Решение № 182 от 03.07.2025, Окръжен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 182 гр. Перник, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЕРНИК, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: КРАСИМИР СТ. МАРИНОВ

Членове:

МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА

МАРИЯ В. МИЛУШЕВА при участието на секретаря МАГИ ЕМ. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от МАРИЯ В. МИЛУШЕВА Въззивно гражданско дело № 20251700500162 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Обжалва се решение № 1100/17.12.2024 г., постановено по г. д. № 685 по описа за 2024 г. на РС – Перник, в частта, в която е признато за установено по отношение на ”ТИЕМ ФИНАНСИ” ООД с ЕИК: 202786529, със седалище и адрес на управление: гр.

Перник, ул. „Кракра“, № 39, офис 5 п.к. 2300, представлявано от управителя Н.Н.Б. по иска, предявен от Р. Р. Н., с постоянен адрес: *** чрез адв. М. М. А., че уговорените клаузи в чл. 11 от Договор за паричен кредит № ***, уреждащ неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение и чл. V, т. 11 от Общите условия за предоставяне на кредити на потребители от „ТИЕМ ФИНАНСИ“ ООД от 05.06.2023 г. към Договора, допускащ начисляване на таксата „администриране на просрочен кредит“, се явяват нищожни, като противоречащи на закона и добрите нрави и е осъдено ”ТИЕМ ФИНАНСИ” ООД да заплати на Р. Р. Н. сумата в размер на 1 426,92 лв. /хиляда четиристотин двадесет и шест лева и деветдесет и две стотинки/, представляваща получена от ответника сума на отпаднало основание за неустойка и такса „администриране на просрочен кредит“, ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба – 08.02.2024г. до окончателното заплащане на сумата.

С решението ”ТИЕМ ФИНАНСИ” ООД е осъдено и да заплати на Р. Р. Н. направените разноски по делото в размер на 922.60 лева, съобразно уважената част на исковите претенции.

В срока по чл. 259, ал.1 от ГПК е постъпила въззивна жалба от „ТИЕМ 1

ФИНАНСИ“ ООД с ЕИК: 202786529, със седалище и адрес на управление: гр. Перник, ул. „Кракра“, № 39, офис 5, представлявано от управителя Н.Н.Б., чрез адв. А. А., с която се обжалва първоинстанционното решение, постановено по гр. дело № 685/2024г. по описа на РС-Перник само в частта, в която са уважени предявените искове. Твърди се, че същото е незаконосъобразно и необосновано, постановено при съществени процесуални нарушения, в противоречие с материалния закон. Твърди се, че първоинстанционният съд приема, че уговорените клаузи в чл.11 от Договора за паричен кредит уреждащ неустойката в случай на предоставяне на обезпечение и чл.

5, т. 11 от Общите условия са нищожни, като противоречащи на закона и добрите нрави. Сочи се, че съдът приема тези клаузи за нищожни, тъй като възнаграждението за допълнителна услуга „Администриране на просрочен кредит " и размера на неустойката не са включени в общата сума дължима от потребителя и че тази такса е свързана с дейността на Дружеството по одобрение, усвояване на кредита и неговото управление, поради което тази такса не може да бъде начислена и събирана. Твърди се, че първоинстанционният съд приема, неустойката в сключения между страните договор, че заемателя се задължава да предостави на заемодателя обезпечение за предоставения кредит едно от следните обезпечения запис на заповед, банкова гаранция или да осигури подписването на договор за предоставяне на поръчителство с поръчител в тридневен срок от подписване на договора за паричен кредит, като при неизпълнение на това задължение кредитополучателят дължи на кредитора неустойка.

