Решение № 2262 от 14.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2262 гр. София, 14.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Любомир Василев

Членове:

Калина Анастасова

СТОЙЧО Т. ПОПОВ при участието на секретаря Донка М. Шулева като разгледа докладваното от СТОЙЧО Т. ПОПОВ Въззивно гражданско дело № 20221100505150 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258-273 от ГПК.

С Решение № 20025161 от 28.03.2022 г. постановено по ГД № 52018 по описа за 2020 г. на СРС, I ГО, 159 състав, е признато за установено, че В. Б. Л., ЕГН ********** дължи на „Топлофикация София“ ЕАД, ЕИК 831609046 сумата от 25,34 лв., представляваща стойност на ползвана, но незаплатена топлинна енергия за периода от 01.10.2015 г. до 31.03.2016 г., за топлофициран имот, находящ се в гр. София, бул. „****“ № ****, отчитан под абонатен № 204627, ведно със законна лихва върху главницата от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение – 11.09.2019 г. до окончателното плащане на дължимото и сумата от 6,86 лв., представляваща законна лихва за забава за периода от 15.09.2016 г. до 05.09.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 25.09.2019 г. по ЧГД 52188/2019 г. на СРС, 159 състав.

Решението е постановено при участието на „Термокомплект“ ООД – трето лице-помагач на страната на ищеца.

Решението е обжалвано в срок от ответника чрез назначения особен представител. Въззивникът излага съображения за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Твърди се, че между ищеца и ответника липсва облигационно правоотношение, породено от индивидуален писмен договор между страните, респ. че ответникът не притежава качеството потребител на топлинна енергия, топлинната енергия не 1 била отчетена въз основа на реално измерване, не било доказано, че през исковия период в процесния топлоснабден имот са били монтирани средства за дялово разпределение, не било посочено въз основа на кой от начините по чл. 155, ал. 1 ЗЕ е ставало отчитането. Излагат се съображения и че процесното вземане е погасено по давност. Релевират се доводи и че претенцията за заплащане на обезщетение за забава също е неоснователна, доколкото страните не са определили срок за изпълнение и ответникът следвало да бъде поканен да изпълни, за да бъде поставен в забава. В тази връзка моли първоинстанционното решение да бъде отменено, а предявените искове – отхвърлени.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна, с която се изразява становище, за нейната неоснователност по съображения, подробно изложени в отговора. Ето защо моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Депозираната въззивна жалба е допустима. Същата е подадена в законоустановения срок, срещу подлежащ на обжалване акт на първоинстанционния съд, от процесуално легитимирано лице и при наличието на правен интерес от обжалването.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна, респективно обжалваното решение е правилно, по следните съображения:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните в жалбата въззивни основания. Относно доводите за неправилност съдът е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични доводи, като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съдът служебно трябва да даде и правна квалификация на исковете.

В мотивите първоинстанционният съд е възпроизвел фактическата обстановка. Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на императивни правни норми. Поради това, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, изложени във въззивната жалба, от които е ограничен 2 съгласно разпоредбата на чл. 269, предл. 2 ГПК, като в останалата част препраща към мотивите на първоинстанционното решение по реда на чл. 272 ГПК.

Изложените фактически констатации и правни изводи, които районният съд е направил въз основа на събраните в хода на първоинстанционното производство доказателства, напълно се споделят от настоящия въззивен състав, като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях без да е необходимо да ги повтаря.

Независимо от това във връзка с оплакванията в жалбата е необходимо да се добави следното.

Предявени са за разглеждане кумулативно обективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149, чл. 150, чл. 153 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Основателността на иска по чл. 422 , ал. 1 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149, чл. 150, чл. 153 ЗЕ е обусловена от кумулативното наличие на следните предпоставки (юридически факти), а именно: 1. съществуването на облигационно правоотношение между страните през исковия период с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди; 2. качеството на ответника на клиент на топлинна енергия за битови нужди през исковия период, както и че до процесния имот, който е топлоснабден, е доставена топлинна енергия, като е налице сума за доплащане въз основа на изравнителна сметка.

В тежест на ответника и при доказване на горните факти е било да докаже положителния факт на погасяване на дълга.

