Решение № 262635 от 04.08.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е град София, 04.08.2022 година

В

И М Е

Т О Н А

Н А Р

О Д А

СОФИЙСКИ

ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на осемнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА мл.с.: ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА при секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА въз.гр.дело №11204 по описа за 2020г. и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.

С решение

№182753 от 24.08.2020г., постановено по гр.дело №53197/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 164-ти състав, е осъдено М.НА Т.да заплати на Г.Д.М. на основание чл.150 във вр. с чл.262, ал.1 КТ сумата от 473.80 лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен извънреден труд в почивни дни - 17.06.2017г. и 18.06.2017г. в размер на 206.92 лв. /бруто/ и за 2 дни на официални празници – 22.09.2016г. и 22.09.2017г. в размер на 266.88 лв.

/бруто/, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане на задължението, като са отхвърлени предявените искове за разликата над сумата от 473.80 лв. до пълния предявен размер от 6180.00 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд 24 дни, компенсации за междуседмични почивки 26 дни и шофиране в 47 дни, като недоказани. С решението е осъдено

М.НА Т.да заплати на Г.Д.М. на основание чл.78, ал.1 от ГПК сумата от 30.67 лв., представляваща направени съдебни разноски, изчислени съразмерно на уважената част от исковете. С решението е осъден Г.Д.М. да заплати на М.НА Т.на основание чл.78, ал.3 от ГПК сумата от 591.00 лв., представляваща направени съдебни разноски, изчислени съразмерно на отхвърлената част от исковете. С решението е осъдено М.НА Т.на основание чл.78, ал.6 от ГПК да заплати по сметка на Софийския районен съд сумата от 65.33 лв., представляваща дължима държавна такса и част от съдебните разноски, съразмерно на уважената част от исковете.

Постъпила е въззивна жалба от ищеца - Г.Д.М., чрез адв.С.С., с която се обжалва решение №182753 от 24.08.2020г., постановено по гр.дело №53197/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 164-ти състав, в частта, в която са отхвърлени предявените искове за заплащане на възнаграждение за извънреден труд 24 дни, компенсации за междуседмични почивки 26 дни и шофиране в 47 дни, както и в частта, в която са възложени в тежест на ищеца заплащане на разноски в полза на ответника.

Релевирани са оплаквания за неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на постановения съдебен акт в обжалваните му части. Твърди се, че първостепенният съд е допуснал процесуално нарушение като е изключил от доказателствата по делото 13 броя представени командировъчни заповеди, като е приел, че ищецът не е изпълнил дадени от съда указания във връзка с допуснато оспорване по чл.193 от ГПК да представи в оригинал приложените по делото 13 броя командировъчни заповеди. Поддържа се, че процесните 13 броя командировъчни заповеди представляват първични счетоводни документи, които се съхраняват от работодателя, поради което работникът не разполага с оригинали на същите и не би могъл да ги представи на съда, поради което не следва да понася неблагоприятни последици във връзка с неизпълнение на незаконосъобразни указания на съда. Излага се още, че в присъдената в полза на ответника сума от 591 лв., представляваща направени разноски не става ясно какви разноски се включват доколкото ответникът не е представил по делото списък по чл.80 от ГПК. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да отмени първоинстанционното решение в обжалваните части и постанови друго, с което да уважи изцяло предявените при условията на обективно съединяване искове.

Въззиваемата страна - М.НА Т., чрез процесуален представител адв.С.М., депозира писмен отговор, в който изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че обоснованият краен извод на първостепенния съд, че ищецът не е доказал при условията на пълно и главно доказване, че през сочените в исковата молба периоди, вкл. почивни и празнични дни, е полагал труд извън установеното за него работно време /8 ч. на ден, при 40 ч. работна седмица/, поради което частично са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.150 във вр. с чл.262, ал.1 КТ за разликата над сумата от 473.80 лв. до пълния предявен размер от 6180.00 лв., представляваща възнаграждение за извънреден труд 24 дни, компенсации за междуседмични почивки 26 дни и шофиране в 47 дни, е постановен при правилно прилагане на материалния закон и събраните по делото доказателства. Моли съда да постанови съдебен акт, с който да потвърди първоинстанционното решение в обжалваните части като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Представя молби от 23.06.2021г. и от 09.05.2022г., в които са обективирани списъци по чл.80 от ГПК.

Предявени са от Г.Д.М. срещу М.НА Т.при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.150 КТ вр.262, ал.1 КТ за заплащане на възнаграждение за извънреден труд 26+2 дни национални празници, компенсации за междуседмични почивки 26 дни, шофиране 47 дни или общо 143 дни.

