Решение № 143 от 21.03.2024, Окръжен съд - Враца

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 143 гр. Враца, 21.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, III-ТИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Росица Ив. Маркова

Членове:

Христо Н. Христов

Катя Н. Гердова при участието на секретаря Веселка Кр. Николова като разгледа докладваното от Христо Н. Христов Въззивно гражданско дело № 20241400500055 по описа за 2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С решение № 612/01.11.2023 г. по гр. д. № 1502/2023 г. по описа на Районен съд Враца са отхвърлени предявените от И. П. И., с ЕГН **********, от *** против Областна дирекция на МВР – Враца, с БУЛСТАТ ***, с адрес: *** искове, както следва: с правно основание по чл. 179, ал. 4 ЗМВР за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2 239,74 лева, представляваща неизплатен остатък от допълнително възнаграждение по т. 6, б.

„г“ от Решение № 282/15.07.1993 г. на Министерския съвет за положен труд по охрана на АЕЦ – Козлодуй за периода от 16.07.2022 г. до 15.06.2023 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от предявяване на исковата молба – 16.06.2023 г. до окончателното й изплащане, както и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 180,60 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 01.08.2022 г. до 15.06.2023 г.. С решението е осъден И. П. И. да заплати на Областна дирекция на Министерството на вътрешните работи/О./ гр. Враца сумата от 250,00 лева, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение.

С определение № 1978/11.12.2023 г., е оставена без уважение молбата по чл. 248, ал. 1 ГПК, подадена от ищеца И. П. И. за изменение на решението, в частта за разноските.

1

Постъпила е въззивна жалба от ищеца И. П. И., срещу решението, като се твърди, че същото е незаконосъобразно - неправилно поради нарушение на материалния закон и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съдът приел неправилно, че процесните договори между О. - Враца и „АЕЦ Козлодуй" ЕАД не касаят ищеца. В случая освен общоприложимата норма на чл. 21, ал. 1, предл. първо от ЗЗД налице била и особената хипотеза на договаряне в полза на трето лице по чл. 22 от ЗЗД. Ищеца не бил страна по тези договори, но при направена уговорка в негова полза той имал право да се ползва от нея. В този смисъл била и т. 1 от Тълкувателно решение № 30 от 17.VI.1981 г., ОСГК, в което изрично било посочено, че „Третото лице може да иска само изпълнението на договора от длъжника-обещател в негова полза или обезщетение за неизпълнението на задължението", както и че „То не е страна по договора, макар той да е сключен в негова полза.". Нито една от клаузите, касаещи уреждането на възнагражденията на служителите в МВР, не касаела пряко или косвено предмета на договора. Предметът на договора бил точен, ясен, по него не се спорело и между страните и не било налице тълкуване от страна на съда, а именно: „Охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивнте вещества на „АЕЦ Козлодуй". Редът за извършване на охрана на стратегически обекти като АЕЦ „Козлодуй" не можел да се договаря свободно между страните, тъй като бил уреден с ИНСТРУКЦИЯ № 8121 з-1415 от 20.11.2015 г. за реда и организацията за осъществяване на дейността по охрана на обекти по чл. 14, ал. 2, т. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи, Издадена от министъра на вътрешните работи, обн., ДВ, бр. 93 от 1.12.2015 г., в сила от 1.12.2015 г., изм. И доп., бр. 36 от 27.04.2018 г., в сила от 1.05.2018 г., бр. 6 от 18.01.2019 г., бр. 23 от 19.03.2021 г., в сила от 19.03.2021 г.. В посочената инструкция никъде не се откривали норми относно възнагражденията на служителите.

Следователно договореното между О. - Враца и „АЕЦ Козлодуй" ЕАД, освен, че било регламентирано в процесната част в т. 6, б. г от Решение № 282/1993 г. на МС, представлявала и уговорка в полза на трето лице. Уговорката между страните никога не била АЕЦ „Козлодуй" ЕАД да заплаща на служителите определени суми на процесното основание, а да ги заплаща на О. - Враца (чл. 2.8 от стария и чл. 2.10 от новия договор). Уговорката в полза на трето лице била поета от О. - Враца, което се задължавало да изплаща на своите служители преведените суми от „АЕЦ Козлодуй" ЕАД.

Тази уговорка се установявала както от клаузите по т. 2 на договорите, така и от задължението по чл. 177, ал. 1 от ЗМВР именно О. - Враца да заплаща на ищеца дължимите му основни и допълнителни месечни възнаграждения. Именно поради тази причина ищеца имал претенция към лицето по договор, което е ангажирано да поиска съответната сума за процесното допълнително възнаграждение и да му я изплати - О. Враца чрез нейния директор. Изцяло се противопоставя на становището на съда, че О.

- Враца е някакъв вид посредник в процесните плащания, тъй като това не отговаряло на правната и фактическата обстановка. Единственото задължено към ищеца лице, което да заплаща месечните му възнаграждения, било само и единствено О. - Враца. Дали сумите, с които му се изплащат възнаграждения във връзка със служебното правоотношение между него и ответника, се превеждали от държавния бюджет, или от друг източник, било 2 изцяло без значение. Обратното означавало установяване на правов ред, при който частни лица биха могли да плащат законно на служители на МВР за изпълнение на служебните им задължения, което било изцяло недопустимо. Държавните служители представлявали и служели само на държавата и на никого другиго. От съществено значение било, че не е допустимо в договор между две лица да се уговарят задължения на трето лице без негово съгласие и още по-малко без негово знание, а само ползи, per argumentum a contrario от чл.

22, ал. 1 от ЗЗД. Следователно изобщо не било допустимо уговарянето на клаузи в договора, които засягат негативно правото на ищеца да получи процесните допълнителни възнаграждения в максимален размер, като посочените от съда чл. 4.1.7 от процесните договори и като посоченото безспорно установено едностранно намаляване на максималната сума на процесното допълнително възнаграждение в цитираните от съда Вътрешни правила. Уговорените такива клаузи изобщо не можели да бъдат противопоставени на ищеца, който желаел да се ползва от уговорената сума в абсолютния размер в колона 4 от Приложение 4. Нещо повече — не било законно, морално и допустимо на искане на служителя за заплащане на обезщетение за неизплатени суми да се противопоставят възражения за приети критерии между органа по назначаване и трети лица, които никога не са му били представяни, за които служителят не е знаел, не е можел да съобрази и които стоят извън възможността му да възрази. Налице било противоречие с общите норми на трудовото законодателство, които изискват равнопоставеност при договарянето и забрана за намаляване на уговорените възнаграждения на служителя без негово съгласие. Конкретният случай изисква да се отчете, че служебното правоотношение възниквало при определени от органа по назначаване в съответствие със законодателството правила за изплащане на основни и допълнителни възнаграждения, които отново трябвало да бъдат сведени до знанието на служителя, за да имат валидност спрямо него, особено ако касаят възможността за едностранно намаляване на някои месечни възнаграждения. След като на ищеца било известно единствено Приложение 4, а именно определеното с изричен акт на органа по назначаване допълнително месечно възнаграждение по т. 6, б. г от РМС № 282/1993 г., то било валидният акт, спрямо който може да бъде определяно и изплащано възнаграждението му. Съдът бил изцяло непоследователен в становището си, че от една страна О. -Враца и „АЕЦ Козлодуй" ЕАД са равнопоставени страни по договорите, а от друга - „АЕЦ Козлодуй" ЕАД имал прерогатива да определи механизма за изчисляване на процесните възнаграждения. Налице било и цялостно неразбиране на природата и характера на процесните договори по чл. 92, ал. 1 от ЗМBP, които в никакъв случай не били обичайни договори за изработка, пораждащи и уреждащи облигационни отношения между равнопоставени субекти по ЗЗД. На първо място, това били договори по Закона за обществените поръчки, които се подчиняват на различни правила от общите изисквания на ЗЗД. На следващо място, при сключването на тези договори не се договаряли произволни суми между страните, а възложителите по договорите били изцяло ограничени от предварително установените от министъра на вътрешните работи суми и одобрените от него таблици с такива суми, какъвто бил всеки случай на сключване на договор по чл. 92, ал. 1, т.

1 вр. чл. 92, ал. 4 от ЗМВР (Договорите по ал. 1 се сключвали от структурите по чл. 37 след 3 разрешение на министъра на вътрешните работи). Нещо повече - и самите дейности по охрана на обекти по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР не можели да бъдат произволно договаряни, а се подчинявали на изискванията на ИНСТРУКЦИЯ №8121з-1415 от 20.11.2015 г.. След като било налице предварително определена и одобрена от министъра на вътрешните работи сума за заплащане по колона 4 от Приложение 4 на процесните договори, то това било и базата, върху която трябвало да бъде изчислявана сумата за получаване от ищеца. В този смисъл всички заключения на съда в посока на утвърждаване на свободното договаряне между страните по договор по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР почивали на погрешни законови норми.

От особено значение било, че Приложение 4 към процесните договори представлява таблица, издадена от директора на О. — Враца - орган по назначаването на ищеца, която имала характера на официален документ, нормиращ точния размер на възнаграждението по т. 6, б. г от РМС № 282/1993 г.. Следователно налице бил изричен акт на органа по назначаването, който съдът погрешно назовавал като „работодател", който определял това възнаграждение в противоречие с погрешното заключение на съда, че такъв акт не съществува. Този акт не бил оспорен от ответника, нито се спорила неговата стойност на официален документ и обвързващата сила, която имал по чл. 179, ал. 1 от ГПК. Не било вярно, че ищецът не е адресат на т. 6, б. г. от РМС № 282/1993 г. В текста на тази точка изрично било посочено, че средствата се осигуряват за допълнителни възнаграждения на служителите на МВР, участващи пряко в осъществяване защитните дейности на централата.

Ищецът безспорно бил от тези служители и бил заинтересован от получаването на тези допълнителни възнаграждения. По този въпрос не съществувал спор между страните, като не се спорело и, че ищецът принципно има право да получава такива допълнителни възнаграждения, което безспорно го правело адресат на тази точка от РМС № 282/1993 г..

Не било вярно, че О. - Враца няма задължение по РМС № 282/1993 г.. Осигурените от „АЕЦ Козлодуй" ЕАД не стигали по чудодеен начин до ищеца, а бивали преведени от „АЕЦ Козлодуй" ЕАД на О. - Враца, която както чрез това РМС, така и чрез процесните договори се задължила да изплаща въпросните допълнителни възнаграждения на ищеца.