По делото не е спорно, а се установява и от приетите доказателства, че през исковия период процесният имот е бил топлофициран и че сградата етажна собственост, в която се намира, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Понятието „потребител на топлинна енергия за битови нужди “ е определено в § 1, т. 42 ДР на ЗЕ (отм.), действал до 17.07.2012 г., а именно: физическо лице - собственик или ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. Съгласно разпоредбата на чл. 153 ЗЕ - в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички 3 собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са „потребители на топлинна енергия“. След отмяната на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от 17.07.2012 г., се въвежда понятието „клиент на топлинна енергия“, което е еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“.

Съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) „Битов клиент“ е клиент, който купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за собствени битови нужди. Съгласно чл.

153, ал. 1 ЗЕ (редакция след 17.07.2012 г.) всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 2 ЗЕ на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3 ЗЕ. Посочените от законодателя в чл. 153, ал. 1 ЗЕ клиенти на топлинна енергия за битови нужди, са собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху имота. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, съответно - на носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично известните общи условия с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото ползващо имота лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Сключването на договора с третото лице следва да се докаже с всички допустими по ГПК доказателствени средства, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното дружество (ТР № 2/17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. по описа на ОСГК на ВКС).

В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на 4 топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от ДКЕВР публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие.

С оглед на изложеното, собственикът или титуляр на вещно право на ползване в имот, под режим на етажна собственост, по презумпция на закона се смята потребител на отдадена от сградната инсталация и отоплителните тела на общите части на сградата топлинна енергия. По силата на закона между битовия клиент и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Достатъчно е взето решение на Общото събрание на етажните собственици за присъединяване към топлопреносната мрежа, за да бъде всеки етажен собственик потребител на постъпилата в сградата топлинна енергия. Следователно договорът за доставка на топлинна енергия за даден имот, част от сграда, намираща се в режим на етажна собственост, може да бъде както изричен писмен (при постигане на съгласие относно същественото съдържание на договора), така и презюмиран (сключен със самия факт на придобиване на собствеността или вещното право на ползване), като всеки нов договор за този имот, сключен по който и да е от двата начина (изричен или презюмиран), преустановява действието за в бъдеще на предходно сключен договор за същия имот с друго лице. Ето защо за преценката с кого дружеството – ищец е в облигационни отношения за доставка на топлинна енергия за процесния имот през процесния период, от значение е обстоятелството с кое лице последно по време е бил сключен договор за доставка на топлинна енергия (изричен или презюмиран).

Настоящият състав на съда приема, че ищецът е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че през процесния период ответникът е имал качеството клиент на топлинна енергия, доставяна до процесния имот, по следните съображения.

От съвкупната преценка на събраните по делото писмени доказателства –Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 04.08.2014 г., под акт № 94, том XCIII, № от вх. рег.

38775/04.08.2014 г. и Нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот, вписан в Служба по вписванията – София на 08.04.2016 г., под акт № 41, том XLVI, № от вх. рег. 19729/08.04.2016 г., че ответникът е бил собственик на процесния имот в периода от 04.08.2014 г. до 08.04.2016 г., вкл. в исковия 5 период и в това си качество – собственик на топлоснабдения имот, е бил клиент на доставената до същия топлинна енергия, съответно страна по възникналото с ищеца облигационно правоотношение по доставка на топлинна енергия до процесния имот. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява, че в исковия период в полза на друго лице е било учредено вещно право на ползване или имотът е бил отдаден под наем и с наемателя е сключен договор за доставка на топлинна енергия за битови нужди през исковия период.

От заключението на назначената по делото пред първата инстанция СТЕ, неоспорено от страните, което въззивният съд цени като обективно, компетентно, изготвено с необходимите знания и умения, се установи, че в процесният имот в исковия период са били налични 4 броя монтирани отоплителни тела с монтирани 4 броя топлоразпределители, а в банята е била монтирана щранг-лира, за която се е начислявало служебно количество ТЕ, ФДР е извършвала реален отчет на уредите в имота, които са коректно отразени в изравнителните сметки. При това положение направеното в тази връзка оплакване се явява неоснователно, доколкото по делото е установено по безспорен начин извършването на реален отчет въз основа на показанията на монтирани в процесния имот уреди за дялово разпределение.