Определение № 1126 от 05.12.2024, Окръжен съд - Габрово

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1126 гр. Габрово, 04.12.2024 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ II, в закрито заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Полина Пенкова

Членове:

Кремена Големанова

Велемира Димитрова като разгледа докладваното от Велемира Димитрова Въззивно частно гражданско дело № 20244200500575 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.413, ал.2 ГПК във връзка с чл.274 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД срещу Разпореждане № 2220/14.10.2024г. по ч. гр. д. № 1686/2024г. по описа на РС Габрово, с което е отхвърлено подаденото от жалбоподателя заявление за издаване на заповед за изпълнение.

Жалбоподателят счита това разпореждане за неправилно, постановено при съществени процесуални нарушения и моли да бъде отменено. Счита, че съдът е тълкувал неправилно разпоредбата на чл. 411 от ГПК и е достигнал до неправилен извод, че са налице пречки за издаване на заповед за изпълнение за всички суми предмет на заявлението.

Договорът за предоставяне на гаранция бил отделно, самостоятелно правоотношение, по което „Файнейшъл България” ЕООД е поело задължение да отговоря солидарно с кредитополучателя за изпълнение на задълженията му по сключения договор за паричен заем сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД. Поради тази причина нямало основание уговореното с него възнаграждение на довереника да се разглежда като разход пряко свързан с договора за кредит и от там няма основание за включването му в общите разходи по кредита по смисъла на чл. 19 от ЗПК.

Прави искане да бъде отменено обжалваното разпореждане и да се укаже на РС Габрово да издаде заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК срещу длъжника.

Претендират се присъждането на разноски за въззивното производство.

Въззивният съд, като взе предвид наведените в жалбата доводи и събраните по делото доказателства, прие за установено следното:

1

Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

От приложените по делото доказателства се установява, че производството по ч. гр. д. № 1686/2024г. по описа на РС Габрово е образувано по заявление по чл. 410 от ГПК, депозирано от на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД в качеството на цесионер по Рамков договор за покупко – продажба на вземания от 02.03.2020г. и Приложение №1 към него от 02.11.2023г. против длъжника А. Х. Х., за парични вземания по договор за паричен заем № ********/09.03.2023г. , сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД.

По силата на този договор на длъжника Х. е отпуснат кредит в размер на 1000 лева, който следвало да върне ведно с договорна лихва в размер на 96.81 лева на тринадесет месечни вноски в размер на 84.37 лева всяка. Съгласно клаузите на договора заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписване на договора за заем де представи обезпечение под формата на поръчителство от две физически лица отговарящи на подробно описани в клаузата изисквания или да предостави банкова гаранция или да сключи договор за предоставяне на гаранция с одобрено от заемодателя дружество гарант, което предоставя гаранционни сделки. В изпълнение на това изискване, на 09.03.2023г. А. Х. Х. сключил договор с „Файнейшъл България” ЕООД с предмет гарантиране изпълнението на всички задължения на Х. по договор за паричен заем № ********/09.03.2023г. срещу заплащането на възнаграждение за гаранта в размер на 476.19 лева платимо на тринадесет месечни вноски по 36.63 лева всяка, които са включени в погасителния план към договора за паричен заем.

С постановеното от първоинстанционния съд Разпореждане № 2220/14.10.2024г. е отхвърлено изцяло заявлението, като съдът е приел, че възнаграждението, което заемателят дължи по договора за гаранция представлява разход по договора за заем, който обаче не е включен в ГПР, поради което договорът за паричен заем е недействителен на осн. чл. 22 от ГПК, поради което по него се дължи единствено чистия размер на заема.

От друга страна сключеният договор за гаранция с юридическо лице, което е предварително одобрено от кредитора и което се явява свързано с него лице, доколкото същият е едноличен собственик на капитала на дружеството поръчител, сочи че на длъжника не е предоставено право на избор и възможност за индивидуално договаряне, т.е. въпросният договор не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие в правата между потребителя и търговеца. Уговорената между длъжника и поръчителя клауза за заплащане на възнаграждение по договора за поръчителство се явява неравноправна за потребителя, по смисъла на чл.143, ал.1, т.20 от ЗЗП. Същата представлява уговорка във вреда на потребителя, с което се накърняват добрите нрави и не отговаря на изискванията за добросъвестност, поради което на осн. чл.26 от ЗЗД договорът е нищожен.

Въззивният съд намира този извод на заповедния съд за правилен .

Приложените към заявлението по чл. 410 от ГПК договори за паричен заем и за предоставяне на поръчителство само формално представляват отделни такива, но следва да 2 се разглеждат общо, тъй като са неразривно свързани, посредством клаузата на чл.4 от договора за заем предвиждаща задължително поръчителство. Посочената в същия текст алтернатива длъжникът да представи друго обезпечение само привидно му предоставя право на избор, тъй като за упражняването на това право се изисква предварителното одобрение на кредитора. Това поставя кредитополучателя в състояние на обективна невъзможност да избере друга възможност освен обременителната за него, доколкото изборът на дружество, което професионално се занимава с такава дейност, води до начисляване на разходи. При това положение не би могло да се приеме, че договорът за поръчителство е резултат от индивидуално уговаряне и свободна инициатива. Клаузата на чл. 4 от договора за паричен заем е уговорена във вреда на потребителя, поради което е нищожна поради противоречие с добрите нрави и е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП.

Освен това в чл.3 от договора за гаранция /поръчителство/ е уговорено заемополучателят А. Х., да заплати на гаранта такса за предоставяне на гаранция /поръчителство/ в размер от 476.19 лева, което е почти петкратния размер на дължимата възнаградителна лихва по договора за паричен заем. Плащането на така уговореното възнаграждение не е обусловено от неизпълнението по договора за потребителски кредит, а се явява дължимо и при точно изпълнение. Поради това уговорката е във вреда на потребителя , не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително неравновесие между договорените права на страните, облагодетелствайки недобросъвестно и нееквивалентно гаранта. С оглед на това клаузата се явява неравноправна по смисъла на чл.143 ЗЗП, а Договорът за поръчителство противоречи на добрите нрави, поради което и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е нищожен.

При тези обстоятелства за заявителя не е възникнало вземане по чл.143,ал.1 ЗЗД за процесните суми, предмет на заявлението по чл.410 ГПК.

Поради изложеното въззивният съд приема, че жалбата е неоснователна и следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното разпореждане да бъде потвърдено.

По изложените съображения и на осн. чл. 413 ал.2 от ГПК, съдът ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Разпореждане № 2220/14.10.2024г. по ч. гр. д. № 1686/2024г. по описа на РС Габрово.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

3

4