Решение № 20 от 23.01.2024, Окръжен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 20 гр. Габрово, 22.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ГАБРОВО, СЪСТАВ I, в публично заседание на деветнадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Веселина Топалова

Членове:

Ива Димова

Симона Миланези при участието на секретаря Ваня Ил. Николова като разгледа докладваното от Веселина Топалова Въззивно гражданско дело № 20234200500381 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК. Образувано е по въззивна жалба на С.

П. С., чрез процесуалния му представител адв.Е. П. против решение № 211/25.04.2023г. по гр.д.232/2022г. на ГРС. В жалбата се твърди, че решението било необосновано, а правните изводи били неправилни. За да отхвърли иска за претендираните обезщетения, районният съд правилно приел, че договорът за възлагане управлението на търговско дружество е вид договор за поръчка и правоотношенията по него се уреждат по нормите на гражданското право, но не съобразил,че законът давал право на доверителяда оттегли поръчката и да прекрати мандатното правоотношение ,без да се изискват специални основания за това.

Оттеглянето на поръчката не било основание да се приеме, че уговореното възнаграждание и другите обезщетения за работата до оттеглянето, не остават дължими, по аргумент на чл.

288 ЗЗД.На 29.06.2020г. СД взел решение за извършване на смяна изп. директор на дружеството, без да е посочено някакво виновно поведение от страна на изп. директор, нямало и покана за връщане на служебния автомобил. С разпоредбата на чл. 288 ал.1 от ЗЗД било въведено задължение за доверителя при оттегляне на поръчката да заплати на довереника дължимите суми ,като възнаграждения и обезщетения до оттегляне на поръчката Договорът за възлагане на управлението на търговско дружество уреждал съществуващото правоотношение между търговското дружество и изп. директор. Затова можело да се приеме ,че съдържанието му е определено от договора и закона.В практиката 1 си ВКС акцентирал върху съотношението между съдържанието на договора и нормите на закона /ЗЗД/, които третирали правата и задълженията на управителя. Цитира се Р.

204/2014г.по гр. д. 983/2014г. IV г.о.,ГК ВКС,според което основната част от съдържанието на договора , относно възнаграждението и обезщетенията ,е определена в закона и той следва да се изпълнява съгласно клаузите в него. Поради това жалбоподателят счита, че предявеният иск бил основателен и дължим така, както е посочено в приетото екпертно заключение по делото, неоспорено от ответната страна.В него било посочено ,че дължимите обезщетения по договор за управление са както следва :По т, 17.2 вр,с т. 16.1.5 от договора8515.40 лв. и по т. 20 от Договора -10125 лв., която сума съдът приел, че безспорно е дължима, като обезщетение за неползван отпуск от изп.директор, но е прихваната от приетия за дължим „наем" за ползван автомобил.

Относно уваженото от съда възражение за прихващане, жалбоподателя твърди следното:

В доклада по делото съдът приел, че правно основание за възражението за прихващане е чл. 103 ал. 1 вр. с чл. 59 ЗЗД. На това основание съдът направил При установените по делото факти, установяващи наличието на договорни взаимоотношения, извода на съда за основание за прехващане осн. чл. 59 ЗЗД, бил в противиречие с нормата на чл. 59,ал. 2 от ЗЗД и с приетото в т.8 и т. 9 от Постановление № 1 от 28.05.1979г. по т.д. № 1/79 г. на Пленума на ВС, както и на други решения на ВКС, посочени в жалбата. Ако се приеме, че са налице ,като възражение, обстоятелства свързани с неоснователно обогатяване, правната квалификация би била по чл. 55 ал. 3 ЗЗД.В тази хипотеза ответникът трябвало да докаже, че това основание не се е осъщаствило или е отпаднало.

Твърди се още, че неправилно в решението си ГРС приел ,че са налище предпоставките за прихващане на парични задължения, тъй като при неизпълнение на парично задължение законът поставял изискване за покана на длъжника за връщане на сумата. Единственото изключение било предвидено в чл. 84 ,ал. 3 от ЗЗД ,при задължения от непозволено увреждане .От събраните доказателства по делото ставало ясно ,че ответника никога не бил отправял покана за предаване в „Теспом" на автомобила. Ответникът не доказал многобройни покани, както твърдял, за връщане на автомобила и как се формирала претенцията за наем ,без сключен такъв договор и основание за плащане на такъв.Не се доказвало ползване на същия от ищеца. След 30.06.2020 г. били проведени 4 общи събрания на акционерите и шест заседания на СД, на който ищецът бил член. Видно от представените протоколи, въпроса за л. А. „***" не бил поставян никога на дневен ред. Едва с предявяване на иска се въвеждали необосновани претенции за финансови компенсации, с цел незаплащане на дължимите обезщетения. Нямало подписан протокол за приемане от ищеца на автомобила и съответно реглементиран начин за предаване на същия. От приетите доказателства не можело да се приеме обосновано твърдението и възраженията на ответника за нерегламентирано ползване на автомобила и ,че ответника се е противопаставял на това, като е отправял покани за връщане на същия.Това обстоятелство се потвърждавало от първичните счетоводни документи, както и от неоспорените, представени и приети като 2 доказателства протоколи от заседания на Сд и ОС.В обжалваното решение съдът преразпределил доказателствената тежест, като приел, че с отпадане на основанието за ползване на вещта задължението е за връщането й от ползвателя, а не търсенето и от собственика.Не били обсъдени твърденията на ищцовата страна, че освен липсата на претенции, покана и искане за връщане на автомобила, ищецът бил принуден да опазва и съхранява автомобила ,тъй като нямало реален механизъм и технология за връщане на автомобила, както и неговото право да задържи автомобила до заплащане на дължимото.