Сочи се, че уговорената неустойка е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договореното задължение за предоставяне на обезпечение.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем и клаузата за неустойка изцяло противоречи на добрите нрави и нарушава принципа на справедливостта. В жалбата се оспорват тези изводи като незаконосъобразни, като се излагат допълнителни съображения. Твърди се, че съгласно чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК в съдържанието на договора за потребителски кредит следва да е посочен и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Сочи се, че в годишния процент на разходите не се включват разходите, които възникват за потребителя поради виновно неизпълнение на задълженията след сключване на договора. Тези дължими неустойки или други плащания, които възникват поради неизпълнение на задължение не представляват разходи, включващи в ГПР съгласно чл.19, ал.3,т.1 от ЗПК и Приложение 1 от ЗПК. Сочи се, че в ГПР се включват само тези разходи, които са дължими от кредитополучателят при пълно и точно изпълнение по договора, но не и тези разходи, които възникват поради неизпълнение на задължение по Договора, които са извън ГПР по смисъла на чл.11, ал.1, т.10 и чл.19, ал.3,т.1 от ЗПК. Твърди се, че в противоречие на горните разпоредби съдът приема, че договорената неустойка и такса за управление на просрочен кредит се включват в ГПР и че тези клаузи в договора за нищожни. Сочи се, че съдът неправилно приема, че договорената неустойка при неизпълнение на задълженията на потребителя да предостави обезпечение по кредита заобикаля и нарушава закона и е договорена в противоречие с добрите нрави. Твърди се, че клаузата за неустойка, която е дължима от заемателя при неизпълнение на задължение не е нищожна, а е действителна правна 2 клауза, предвид обезпечителната и обезщетителната й функции. Оспорват се също изводите на съда относно клаузата в Договора, че договорена неустойка е нищожна, тъй като не става ясно как е определена в този размер. Излагат се съображения, че в конкретния случай неустойката е договорена ясно и начина на определяне на нейния размер и че неустойката е определена в абсолютна и конкретна сума, което не противоречи на закона и добрите нрави. Въз основа на изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение, като незаконосъобразно в частта, в която са уважени предявените искове и да бъде постановено друго решение с което да бъдат отхвърлени исковете. Прави се искане за присъждане на разноски пред настоящата инстанция.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, въззиваемата страна - Р. Р. Н., чрез адв. М. М. А. е депозирала отговор на въззивната жалба, с който де твърди, че въззивната жалба е неоснователна и недоказана, и следва да бъде оставена без уважение. Излага се че, въззивната жалба е неоснователна, тъй като не се сочат конкретни пороци по същество на решението или конкретни процесуални нарушения. За неоснователни се сочат твърденията на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно приема, че клаузата в чл. 5, т. 11 от Общите условия за предоставяне на кредити от 05.06.2023г. към договора с която се предвижда начисляване на такса „Администриране на просрочен кредит“ е нищожна. На следващо място за неоснователни се сочат твърденията на въззивника, че първоинстанционният съд неправилно приема, че клаузата по чл.11 от Договор за паричен кредит № ***, с която се предвижда неустойка в размер на 926 92 лв. е нищожна. Твърди се, че в случая неустойката изначало не е обвързана с настъпването, каквито и да е било вреди за кредитора и се дължи независимо от това дали такива биха могли реално да настъпят или не.

Въпросното вземане ако беше включително в ГПР, би било в размер на 794,20% надхвърлящо многократно законоустановения размер от 50% и че процесната неустойка има характер на „общ разход по кредита за потребителя“ по смисъла на § 1, т. 1 от допълнителните разпоредби на ЗПК. Сочи се, че по този начин посочения в договора годишен процент на разходите в размер на 45,71% не позволява кредитополучателя да прецени икономическите последици от сключването на сделката. Твърди се, че първоинстанционният съд правилно приема, че в случая няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото процесната клауза обезпечава изпълнението на вторичното задължение. В продължение сочи, че първоинстанционният съд правилно приема, че така уговорената клауза за неустойка противоречи на добрите нрави, поради което в частта за неустойката договорът не е породил правно действие и че уговорената неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за виновно неспазване на договореното задължение за предоставяне на обезпечение. Твърди се, че първоинстанционният съд е стигнал до тези изводи съгласно трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС. Сочи се, че първоинстанционният съд основателно възприема въз основа на представените по делото писмени доказателства, изслушаната по делото ССчЕ, както и съгласно съдебна практика на ВКС да прогласи за нищожни спорните клаузи по договора. Въз основа на изложеното, моли съда да остави без уважение въззивната жалба, като неоснователна и недоказана и постанови решение, с което да бъде потвърдено решението на първоинстанционния съд, като правилно и законосъобразно. Прави искане за присъждане на всички сторени пред настоящата инстанция съдебни разноски.

В съдебно заседание, процесуалния представител на въззиваемия пледира за 3 отхвърляне на въззивната жалба, като се поддържат съображенията, изложени в отговора на жалбата. Виззивния жалбоподател, чрез пълномощника си и с нарочна писмена молба, поддържа въззивната жалба и прави искане за уважаването й.

Пред настоящата инстанция не се събраха допълнителни доказателства.

Въззивният съд намира въззивната жалба за редовна и допустима, тъй като отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 ГПК - подадена е в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с правен интерес от атакуване на първоинстанционния акт чрез постановилия го съд.

След извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно. Постановено е от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и подписано от съдебния състав, който го е постановил.

Решението, с оглед пределите на атакуване, очертани с въззивната жалба е и допустимо, тъй като първоинстанционния съд е разгледал допустим иск с правно основание чл. 26 и чл. 55 от ЗЗД - предявен от надлежно легитимиран правен субект, разполагащ с право на иск, надлежно упражнено чрез депозирана редовна искова молба.

При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху атакувания акт, въззивният съд съобрази следното:

С т.1 от ТР №1/2013г. на ГТК на ВКС е дадено следното разрешение относно правомощията на въззивната инстанция при проверка на правилността на обжалвания съдебен акт, при липса на конкретни оплаквания във въззивната жалба: "При преценката за правилността на обжалвания съдебен акт служебният контрол следва да бъде отречен предвид изричната разпоредба на чл. 269, изр. 2 ГПК, според която извън проверката за валидност и допустимост въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата". В мотивите на ТР е обсъдена нормата на чл. 5 от ГПК, която вменява на съда задължение да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма, а не диспозитивно право, отклонението от което с необжалването му следва да се третира за възприето от заинтересованата страна. Това изключение от забраната за служебна проверка на правилността на обжалвания съдебен акт, съобразно ТР следва да се приеме и по отношение на правомощията на въззивния съд. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Доколкото основната функция на съда е да осигури прилагането на закона, тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес.