Решение № 70 от 05.03.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 70 гр. Варна, 05.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Трайчо Г. Атанасов

Членове:

Ерна Якова-Павлова

Даниела Михайлова при участието на секретаря Галина Г. Славова като разгледа докладваното от Трайчо Г. Атанасов Въззивно наказателно дело от частен характер № 20253100600013 по описа за 2025 година

Предмет на въззивното производство е присъдата № 220 по НЧХД № 555/2022 г. на ВРС, 6-ти състав, постановена на 30.09.2024г., с която подс. Т. С. К. е била призната за невиновна в извършване на престъпление по чл. 182, ал.2 от НК.

Въззивното производство е образувано по бланкетна жалба на ч. т. П. Ж., чрез адв. Ж.

К. от АК – Варна, с която се възразява срещу постановената присъда, като незаконосъобразна, необоснована и неправилна.

В съдебно заседание адв. К. поддържа въззивната жалба. Счита, че в хода на съдебното производство пред първата инстанция са събрани безспорни писмени и гласни доказателства, от които следва да се изведе обоснован извод за извършено престъпление по чл. 182, ал.2, вр. чл.26, ал.1 от НК.

Оспорва мотивите на първоинстанционния съд относно датата 05.09.2021г., когато тъжителят е отишъл пред дома на подсъдимата в гр. А., за да осъществи определения съгласно съдебното решение личен контакт със сина си. Според представителят на частния тъжител, ВРС неправилно е приел, че е следвало подсъдимата изрично да бъде уведомена за датата, на която следва да бъде осъществен контакт, било чрез съдебен изпълнител, било по друг начин, тъй като е получила решението, в което е определен личния контакт между бащата и детето, съответно е била добре запозната с датите и с времето, през което следва да бъдат осъществени срещите на бащата с детето. В тази насока намира за безспорно установено, че подсъдимата на тази дата не е осигурила детето на адреса, така че да бъде 1 осъществен контакт.

Относно датите 06.11.2021г. и 30.12.2021г., от докладните записки на полицейските служители, приложени по делото, така и от обясненията на самите полицейски служители, както и от свидетелските показания на П. Ж.а и Н. М., които били заедно с тъжителя на процесните дати пред дома на подсъдимата, също било установено, че детето не се е намирало на адреса. Твърди се, че достъпът на бащата до телефонния номер на сина му също бил ограничен и той не можел свободно да се свързва и разговаря както с него.

Контакт не можел да бъде осъществен и с майката. Според становището на частния тъжител подсъдимата също не отрича, че не предоставя детето, но изтъква като защитна версия това, че детето Б. не желае да се вижда с баща си.

Акцентира се върху приетата по делото съдебнопсихиатрична и психологична експертиза, в която вещите лица са приели, че „Б. е в състояние да бъде манипулиран по отношение на факти, имащи значение за делото, свързани със семейните отношения и контакта с родителите“.

По същество се твърди, че поведението на К. се явява пречка и не дава възможност на бащата да осъществява контакта със сина си, като подсъдимата „е държала“ детето в една неяснота, без да е разговаряла с детето да го мотивира или насърчава да се среща с баща си и да поддържат нормални взаимоотношения. В подкрепа на изложеното и според множество социални доклади и становища на Отдел „Закрила на детето“ при ДСП, ставало ясно, че именно нарушената комуникация на родителите и пренасянето на влошените отношения между тях ставали причина за неспазването на съдебното решение.

Предвид изложеното се моли за отмяна на обжалваната присъда и постановяване на нова, с която подсъдимата Т. К. да бъде призната за виновна за извършено престъпление по чл. 182, ал.2, вр. чл. 26, ал.1 от НК, като при определяне на наказанието, при наличие на предпоставките да бъде приложен чл. 78а от НК.

Накрая се иска присъждане в полза на частния тъжител на сторените разноски за въззивната инстанция.

В съдебното заседание жалбоподателят – ч.т. П. Ж. редовно призован, явява се лично.

По хода на делото твърди, че от 2019г. е в невъзможност да осъществи контакт със сина ми.

