Решение № 151 от 06.10.2022, Районен съд - Свищов

РЕШЕНИЕ

№ 151 гр. Свищов, 06.10.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СВИЩОВ в публично заседание на тринадесети септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Пенка Б. Йорданова при участието на секретаря Василка Н. Лалова като разгледа докладваното от Пенка Б. Йорданова Гражданско дело № 20224150100290 по описа за 2022 година за да се произнесе, взема предвид:

Предявен иск с правно основание чл.26, ал.1 от ЗЗД.

Ищецът Г. К. И., чрез пълномощника адв. М. М. твърди, че е страна по договор за паричен заем № 4352094/22.12.2021г. сключен с „И.А.М. “ АД гр. София, съгласно който трябвало да върне сумата по кредита в размер на 1787,76 лева, при сума на получаване получаване 1500, 00 лева и срок на кредита 26 месеца. Посочва, че във връзка с този договор за паричен заем, сключил с „Ф.Б.“ЕООД Договор за предоставяне на поръчителство № 4352094/22.12.2021г. , по силата на който трябвало да заплати на ответното дружество сумата 1384,24 лева, платими разсрочено на вноски, всяка от която в размер на 53,24 лева, като общото задължение по договор аза заем и по допълнително сключения във връзка с него Договор за поръчителство от 22.12.2021г. било в размер на 3 172,00 лева. Счита, че договора за предоставяне на поръчителство, спрямо който трябвало да върне сумата по договора за поръчителство в размер на 1384,24 лева, бил нищожен на основание чл. 26 ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 19 ал. 4 ЗПК , както и по чл. 143 ал. 1 от ЗЗП, по следните съображения: накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26 ал. 1 предл. 3 от ЗЗД било налице , именно когато се нарушавал правен принцип, поради накърняване на добрите нрави се достигала значителна нееквивалентност на насрещните престации по договора, до злепоставяне интересите на ищеца с цел извличане собствена изгода на кредитора; договорът за поръчителство бил нищожен като противоречащ на добрите нрави и неравноправен по смисъла на чл.143 от ЗЗП; същият бил неразбираем и не позволявал на потребителя да прецени икономическите последици от 1 сключване на договора – чл. 143 ал. 2 т. 19 от ЗЗП. На следващо място договорът за поръчителство бил нищожен като противоречащ на добрите нрави и принципа на съразмерността, тъй като сумата, която се претендира с него била в размер на 1384,24 лева или в размер над 90 % от сумата на отпуснатия кредит в размер на 1500,00 лева. По този начин се нарушавал принципа на добросъвестност и справедливост. Позовава се, че договорът бил нищожен и поради това, че чрез включване на възнаграждението по него към сумата дължима по договора за паричен заем, ще се нарушала разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, тъй като сумата, която се претендира чрез него за гарант не била включена в ГПР и ГЛП, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужлане на кредита. Предвидената сума в договора за гарант се явявала скрит добавък към възнаградителната лихва и като такава е следвало да бъде включена годишния лихвент процент и в годишния процент на разходите, а в случая било налице заобикаляне разпоредбата на чл. 19 ал. 4 ЗПК, като с уговорката да се заплаща поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължнеия. Заявява, че едноличен собственик на капитала на ответното дружество било дружеството „И.А.М.“АД, а основен предмет на дейност на ответника били гаранционни следки, каквато била и процесната, а печалбата на ответника от извършената от него търговска дейност като поръчител се разпределяла в полза на едноличния собственик. Твърди, че с договора за поръчителство се цели реално обезпечаване на договора за кредит, сключен с „И.А.М.“АД, със сключването на договора за поръчителство се целяло едно допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение на кредитодателя, уговорено по друго правоотношение, с цел да се избегнат ограниченията на чл. 19 ал. 4 ЗПК, което водело до недействителност на договора за поръчителство. Моли да бъде постановено решение, с което да бъде прието, че Договоръ за предоставяне на поръчителство № 4352094/22.12.2021г. , сключен между ищеца и „Ф.Б.“ЕООД, е нищожен на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключен при неспазване на нормите на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, както и по чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Претендира разноски.

Ответникът „Ф.Б.“ ЕООД в законоустановения срок е подал отговор на исковата молба, в който оспорва предявения иск срещу дружеството. Счита същия за неоснователен.

