Определение № 1374 от 18.05.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1374 гр. София, 18.05.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова като разгледа докладваното от Росица Божилова Касационно търговско дело № 20268002900591 по описа за 2026 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК„АД против решение № 223/25.08.2025г. по т.д.№ 227/2025г. на Апелативен съд – Варна, в частта му, с която, след частична отмяна на решение № 66/20.03.2025г. по гр.д.№ 520/2024г. на Добрички окръжен съд, са отхвърлени предявените от банката против С. Н. Й. искове, за признаване за установено, че същият дължи на банката следните суми, на основание договор за кредит за текущо потребление от 06.04.2022 г.: 1/ главница по кредита - горницата над размера от 49 430,23 лева до присъдените от първоинстанционния съд 49 602,91 лева, ведно със законна лихва от 31.10.2023г. до окончателното плащане ; 2/ сумата от 3 867,52 лева – възнаградителна лихва, начислена за периода 25.05.2022г. – 03.09.2023г.; 3/ сумата от 323,31 лева – лихвена надбавка за забава, начислена за същия период; 4/ сумата 1 030,41 лева – обезщетение за забава, в размер на законната лихва върху главницата, за периода 04.09.2023г. – 30.10.2023г. и 5/ сумата от 120 лева – разходи при изискуем кредит, за които суми е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 3820/2023г. на Районен съд – Добрич. Касаторът оспорва правилността на изводите на въззивния съд, за недействителност на договора за потребителски кредит, на основание чл. 22 вр. с чл.11, ал.1 т. 10 ЗПК, поради неспазване изискването за посочване в договора на всички компоненти, формиращи годишния процент на разходите по кредита /ГПР/, в частност - тези от дължими застрахователни премии, по сключен застрахователен договор във връзка с кредита, както и от „такса ГПР“. Касаторът счита, че неправилно съдът е отчел невключването на разхода по застрахователни премии в размера на ГПР, въпреки че от доказателствата по делото / стр. последна на погасителния план / е видно, че сключването на застрахователния договор не е било задължително условие за сключването на договора за кредит, нито за получаването на кредита при 1 конкретните условия. Така съдът се е произнесъл в разрив с определението за „общи разходи по кредита„ в чл. 3, б. „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК, както и в противоречие с приетото в решение на СЕС по дело С–646/22г., по тълкуването на чл. 2, б.“й“, чл. 5, пар. 2 и 5, както и на чл. 8 и чл. 9 от Директива 2005/29/ЕО, което приема, че „търговска практика, състояща се в едновременното отправяне до даден потребител на предложение за потребителски кредит и на предложение за несвързан с него застрахователен продукт, не представлява агресивна търговска практика при всякакви обстоятелства, нито дори нелоялна практика при всякакви обстоятелства по смисъла на тази директива„. Досежно компонента „такса ГПР„ касаторът акцентира на несъобразено заключение на ССЕ, според което ГПР по кредита е формиран от договорна лихва и месечни такси за поддръжка на разплащателна сметка, като в открито съдебно заседание от 24.02.2025г. вещото лице е пояснило, че единствените разходи, невключени в ГПР, са тези по застрахователните премии. Оттук касаторът обосновава извод, че посочените в колона 10 на погасителния план „такси ГПР“ по същество са месечните такси за поддържане на разплащателната сметка на кредитополучателя. Касаторът се позовава на съществено нарушение на чл. 8 вр. с чл. 7, ал. 3 ГПК - принципа на състезателното начало в процеса, тъй като въззивната жалба на ответника не съдържа довод, за невключени в ГПР тези от застрахователни премии, а съдът служебно се е занимал с този въпрос, респ. с наличието на неравноправна клауза в договора за кредит, но без да предостави възможност на ищеца за становище по този въпрос.

Ответната страна – С. Й. – не е депозирал отговор на касационната жалба.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК , от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт .

За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, в обхвата на касационните доводи за неправилност, настоящият състав съобрази следното :

„Банка ДСК„ ЕАД е предявила обективно съединени установителни искове по чл. 422 ГПК против ответника С. Й., за установяване вземания от същия, на основание сключен договор за кредит за текущо потребление, обявен за предсрочно изискуем, за които вземания кредиторът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение, по реда на чл. 417, ал. 1 , т. 2 ГПК. В чл. 9 от договора е посочен ГПР - 6, 28 %. Компонентите на ГПР не са упоменати в договора. В чл. 7.5 от Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление, е предвидено, че общата сума, дължима от кредитополучателя, посочена в погасителния план, включва главницата по кредита и разходите по т.7.1 от ОУ. Последната клауза предвижда, че ГПР включва : лихви; такси, които клиентът дължи съгласно Приложение – извлечение от Тарифата на Банката; такса за откриване и месечна такса за 2 поддържане на разплащателната сметка, чрез която се обслужва предоставения кредит, само в случай,че тази разплащателна сметка е открита в деня на входиране при Кредитора на искане за кредит и същата не е включена в ползван от титуляра на сметката платежен пакет като условие за преференцална лихва по кредита; такси за допълнителни услуги, ползването на които представлява изпълнение на условия за получаване на преференциална лихва по кредита; такса за ползване на платежен пакет, ползването на който представлява изпълнение на условия за получаване на преференциална лихва по кредита. Действително, чл. 2.1 от договора за кредит визира предоставянето на примерен погасителен план при сключването на договора, а т. 5 конкретизира предпоставките за изготвяне на окончателен погасителен план. Съгласно същата клауза, последният се изготвя едва с усвояването на кредита / първо усвояване на сума по кредита /, заменяйки примерния погасителен план, представен при сключването на договора. В представения със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение погасителен план / който би следвало да е окончателния, доколкото въз основа на същия се обосновават претенциите на банката, а и не се сочи от същата като „предварителен„ / са предвидени помесечни погашения на „такса ГПР„ в размер на 5,50 лева и на

„застраховка„ – в размер на 36, 09 лева. В чл. 8 от договора е уговорена фиксирана преференциална надбавка към променливия лихвен процент, при изпълнение на Условията по програма „ДСК Партньори плюс„, описани в Приложение № 2 към договора, каквото не е представено.

Пояснение на понятието „такси ГПР„ не се съдържа в договора и представените Общи условия. Погасителният план / стр. последна / съдържа изричната клауза, че „сключването на договор за застраховката / с изключение на имуществена застраховка / не е задължително условие за получаването на кредита или за получаването на кредита при предлаганите / предоставените условия„. Членуването навежда на фиксиране на волеизявлението пост фактум сключването на договора за застраховка, а и подписи на страните предхождат , а не следват същото.

Ответникът - С. Й., чрез особения си представител - адв. В. К. - е оспорил исковете, като наред с останалите възражения, останали извън обхвата на касационните доводи, изрично е възразил за неинформираност и неяснота относно компонентите на ГПР и формирането на размер от 6, 28 %, позовавайки се и на начислени му такси, които не се включват в ГПР. Така мотивира нищожност на договора за кредит, на основание чл. 22 вр. с чл. 21 ЗПК.

По искане на ищеца е назначена и прието заключение на съдебносчетоводна експертиза, според което / потвърдено и в о.с.з. от 19.02.2025г./, ГПР - 6,28 % - е образуван от разходи за възнаградителни лихви и месечни такси за поддръжка на разплащателна сметка, чрез която се обслужва предоставения кредит / без последните да са обосновани процентно в рамките на общия процент ГПР/, при допускане, че договорът ще е валиден за целия договорен срок и всяка от страните ще изпълни точно и в срок задълженията си. Установима е заплатена еднократно от кредитополучателя застрахователна 3 премия от 36,09 лева към „Групама застраховане„ ЗАД. В о.з. на 19.02.2025г. вещо лице Й.а е обяснило, че фигуриращата в погасителния план „застраховка„ се обяснява с предварителното му изготвяне - преди сключването на самия договор за кредит - с информативна цел - да укаже на потребителя какъв би бил размера на застрахователната премия, в случай че би бил сключен договор за застраховка. Вещото лице не установява начисляване на застрахователни премии / обяснимо с оглед възможните страни по застрахователното правоотношение, ако кредитодателят се явява трето ползващо се лице – застрахователният договор не е представен /, като сочи осчетоводявани погасителни вноски по главницата и възнаградителни лихви.

