Протокол № 1873 от 27.10.2025, Районен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 1873 гр. Пазарджик, 27.10.2025 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Х. Г. при участието на секретаря Десислава Буюклиева

Сложи за разглеждане докладваното от Х. Г. Гражданско дело № 20255220100905 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 10:30 часа се явиха:

И на второ повикване 10:45 часа, се явиха:

Ищцата В. Н. Д. - редовно призована, не се явява. За нея се явява адв. С.

М., с пълномощно приложено по делото.

Ответникът „С*“ ООД – редовно призован, не изпраща процесуален представител. От пълномощника на дружеството – АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Н*В, М.“, чрез адвокат Х. М. – САК с вх. № 27481/09.10.2025 г., е постъпила молба, с която моли делото да се гледа в тяхно отсъствие.

АДВ. М.: - Уважаеми господин председател, моля да се даде ход на делото.

СЪДЪТ счита, че не са налице процесуални пречки за даване ход на делото, поради което

О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО:

НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ.143, АЛ.1 ОТ ГПК ПРИСТЪПВА КЪМ

ИЗЯСНЯВАНЕ НА ФАКТИЧЕСКАТА СТРАНА НА СПОРА.

АДВ. М.: - Поддържаме така подадената искова молба срещу „С*“, с която искаме да се обяви договорът за потребителски кредит за недействителен и да се осъди „С*“ да заплати 151,89 лв. като недължимо платено, както и искането в условията на евентуалност също поддържаме изложеното в исковата молба.

Съдът ДОКЛАДВА, че по делото е постъпила молба с вх. № 27481/09.10.2025 г. от АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „Н*В, М.“, чрез адвокат Х. М. – САК, с която се заявява, че се поддържа писменият отговор по чл. 131 ГПК, както и представените с него доказателства. Направено е искане с правно основание чл. 238, ал. 2 ГПК, съдът да постанови неприсъствено решение срещу ищеца, в случай че същият не се яви на откритото съдебно заседание, не вземе становище по отговора на исковата молба и не поиска 1 разглеждане на делото в негово отсъствие. При евентуалност, в случай че съдът прецени, че не са налице предпоставките по чл. 239 ГПК за постановяване на неприсъствено решение, моли делото да бъде прекратено на основание чл. 238, ал. 2 ГПК, предл. първо. Излага становище по съществото на спора като моли съдът да отхвърли предявените искове като неоснователни, като съобрази подробните разсъждения от отговора по чл. 131 ГПК. Направено е възражение по отношение претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение. Направено е възражение за прекомерност на размера, като се счита, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение следва да е в значително по-нисък от посочения. Излага становище по отношение на поисканите от ищеца разноски, като в тази насока сочи и съдебна практика.

АДВ. М.: - Считам, че не са налице условията за неприсъствено решение, а за адвокатското възнаграждение, аз съм представлявал доверителката ми безвъзмездно и следва Вие на осн. чл. 38 от ЗА да определите дължимата сума за адвокатско възнаграждение, така че считам, че тези доводи са неоснователни.

Съдът следва да се произнесе по направените в молба вх. № 27481/09.10.2025 г. от ответната страна искания, като по отношение на искането с правно осн. чл. 238, ал. 2 от ГПК, съдът намира, че същото е неоснователно. Съгласно посочената разпоредба съдът би могъл да постанови неприсъствено решение срещу ищеца или да прекрати делото, ако ищецът не се яви в първото съдебно заседание по делото, не е взел становище по отговора на исковата молба и не е поискал разглеждане на делото в негово отсъствие. В конкретния случай ищецът в настоящото производство В. н Д. изпаща свой процесуален представител в първото заседание по делото, което се явява настоящото такова, поради което съдът намира, че не са налице предпоставките на закона за постановяване на неприсъствено решение.

По отношение на направените от ответната страна възражения касателно размера на претендираното адвокатско възнаграждение от ищцовата страна, съдът ще се произнесе с крайния съдебен акт по делото.