Посочва, че многократно е искал съдействие от полицията и от съдебен изпълнител. До настоящия момент не е постигнал контакт със сина си. Многократно от 2020г. информирал социалните служби за родителско отчуждение, подавал жалби в съда и искал назначаване на експертизи. Твърди, за постановени от съда мерки, които бившата му съпруга отказвала да изпълнява.

В съдебното заседание подсъдимата Т. К. не се явява, представлява се от адв. М. П., който намира постановената присъда за правилна и обоснована, постановена при задълбочен анализ на доказателства. Посочва, че при разпита на детето, то самото се е разплакало и посочило, че бащата постоянно го обижда, което е предизвикало нежелание у него да се срещат. Според защитата причината да не се осъществява контакт с бащата не е поведението 2 на майката. Именно от постановление № 2099/2021г. на ВРП, било отразено, че е било снето сведение от детето Б., в което той заявява, че не иска да се вижда с баща си, тъй като той се държал зле с майка му, като я е обиждал и заплашвал в негово присъствие. В същото постановление изрично било посочено, че детето е категорично, че майка му не го спира от тези срещи, а това е негово решение. В социалния доклад пък било посочено, че детето споделя, за провеждане на разговори с баща си и неговите роднини, но за по- малко от двадесет минути. Акцентира се върху обстоятелството, че действително Б. е очаквал баща си през дните на режима, но тъй като той се е държал грубо обиждайки него и майка му, отказвал да тръгне с жалбоподателя. По данни на детето баща му веднага сигнализирал спешния номер 112 и полицейските служители пристигали на адреса. По отношение на инкриминираното деяние на 05.09. 2021г. се твърди, че е следвало да има предварителна уговорка между родителите, но тъй като такава не е имало, няма как подсъдимата да е съзнавала, че бащата на тази дата следва да вземе детето. За 06.01.2022г. се твърди, че детето е било на адреса, но е отказало да тръгне с баща си, защото е било болно.

Тъй като в хода на делото не е установено с какви точно действия или бездействия подс. К. е попречила или е осуетила срещите между детето и бащата е останало недоказано обвинението. Посочва се, че нежеланието на детето да отиде при баща си не следва да се вмени във вина на майката.

Моли се за потвърждаване на присъдата на първоинстанционния съд и присъждане на разноските за оказаната безплатна правна помощ.

След преценка на доводите, изложени в жалбата, както и предвид позицията на страните, и след цялостна служебна проверка на решението на основание чл.313 и 314 от НПК, настоящият състав намери жалбата за неоснователна.

От доказателствата по делото, въззивният съд приема за установено от фактическа страна следното:

Подс. Т. К. и ч.т. П. Ж. сключили граждански брак през 2009г. През 2010 г. от съвместното им съжителство се родило детето Б. Ж.. Постепенно отношенията между тъжителя и подсъдимата се влошили, а детето ставало свидетел на грубото поведение от страна на баща му спрямо майка му. По този повод през 2019 г. била издадена заповед за незабавна защита, с която тъжителят бил задължен да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо подсъдимата и детето Б. Ж., като му било забранено да приближава подсъдимата на по-малко от 200м. за срок от пет месеца, жилището в което живее, местоработата й, както и къщата на родителите й в с. Ботево. Забранено било на тъжителя да приближава на по-малко от 200м. детето Б. за срок от три месеца, като същият бил задължен да се въздържа от домашно насилие спрямо подсъдимата и детето. Със заповедта било определено и временно местоживеене на детето при майката (подсъдимата) за срок от три месеца. В последствие бракът между тъжителят и подс. К. бил прекратен с развод, като упражняването на родителските права по отношение на детето били предоставени на майката и местоживеенето му било определено при нея. Със същото решение съдът определил режим на лични отношения на бащата – тъжителя П. Ж. с детето 3

Б. П.ов Ж., както следва:

Всяка първа и трета седмица от месеца от 10ч. в събота до 15ч. в неделя с преспиване;

През 2021г. - 20 дни през лятната ваканция когато майката не е в платен годишен отпуск, а през следващите години по 30 дни при същите условия;