Иска се да бъде отменено обжалваното решение и бъде постановено друго, с което да бъде уважен предявеният иск със законовите последици.

В срок е постъпил писмен отговор, от ответника по жалбата, който я оспорва и излага подробни аргументи относно нейната неоснователност.

Постъпила е насрещна жалба от „ТЕСПОМ" АД, чрезз адв. Р. Г.,срещу решение № 211/25.04.2023 г. по гр. д. № 232/2022 г. по описа на PC – Габрово, в частта, с която е прието, че искът на С. С. срещу „ТЕСПОМ" АД за заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за сумата от 10 125 лв. е основателен.

Твърди се, че в обжалвана част решението било неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано.Първоинстанционният съд правилно приел, че с оглед гражданскоправния характер на мандатното отношение, възникнало и действащо по силата на сключен договор от 01.01.2016 г. за възлагане на управлението на „ТЕСПОМ" АД, определящо за ползването на отпуск от страна на изпълнителния директор е решението на дружеството, което не е обвързано с молба на ищеца.Неправилни и необосновани обаче били изводите за основателност на претенцията, тъй като те не намирали опора в събраните доказателства. По делото били налични както молби с искане за ползване на конкретен брой дни платен отпуск, така и заповеди на възложителя, с които се разрешава този отпуск, подробно посочени в жалбата, от които се установявало, че С. С. е ползвал платен годишен отпуск за 2019 г. и 2020 г. в размер общо на 43 дни. Същият извод бил направен и от вещото лице по приетата по делото съдебно-счетоводна експретиза - основно и допълнително заключение. Вещото лице изрично посочва, че „след надлежна проверка е установено, че за цитираните диапазони (таблица на стр. 5 и 6 и на стр. 8 и 9 от представеното допълнително заключение) броят на отразените дни в отпуск съответства на работните дни в периода и същите отговарят на нанесените отсъствия при формиране на ведомостите за работни заплати; информацията за посочените дни е отразена в същия размер в генерираните фишове за работна заплата; вследствие на направените записвания се установявало, че С. П.

С. е използвал изцяло полагаемият си, съгласно сключеният договор за 2019 г. платен годишен отпуск;а ползваният платен годишен отпуск за 2020 г. е в размер общо на 13 дни" (стр. 6 от заключението). Счетоводните записвания във ведомостите като периоди и продължителност на отпуска отговарят на издадените заповеди, с които възложителят „ТЕСПОМ" АД е разрешил платен годишен отпуск на ищеца. Това сe установявало както от заключението на ССЕ, така и от приетите като писмени доказателства заповеди и ведомости.

3

Иска се да бъде отменено решението в обжалваната част, с която е приет за основателен искът на С. С. за обезщетение за неизползван платен годишен отпуск.

В срок е представен писмен отговор на насрещната жалба, с който същата се оспорва, като се излагат аргументи относно нейната неоснователност.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, приема следното:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция следи служебно за валидността на решението, а за допустимостта - в обжалваната част. Относно законосъобразността на акта, въззивният съд е обвързан от възраженията посочени в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, а разгледано по същество правилно.

Пред първоинстанционния съд са предявени искове за заплащане на обезщетения за неизползван платен годишен отпуск за 2019 - 2020 г. от 45 дни в размер на 10125 лв. и обезщетение, дължимо на основание чл.17 т.2 от договора за възлагане на управление в размер на 7 500 лв.

Безспорно е установено по делото, че на 1.01.2016 г. между „Теспом“ АД, представлявано от председателя на СД и ищеца С. П. С., е сключен договор, по силата на който „Теспом“ възлага, а С. С., като изпълнителен директор, приема да представлява и управлява дружеството. Установено е също, че с решение на СД на ответното дружество, прието на заседание, проведено на 29.06.2020 г., С. С. е освободен от длъжността изпълнителен директор на „Теспом“ АД. Решението е вписано в Търговския регистър на 7.07.2020 г.,от когато договорът се счита прекратен на основание т.16 от същия.