Воден от горното, съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответника „С*“ ООД с правно основание чл. 238, ал. 2 от ГПК да бъде постановено неприсъствено решение срещу ищеца В. Н. Д., както и в условията на евентуалност ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на ответната страна за прекратяване на производството по гр.д. № 905/2025 г. по описа на Районен съд Пазарджик.

СЪДЪТ КОНСТАТИРА, ЧЕ НЕ СА НАЛИЦЕ ОСНОВАНИЯТА НА ЧЛ.

145, АЛ.3 ОТ ГПК, СЪДЪТ ДА ПРИКАНИ СТРАНИТЕ КЪМ СПОГОДБА, тъй като не се явява процесуален представител на ответната страна.

НА ОСНОВАНИЕ ЧЛ. 146 ОТ ГПК СЪДЪТ ПРИСТЪПИ КЪМ

ДОКЛАДВАНЕ НА ДЕЛОТО:

Предявена е искова молба с правно основание ч л. 26 от ЗЗД, във вр. с чл.

11, чл. 19, чл. 22 от ЗПК, както и чл. 55, ал. 1 от ЗЗД.

В подадената искова молба от В. Н. Д., с ЕГН: **********, с постоянен адрес: ул. *чрез адв. С. В. М., от АК – гр. Пазарджик със съдебен адрес гр. П*** срещу „С*“ ООД, с ЕИК: **, със седалище и адрес на 2 управление: **, представлявано от Ни**, в която се твърди, че на 23.02.2024 г.

В. Н. Д., с ЕГН: ********** е сключила договор за потребителски кредит (ДПК) № 1023922 със „С*“ ООД, с ЕИК: ** в размер на кредита: 1200.00 лв., размер на погасителната вноска: 14 х 124.00 лв., брой вноски: 14, дължима сума по кредита: 1300.50 лв. Твърди се, че при подписването на договора за потребителски кредит № 1023922 от „С*“ ООД не са предоставили екземпляр от него на В. Н. Д., тъй като чрез него са рефинансирали неин стар заем. По време на действието на договора, В. Н. Д. е изплащала задълженията си по него за заплащане на главницата и лихвата. „С*“ ООД са претендирали обаче заплащането на такса за неустойка в размер на 435.50 лв. за непредоставяне на обезпечение по договора за потребителски кредит. Изложено е становище, че се съдело от други договори за потребителски кредит на „С*“ ООД, че найвероятно съгласно чл. 5 от ДПК, договорът е следвало да бъде обезпечен с безусловна банкова гаранция или поръчители, които трябвало да отговарят на множество посочени в договора условия, а съгласно чл. 11 от ДПК ако В. Н. Д. не била предоставила договореното обезпечение или то не отговаряло на условията дължала неустойка в размер на 435.50 лв. твърди се, че въпреки формално предоставения тридневен срок за осигуряване на обезпечение още със сключването на договора „С*“ ООД начислявали неустойка за непредоставяне на обезпечението и същата била включвана в погасителния план. Твърди се, че уговорената между страните в чл. 11 от ДПК неустойка е била за неизпълнение на задължението на кредитополучателя да предостави на кредитора обезпечение на дълга, като впоследствие „С*“ ООД претендирали от В. Н. Д. заплащането на именно тази неустойка в размер на 435.50 лв. от нея, която се счита, за нищожна. Като основание за нищожността се излага становище, че неустоечната клауза е била формулирана по такъв начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. 11, ал. 1, т.

10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Твърди се, че заплащането на неустойката представлявало скрит косвен разход за кредитополучателя, който бил свързан с кредита и увеличавал цената му, както и че тя нямала характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависело от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо водело до възникване на допълнителни разходи за кредитополучателя, които са били известни за „С*“ ООД към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и 2 от ЗПК. Твърди се, че в случая това не било сторено, като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказвал неверен, а посочената стойност на ГПР била в пъти по-ниска от действителната такава.