Потвърждава, че погасителен план е изготвян след всяка промяна на референтния лихвен процент, за счетоводни цели, но в тях няма включени застрахователни премии. Установява се от заключението на ССЕ, че възнаградителната лихва е формирана с фиксирана преференциална надбавка, визирана в договора. Кредиторът не е оспорвал сключването на застраховка, при наличие и на доказателство за еднократно платена застрахователна премия от 36, 09 лева.

Първоинстанционният съд е уважил предявените искове изцяло.

Във въззивната си жалба ответникът е повторил оспорването си досежно компонентите на ГПР – неяснота относно начина му на формиране, в резултат на което и неяснота, към момента на сключване на кредита, относно съдържанието на задълженията му към кредитодателя

/ цената на кредита /. Изрично се е позовал на недействителност на договора за кредит, на основание чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, наред и с други разпоредби на същия закон. Ответникът твърди, че не са ясни компонентите, от които е формиран ГПР, в частност – кои разходи формират разликата между размера на възнаградителната лихва и общия посочен размер от 6,28 %.

Липсата на ясна и недвусмислена информация относно разходите по кредита не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора и този пропуск сам по себе си е достатъчен за санкциониране на договора за кредит с недействителност.

За да отмени частично първоинстанционното решение и отхвърли предявените установителни искове, извън вземането за чистата стойност на главницата по кредита, въззивният съд - в относимост към касационните доводи за неправилност - е приел следното: Видно от погасителния план, подписан от кредитополучателя, ГПР включва месечна вноска / вноска по главницата и възнаградителна лихва /, вноска по застраховка и такса ГПР. По твърдяната недействителност на договора за кредит, на основание чл. 20 – чл. 24 ЗПК, поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК : чл. 9 от договора предвижда ГПР от 6,28 %. В чл. 7.1 и чл. 7.2 от Общите условия са изброени елементите от които се състои ГПР, с препращане към погасителния план. В същия са посочени: всички месечни вноски – по 549,35 лева и съотношението главница лихва по същите ; такси – еднократна 256 лева и месечни от по 5,50 лева, застрахователни премии от 36,09 лева месечно или общо дължима помесечно сума от 590,94 лева ; общо дължими лихви - 15 765,89 лева, обща застрахователна премия – 4330,80 лева, общо такси ГПР от по 5,50 лева – 916 4 лева или общо дължима сума по кредита 71 012,69 лева / от която само за разходи - 21 012,69 лева /. Според заключението на ССЕ, ГПР от 6,28 % е образуван само от размера на възнаградителни лихви и месечни такси за поддържане на разплащателна сметка, чрез която се обслужва предоставения кредит. Оттук въззивният съд е приел, че кредитодателят е възложил в тежест на кредитополучателя разходи – по застрахователни премии и такси ГПР, които не са намерили отражение в ГПР и ако биха били включени, биха го завишили. Позовавайки се на решение на СЕС по дело С – 714/22 и практика на касационна инстанция, въззивният съд е изходил от характеристиката на ГПР, като най-съществена част от предмета на възмездното кредитиране, която служи за ориентиране на потребителя в предлаганите продукти и му дава възможност да направи обективно обоснован извод за съответствието на предлаганата от доставчика услуга със собствения му личен интерес. Затова, съответно на изискването на закона е само онова договаряне, при което структурата на ГПР е посочена ясно и разбираемо за средния потребител на кредитни услуги, вкл. чрез точно отчитане на лихвени и нелихвени / застрахователни / разноски. Съгласно задължителното за националните съдилища тълкуване на СЕС на чл. 4, пар. 2 вр. с чл. 6, пар. 1 от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, ако тези изисквания не са спазени договорът не може да продължи да се изпълнява без тези клаузи, тъй като премахването им би довело до изменение на естеството на основния предмет на договора. Предвид това, поради отклонение от правилото на чл.