Ищецът претендира заплащане на обезщетение, предвидено в чл.17.2 от договора за възлагане на управлението. Съгласно тази разпоредба, в случай на прекратяване на договора по реда на точка 16.1.5, на изпълнителният директор се изплаща обезщетение в размер на две месечни възнаграждения по този договор. Текстът на т.16.1.5 сочи, че договорът може да бъде прекратен в интерес на работата с решение на доверителя за освобождаване на изпълнителния директор като член на Съвета на директорите на дружеството, което не е свързано с виновност на последния. Доказателствата налагат извода, че договорът с ищеца не е прекратен на основание т.16.1.5, тъй като същият е освободен от длъжността изпълнителен директор, но не и като член на Съвета на директорите, на който остава член до 2022 г.

Поради изложеното, съдът намира, че на ищеца не се дължи обезщетение, предвидено в т.17.2 от договора за възлагане на управлението, поради което предявеният иск е неоснователен.

Договорът за възлагане на управление е вид договор за поръчка и носи белезите на този вид договори.В него се уговарят правата на страните, включително и правото на обезщетение и ползване на платен годишен отпуск. В т.23 от договора е посочено, че изпълнителният директор има право на 30 работни дни платен годишен отпуск, който ползва след решение на доверителя. В т.20 от договора, страните са уговорили, че при прекратяване 4 на договора, на изп. директор се изплаща обезщетение, съответстващо на неизползвания от него платен годишен отпуск. От момента, в който договорът за управление е прекратен, за ищеца възниква правото да претендира уговорените между страните обезщетения. В случая се иска заплащане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск от 45 работни дни, 30 от които за 2019 г. и 15 за 2020 г.

От представените писмени доказателства - молби за платен отпуск от ищеца, заповеди за разрешаване на платен годишен отпуск от дружеството, както и от допълнителното заключение на съдебно икономичеката експертиза се установява следното:

При изготвяне на експертизата, вещото лице е проверило всички документи, обхващащи периода от сключване на договора 1.01.2016 г. до прекратяването му , за да установи реално ползваните дни платен годишен отпуск. При проверката експертът констатира, че от сключване на договора до прекратяването му, няма съответствие между поисканият и разрешен платен годишен отпуск. Констатациите са детайлно обобщени в таблица към заключението на л. 118 -119 от делото. В нея е посочено, че повечето молби на ищеца са за ползване на платен годишен отпуск за предходни години – от 2016 г. до 2018 г. В пет от тях не е посочено за коя година е отпускът, който се иска, но в заповедите е посочено, че се разрешава за 2017 и 2018 г. През периода 19.02.2020 г. до 1.07.2020 г. са подавани молби за ползване на платен годишен отпуск за минал период -2017 г. и 2018 г., но със заповедите е разрешен за ползване отпуск за 2019 г. и 2020 г.От изложеното се налага извода, че не е установено по категоричен и несъмнен начин ищецът да е ползвал платения си годишен отпуск през 2019 г. и 2020 г.Ответното дружество, чиято е доказателствената тежест, не доказа колко дни отпуск е ползвал ищеца през периода от 2016 г. до 2018 г. Има ли останали дни, които да бъдат прехвърлени в следващите години 2019 г. и 2020 г. Не се установи и причината, поради която ищецът иска отпуск неизползван от предходни години, а му е разрешаван такъв за 2019 г. и 2020 г. Въззивният съд споделя изложеното от първоинстанционния, че съгласно договора, ползването на отпуск се разрешава от дружеството, без да е необходима писмена молба. В случай обаче, че е постъпила молба с искане за ползване на платен отпуск с посочване на годината, а разрешението е за различен период, заповедта следва да бъде връчена, за да узнае за коя година му е разрешен. Съгласно допълнителното заключение, ищецът е ползвал отпуск по време на договора, съобразно подадените молби и отразеното във ведомостите в размер на 13 дни за 2019 г., за 2020 г. не е ползван, като остатъкът е 17 дни за 2019 г. и 15 дни за 2020 г. общо 32 дни. Следва да се отбележи, че в молбите за ползване на отпуск от 28.08.2019 г., 23.10.2019 г. 23.12.2019 г., ищецът не е посочил за коя година се иска отпуск, поради което вещото лице е приело, че се отнасят за текущата 2019 г. Въз основа на тези молби са издадени заповеди, с които се разрешава ползване на платен годишен отпуск, но за предходните 2017 г. и 2018 г. общо 13 дни. Поради това, съдът намира, че тези дни не следва да бъдат отнасяни като ползван отпуск за 2019 г., както е направил експертът. Имайки предвид изложеното, съдът приема, че не се доказа ищецът да е използвал полагаемия му се платен годишен отпуск за 2019 г. и 2020 г. общо в размер на 45 дни, поради което искът за заплащане на обезщетение е основателен.