОХД № 5025/2017г. по описа на СГС, влязла в законна сила на 13.02.2020г., подсъдимият Д. Г. Х. е признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 303, вр. чл. 343, ал. 3, предл. 1-во, алт. 2-ра и предл. 5, б. „б“, предл. 1-во, вр. ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1, предл. 3-то от НК, за това, че на 11.04.2017г., около 20:30ч, в гр. София, при управляване на моторно превозно средство - лек автомобил марка „Мерцедес”, модел „Р500” с per. № СА **** СК, по платното за движение на бул. „Европа“, в посока от бул. „Панчо Владигеров“ към ул. „Адам Мицкевич“ и в района на № 18, нарушил правилата за движение по пътищата визирани в ЗДвП, а по-конкретно - чл. 20, ал. 2 ЗДвП, като реализирал пътнотранспортно произшествие с пресичащата платното за движение на бул.

„Европа“ в посока отляво надясно спрямо посоката на движение на автомобила, пешеходка М.Р. Д., ЕГН ********** и по непредпазливост причинил смъртта на пешеходката Д., като деецът е управлявал моторнотопревозно средство без да има необходимата правоспособност и деянието е извършено след употреба на наркотични вещества - хероин, диазепам и фентанил, поради което е осъден на лишаване от свобода за срок от пет години.

Според съдопроизводственото правило на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали то е извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Следователно, в настоящото производство съдът е обвързан от изводите на наказателния съд в посочената част и е длъжен да приеме за доказано между страните, че третото лице-помагач виновно е извършил описаното в исковата молба деяние, което е противоправно. Задължителната сила на крайния съдебен акт в наказателното производство обхваща и съставомерния резултат /в този смисъл - ППВС № 7/1959г./. При съобразяване на задължителната сила на присъдата, гражданският съд е обвързан и следва да приеме за установени в 4 производството всички съставомерни признаци на извършеното деяние, включително и наличието на причинно-следствената връзка между деянието и смъртта на пострадалата пешеходка.

По делото не е спорно обстоятелството, че при настъпване на процесното ПТП деликтната отговорност на водача на лек автомобил „Мерцедес“ с рег. № СА **** СК е била обезпечена от ответното застрахователно дружество чрез сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, както и че в срока на застрахователното покритие е настъпило процесното ПТП.

В първоинстанционното производство е прието заключение на автотехническа експертиза, което не е оспорено от страните и преценено по реда на чл. 202 от ГПК, следва да се кредитира като пълно и обективно. От същото се установява, че разрешената скорост за движение на автомобили в участъка на пътно-транспортното произшествие е 50 км/ч. Вещото лице е определило следния механизъм на произшествието/: водачът на лек автомобил „Мерцедес“ с рег. № СА **** СК, се е движил в лявата лента на бул. „Европа“ с посока на движение от бул. „Панчо Владигеров“ към ул.

„Адам Мицкевич“, като движението се е осъществявало в тъмната част на денонощието, на къси светлини на фаровете, при условията на осветление от улични лампи, при суха асфалтова настилка и на прав участък. По същото време в района на № 18 пешеходката М. Д. е предприела пресичане на пътното платно на бул. „Европа“ с посока от ляво на дясно спрямо посоката на движение на автомобила, на необозначено за целта място. Възникнал е удар с предната габаритна част на автомобила в дясната част на тялото на пешеходката, в резултат на който тялото на пострадалата е изведено от равновесие с последващ удар и деформация на предния капак в зоната на левия фар, с покачване на тялото върху капака на автомобила, последващо счупване на челното стъкло от главата на пешеходката, която паднала на терена. Експертът е приел, че спрямо удара и извеждане тялото от равновесие, предвид счупването на челното стъкло, вероятната и възможна скорост на движение на автомобила в момента на удара е в рамките на около 50 км/час, а разстоянието на опасната зона за спиране на автомобила е около 31 метра. Предвид опасната зона за спиране, светлинното платно на фаровете от 40-50 метра и отстоянието на автомобила /около 62, 50 метра от момента, в който пешеходката е предприела пресичане на пътното платно/ е направен 5 извод, че водачът е имал обективна възможност да възприеме пострадалата, т.е. ударът е бил предотвратим. В заключението е посочено още, че пешеходката се е движила по пътното платно в тъмната част на денонощието, като е предприела пресичане на необозначено за целта място и тя е имала възможност да предотврати настъпването на процесното ПТП при условие, че отчитайки светлините от фаровете на автомобила, не е предприела пресичане на булеварда.

В първоинстанционното производство са събрани гласни доказателствени средства чрез разпит на свидетеля М.н Б., чиито показания следва да се кредитират като логични и отразяващи непосредствени възприятия относно релевантните за спора обстоятелства. Свидетелят е близък приятел на ищците от около 5-6 години, излизали са заедно в една компания. Той разбрал за инцидента и се обадил на А., която по време на разговора плачела. След инцидента и двете момичета започнали да се отчуждават от компанията, затворили се в себе си. А. /с която свидетелят бил по-близък/ била много тъжна, изпаднала в депресия след смъртта на баба си.

А. също била много разстроена. И двете били много близки с баба им, тя им помагала много и ги подкрепяла във всичко, била е като техен втори родител.