Твърди се, че това, освен че заблуждавало потребителя за реалната икономическа тежест на кредита, заобикаляло императивното изискване на чл.

19, ал. 4 от ЗПК за максималния допустим размер на разходите по кредита и противоречало на задължителното изискване на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК за посочване на размера на ГПР в договора за потребителски кредит. Твърди се, че неустойката също така излизала извън присъщите обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и била нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречала на добрите нрави и нарушавала основните принципи на справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител и кредитор. Твърди се още, че неустойката, заобикаляла разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, забраняваща при забава на потребителя кредиторът да търси други вреди освен лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. На следващо място се твърди, че неустоечната клауза е 3 нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП, тъй като задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди се, че нищожността на неустоечната клауза води до недействителност на целия договор за потребителски кредит на основание чл. 22 във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради не посочване на всички компоненти на ГПР в договора. Твърди се, че клаузата противоречи на добрите нрави съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД и е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5, тъй като задължавала В. Н. Д. при неизпълнение на нейните задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Твърди се, че е налице значителна нееквивалентност на насрещните престации в ущърб на потребителя, като по този начин неравноправно се третирал икономически по-слабият участник в оборота и се използвал недостигът на материални средства у него за облагодетелстване на другата страна по сделката. Твърди се, че това противоречи на установените в гражданския и търговския оборот неписани правила за добросъвестност, накърнява принципа на справедливост и равнопоставеност между гражданскоправните субекти и за еквивалентност на престациите по двустранни договори. Предвид изложеното се счита, че неустоечната клауза се явява нищожна, като заобикаляща закона, накърняваща добрите нрави и неравноправност. Счита се, също така, че поставянето на твърде кратък срок за предоставяне на обезпечение – три дни от сключване на договора е нелогично и икономически необосновано, както и, че уговарянето на такъв срок, завишените изисквания, на които трябва да отговарят поръчителите, както и непосилните условия за представяне на банкова гаранция в размер на два пъти общата сума за плащане по договора за кредит, показвали, че единствената цел на неустойката е била различна от присъщата й по закон функция да обезпечи изпълнението и да обезщети и санкционира неизпълнението. Твърди се, че за „С*“ ООД е било предварително ясно, че В.

Н. Д. трудно би могла да осигури което и да е било от исканите обезпечения и било почти сигурно, че ще дължи неустойка, в следствие на което, според ищеца, действителната цел на тази неустойка е била да породи допълнително парично задължение за В. Н. Димитров, наред с това да върне главницата и да заплати възнаградителна лихва, а това прави неустойката нищожна съгласно Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Счита се, че определената неустойка представлявала скрита лихва и е следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР, а не включването заобикаля изискването за максимален размер на ГПР съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК и я прави недействителна на основание чл. 21 от ЗПК. На основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, се счита целият договора за потребителски кредит за недействителен, тъй като не бил посочен ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Твърди се, че посочването на размера на ГПР в договора за потребителски кредит е необходимо, защото давало на потребителя ясна представа за реалната цена на финансовата услуга и му позволява да прецени икономическите последици от сключване на договора, поради което посочването на ГПР е условие за действителността на самия договор за потребителски кредит, а неспазването му имало за резултат недействителност на договора съгласно чл. 22 от ЗПК. Според § 1, т. 2 от ДР на ЗПК "общата сума, дължима от потребителя" представлява сборът от 4 общия размер на кредита и общите разходи по кредита на потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Твърди се, че посоченият в ДПК размер на ГПР не отговаря на действителните разходи, които В. Н. Д. ще направи във връзка с кредита, тъй като не е включена дължимата неустойка за непредоставяне на обезпечение. Това противоречи на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и водело до недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не било достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания, както и че целта на разпоредбата на чл. 11, т. 10 от ЗПК била на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следвало В. Н. Д. да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Твърди се, че поради това в договора трябвало да бъде посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

Разпечатката съдържа 36 от 71 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d784555b-5ded-4971-bf03-5d0718c27e1c