Нормата на чл. 179, ал. 4 от ЗМВР изрично разпореждала, че на служителите на МВР се изплащат и допълнителни възнаграждения, определени с акт на Министерския съвет, какъвто бил настоящия случай. Именно неизпълнението на това задължение, което е засилено и с неизпълнението на поетата уговорка О. - Враца да изплаща възнаграждение в пълен размер на ищеца по колона 4 в Приложение 4 от процесните договори било причина за настоящото дело. От горното следвало, че О. не само че има задължения по тази точка от РМС № 282/1993 г., а е основният адресат и виновник за водене на настоящото гражданско дело поради неизпълнение на въпросните задължения. Съдът приел неправилно, че сериозна част от допълнителните месечни възнаграждения с постоянен характер, каквито са тези по т. 6, б. „г" на РМС № 282/1993 г., може да бъдат договаряни ежемесечно от основната структура на МВР по чл. 37 от ЗМВР - О. - Враца и от заинтересованото лице по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР - „АЕЦ - Козлодуй" ЕАД. Налице било цялостно неразбиране на природата и характера на процесните договори по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР, които в никакъв случай не били обичайни договори за изработка, пораждащи и 4 уреждащи облигационни отношения между равнопоставени субекти по ЗЗД. На първо място, това били договори по Закона за обществените поръчки, които се подчинявали на различни правила от общите изисквания на ЗЗД. На следващо място, при сключването на тези договори не се договаряли произволни суми между страните, а възложителите по договорите били изцяло ограничени от предварително установените от министъра на вътрешните работи суми и одобрените от него таблици с такива суми, какъвто бил всеки случай на сключване на договор по чл. 92, ал. 1, т. 1 вр. чл. 92, ал. 4 от ЗМВР (Договорите по ал. 1 се сключвали от структурите по чл. 37 след разрешение на министъра на вътрешните работи). Нещо повече - и самите дейности по охрана на обекти по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР не можели да бъдат произволно договаряни, а се подчинявали на изискванията на ИНСТРУКЦИЯ № 81213-1415 от 20.11.2015 г.. След като имало предварително определена и одобрена от министъра на вътрешните работи сума за заплащане по колона 4 от Приложение 4 на процесните договори, то това било и базата, върху която трябвало да бъде изчислявана сумата за получаване от ищеца. За законосъобразното сключване на договори по чл. 92, ал. 1 ЗМВР, съгласно чл. 92, ал. 4 ЗМВР се изисквало разрешение на министъра на Вътрешните работи. Същото изискване по аргумент от по-силното основание стояло и пред изменението на договорите, включително и на договорените размери на възнагражденията по тези договори. По делото не били представени доказателства, че министърът на вътрешните работи е разрешил по реда на чл. 92, ал. 4 от ЗМВР изменение на договора в частта, касаеща намаляване на определения процент в колона 5 от Приложение 4 - Ценова таблица към договорите. Следователно, намаляването на размера на допълнителното възнаграждение на ищеца с Вътрешни правила, приети едностранно от заинтересованото лице по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР противоречало на закона и не можело да бъде прилагано при определяне и изплащане на това възнаграждение. Всички заключения на съда в посока на утвърждаване на свободното договаряне между страните по договор по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР почивали на погрешни законови норми. Служебното положение и статутът на държавните служители, назначени по чл. 92, ал. 8 от ЗМВР, назначени във връзка със сключени договори по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР се уреждали единствено и само от ЗМВР и действащата нормативна уредба, но не и от договори или други ненормативни източници. Това законодателно решение следвало общата логика на чл. 116, ал. 1, изр. второ от Конституцията на Република България, която изисквала държавните служители да се ръководят единствено от закона, следователно не можели да бъдат зависими от източници на трудови, търговски и политически доходи извън получаваните от държавата възнаграждения. Именно това утвърждавала нормата на чл. 92, ал. 8 от ЗМВР, която ясно разграничавала двете правни отношения, възникващи във връзка с чл. 92 от ЗМВР - първото правно отношение по чл. 92 от ЗМВР било между основната структура по чл. 37 от ЗМВР и заинтересованото лице, а второто правно отношение между съответното лице по чл. 158 и чл. 159 от ЗМВР и служителя. В случая съдът, както и ответника, смесвали тези две отношения, като приемал, че няма законова пречка „АЕЦ Козлодуй" ЕАД да участва в определянето на месечните възнаграждения по ЗМВР. Това допускане противоречало на установения правов ред в Република България и не можело да бъде споделено в никакъв случай, тъй като 5 утвърждаването му включвало възможността юридически лица извън системата на държавните органи да създават частни полиции, служителите на които да се подчиняват на ежемесечни и неутвърдени в ЗМВР договорки за заплащане или отнемане на парични суми от полицаите. Нормата на чл. 9 от Закона за задълженията и договорите ясно посочвала, че договорите не могат да противоречат на закона. С други думи, не било допустимо с договор, включително и по чл. 92, ал. 1 от ЗМВР, да се уреждат механизми, които да включват уреждане на допълнителните възнаграждения на държавните служители в МВР по чл. 92 от ЗМВР по различен от описания в закона начин, както е в двата процесни договора. Съдът приел неправилно, че по процесните договори е определен размер на допълнителното възнаграждение по т. 6, б. „г" от РМС № 282/1993 г. без долна граница и в размер до определен процент. Съдът не посочвал къде точно в договорите е записано, че на ищеца се дължи сума до определения максимален процент и това било така, защото такава клауза не съществувала. Изрично следвало да се отбележи, че въвеждането на работна група, която да извършва помощна дейност по договорите, по никакъв начин не променяло първоначално договореното, тъй като в Ценовата таблица се касаело за договорено между страните възнаграждение в абсолютна стойност, а в чл. 4.1.7. от договорите се касаело за предложения без задължителен характер от помощен орган без решаващи функции, т.е. нито едно от посочените ограничения в чл. 4.1.7. не преодолявало договореното в Ценовата таблица, защото касаело възможностите на работната група, а не правомощията на директора на О. - Враца. Никъде не било посочено, че директорът на О. — Враца е длъжен да приеме каквито и да било ограничения, предложени от работна група.