Всяка втора и четвърта седмица от месеца по 10 минути на седмица бащата и детето да осъществяват телефонна или аудио-визуална връзка за което майката се задължава да не оказва пречки;

През първата половина на коледната и пролетната ваканция в четни години детето ще бъде при бащата, а втората половина при майката, а в нечетни години първата половина детето ще бъде при майката, а втората половина при бащата с редуване в обратен ред;

На рождения ден на детето в нечетни години детето ще бъде при майката, а в четни години при бащата;

На именния ден на детето (6 януари) в четни години детето ще бъде при бащата, а в нечетни години ще бъде при майката.

След раздялата им тъжителя започнал работа в чужбина, като не поддържал комуникация с подсъдимата. Постепенно детето се дистанцирало от баща си, рядко провеждало разговори с него по телефона, а в повечето случаи изобщо не вдигало на позвъняванията му.

На 15.06.2021г., по молба на тъжителя било образувано изпълнително дело №3095/2021г. по описа на ДСИ при РС - Варна. С уведомление от 01.09.2021год. депозирана от тъжителя, чрез пълномощника му, последният уведомил съдебния изпълнител, че желае да се възползва от правото си на личен контакт с детето си Б. за периода от 05.09.2021год. до 12.09.2021год. , представляващ част от дните за 2021год. през лятната ваканция на детето и поискал съдействие за осъществяване на личен контакт с него.

На 05.09.2021год., без да уведоми подсъдимата или сина си, тъжителят отишъл заедно с майка си - св. П. Ж.а на адреса на който следвало да се осъществяват контакта с детето му, а именно в гр. А., ул. „Сл. Д.“ № 1, но там не намерили никого. В имота се намирали две сгради – основна къща на два етажа и пристройка.

В къщата, чиито главен вход бил откъм ул. „Сл. Д.“, на първият етаж живеел дядото на подсъдимата, а на вторият етаж живеели нейните родители. Подсъдимата, заедно с детето Б., както и св. Владимир П. от когото имала друго дете живеели в пристройката с входа откъм улица „Г. П.“.

На 06.11.2021год. подсъдимата, заедно със св. П. и двете деца – св. Б. Ж. и второто й дете (бебе на 19дни), били в дома си. Тъй като тогава била и първата събота от месец ноември тъжителят, заедно с жената с която живеел на семейни начала – св. Н. М. отишъл на адреса с намерение да осъществи контакт с детето си. Тъй като не успял да се свърже с детето, в 10:23ч. позвънил на Национален телефон 112 и поискал съдействие. На място пристигнал полицейски екип от РУ - А. в състав свидетелите Д. Ст. и Я. Ж.. Последните 4 видели в двора на имота дядото на подсъдимата, който завил, че освен него няма други хора в имота.

На 30.12.2021год. около 10:00ч., считайки че това е датата на която трябва да вземе детето за коледната ваканция, тъжителят отново бил на адреса в гр. А. за да осъществи контакт със сина си. Тъжителят позвънил на неговия телефона, но нямало обратна връзка.

На адреса нямало никой и той отново подал сигнал на тел. 112. На посочената дата и в посочения час подсъдимата и детето действително не били на адреса. Били в гр. Варна, за лекарства на детето. На адреса били предния ден /29.12.2021г./, когато подсъдимата смятала, че започва втората половина на Коледната ваканция, и очаквали тъжителя да дойде за среща с детето, но той не дошъл.

Вечерта на 06.01.2022г., когато бил и именния ден на детето тъжителят и св. Миткова отново отишли да вземат детето. Тъй като Б. отново не отговорил на телефонното обаждане, тъжителят за пореден път потърсил съдействие от полицията, като на място пристигнал полицейски екип от РУ - А. в състав свидетелите Д. Ст. и Н. Г.. Двамата полицаи влезли в двора. От пристройката излязла подсъдимата която казала, че детето е там, но е болно. Свид.

Г. споделя, че е възприела, как детето лежи в леглото. На въпроса дали иска да отиде при баща си, то отказало.