С оглед петитума на подадената въззивна жалба предмет на въззивен контрол е постановеното първоинстанционно решение в частта, в която са са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.150 КТ вр.262, ал.1 КТ за заплащане на възнаграждение за извънреден труд 24 дни, компенсации за междуседмични почивки 26 дни и шофиране в 47 дни.

Постановеният съдебен акт в частта, в която са уважени предявените искове с правно основание чл.150 КТ вр.262, ал.1 КТ за сумата от 473.80 лв., представляваща дължимо възнаграждение за положен извънреден труд в почивни дни - 17.06.2017г. и 18.06.2017г. в размер на 206.92 лв.

/бруто/ и за 2 дни на официални празници – 22.09.2016г. и 22.09.2017г. в размер на 266.88 лв. /бруто/, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.09.2019г., до окончателното плащане на задължението, е влязъл в сила като необжалван.

Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за частична неоснователност на предявените от Г.Д.М. срещу М.НА

Т.при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.150 КТ вр.262, ал.1 КТ. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за частична неоснователност на предявените искове с правно основание чл.150 КТ вр.262, ал.1 КТ, като на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

В настоящия случай, основният довод изложен в жалбата, досежно обстоятелството за допуснато съществено процесуално нарушение от съда, който приемайки, че ищецът не е изпълнил конкретно дадени указания за представяне в оригинал на оспорените по делото 13 броя командировъчни заповеди е изключил същите от доказателствата по делото, въззивният съд намира, че е без значение за законосъобразността на обжалваното решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно- отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят до нищожност или недопустимост на обжалваното решение.

Процесуалните нарушения могат да бъдат само основание за събиране на нови доказателства от въззивния съд, но във въззивната жалба, подадена от ищеца не са направени никакви доказателствени искания. Съдът приема, че доводите изложени в жалбата за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено. С оглед на което довода на въззивника - ищец за допуснато процесуално нарушение от СРС, изложен в депозираната от него въззивна жалба се явява неоснователен. Още повече, че аргумент да отхвърли частично предявените искове не са изключените от доказателствата по делото 13 броя командировъчни заповеди, а неангажирането от страна на ищеца на доказателства да е престирал своята работна сила извън установеното в трудовия договор работно време през включените в периодите на командировката, почивни и празнични дни.

В подадената въззивна жалба други доводи досежно материалната незаконосъобразност на първоинстанционното решение в обжалваните части не са изложени. Доколкото съдът е обвързан само с доводите във въззивната жалба /по аргумент на чл.269 от ГПК/ и при липса на конкретни възражения за незаконосъобразност препраща изцяло към мотивите на обжалваното решение в частта, в която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.150 КТ вр.262, ал.1 КТ, които са правилни и законосъобразни.

Само за пълнота настоящият състав намира да отбележи, че в конкретната хипотеза правилно и в съответствие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел, че за исковия период - 16.07.2015г. - 28.08.2018г. между страните е съществувало трудово правоотношение, през който период ищецът твърди, че е полагал извънреден труд, на конкретно посочени дати /представляващи почивни дни и дни на официални празници/ който не му е заплатен от ответника. Извънредният труд съгласно чл.143, ал.1 от КТ е работата по трудовото правоотношение между работника или служителя и работодателя извън установеното по правоотношението работно време, която се осъществява по разпореждане или със знанието на определени лица в предприятието. За положения извънреден труд от работника или служителя, който е съпроводен с изразходването на работна сила извън установеното работно време и с който се засяга полагащата му се почивка, работодателят съгласно чл.150, ал.1 във вр. с чл.262 от КТ дължи възнаграждение според уговореното помежду им, а ако липсва уговорка прилагат се минималните установени в закона размери, като то се дължи независимо дали при полагането на извънредния труд са спазени законоустановените изисквания. Следователно, за да възникне парично вземане за извънреден труд за работника или служителя, необходимо е да са налице следните материалноправни предпоставки: работодателят да е възложил изпълнение на трудовите задължение на работника или служителя извън уговореното работно време или той мълчаливо да е допуснал полагането на труд извън установено по трудовото правоотношение работно време, като законодателят не прави разлика между изричното разпореждане на работодателя за извършване на извънреден труд и мълчаливото му допускане, и работникът и служителят ефективно да е престирал своята работна сила извън установеното в трудовия договор работно време. Доказването на извънредния труд в рамките на съдебното производство се извършва с всички доказателствени средства - писмени, гласни, заключения на вещи лица и пр. – в този смисъл е постановеното по реда на чл.290 ГПК съдебно решение №228 от 24.06.2011г. по гр. дело №1625/2010г. на ВКС, ІІІ Г.О..

Разпечатката съдържа 34 от 49 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d7ac88c3-3e7f-49e3-9d74-80c417ab4732