Твърди, че дружеството било вписано като финансова институция в Регистъра на БНБ за финансовите институции с основен предмет на дейност предоставяне на гаранционни сделки по занятие, в което качество следвало да получава съответно възнаграждение по сключена от него гаранционна сделка /поръчителство/, с цел гарантиране задълженията на парични задължения на потребителя, възникнали съгласно договор за паричен заем. Сочи, че изпълнението на договорното задължение на заемателя за обезпечаване на вземанията по договора за паричен заем е породило сключването на договора за предоставяне на поръчителство. Заявява, че неоснователно било твърдението, че договорът за поръчителство бил сключен в противоречие с добрите нрави, тъй като не били налице нееквивалентни престации, поради това, че с договора проели задължение, което изпълнявали сключвайки Рамковия договор за поръчителство. С предоставеното поръчителство дружеството извършвало възмездна услуга в полза на заемодателя. Счита, че разпоредбите на чл. 11 от ЗПК и последиците от неприлагането й били относими единствено и само за договори за потребителски кредити, какъвто процесния договор не е, а ответникът не бил страна по договора за заем. Моли да бъде постановено решение, с което иска да бъде отхвърлен, като 2 им се присъдят сторените разноски.

Съдът, след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност, прие за установено следното от фактическа и правна страна:

Видно от Договор за паричен заем № 4352094/22.12.2021 г., на 22.12.2021 г. между Г. К. И. и „И.А.М.“ АД, е сключен Договор за паричен заем № 4352094 , по силата на който „И.А.М.“АД се задължил да предостави на ищеца потребителски кредит, в размер на 1500 лв. и при условия посочени в договора – за срок от 26 вноски, при обща сума за погасяване 1 787,76 лева, срок на заема в седмици – 52 , при ГПР 41,17 %. В чл. 4 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения – две физически лица – поръчители, които да отговорят на посочените условия, банкова гаранциа или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

На същата дата – 22.12.2021 г., е сключен и договор за предоставяне на гаранция между „Ф.Б.“ ЕООД и ищеца, видно от който ответното дружество се задължава да издаде гаранция за плащане /за изпълнение на парични задължения/ в полза на „И.А.М.“АД , с цел гарантиране изълнението на всички задължения на потребителя И. възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем, за сума, покриваща както следва: задължение за връщане на заемната сума 1500,00 лева, задължение за плащане на възнаградителна лихва и задължение за плащане на законна лихва за забава в случай на забава на плащането, разходи за събиране, разноски. Описано е, че гаранцията се издава и влиза в сила в срок от 3 дни от подписване на договора и в случай, че потребителят не изпълни задължението си по чл. 4 т. 1 и чл. 4 т. 2 от договора за паричен заем в указания срок за предоставяне на обезпечение – поръчителство от две физически лица или банкова гаранция. Съгласно чл. 3 ал. 1 от договора, страните по него постигнали съгласие, че за поемане на задължението по чл. 1 от договора, потребителят дължи възнаграждение на гаранта в размер на 1384,24 лева ,платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 53,24 лева.

Въз основа на установените по делото факти, съдът достига до следните правни изводи:

Съобразно чл. 2, ал. 2 потребителят заплаща възнаграждението по начините, установени в договора за паричен заем, за плащане на задълженията на потребителя по договора за паричен заем. Съгласно чл. 2, ал. 2 от договора за предоставяне, „И.А.М.“ АД е овластено да приема вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението и всички други вземания на гаранта по договора за гаранция.

Сключеният между „И.А.М.“ АД и Г. К. И. Договор за паричен заем от 22.12.2021г. има характер на договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК. Доколкото процесния договор за гаранция, който е предмет на настоящото производство е сключен за обезпечение на задълженията на ищеца по този договор за кредит, то договорът за кредит също следва да 3 бъде обсъден, с оглед наведените възражения от ищеца за нарушения на императивните разпоредби на ЗПК.

Договорът за потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите /чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК/. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Годишният процент на разходите, представлява така нареченото "оскъпяване" на кредита и включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. В ГПР следва да бъдат изрично описани всички разходи, които длъжникът ще направи и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Според цитирания договор за кредит ГПР възлиза на 41,17 %,. Същевременно намира, че уговореното възнаграждение по договора за гаранция съставлява възнаграждение по усвояване, отпускане и управление на кредита, поради което същото следва да се включи в годишния процент на разходите - чл. 19, ал. 1 от ЗПК. Двата договора - за кредит и за предоставяне на гаранция са свързани. Доколкото в договора за кредит е уговорено обезпечаването му чрез предоставяне на гаранция, таксата за допълнителна услуга, която макар и формално да е дължима по друг договор се явява част от договора за кредит като включена в съдържанието му и всъщност представлява скрито възнаграждение по договора за потребителски кредит и следва да бъде включено в ГПР. Съобразно чл. 19, ал. 4 от ЗПК обаче ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС № 426/2014 г. в размер на основния лихвен процент на БНБ /0.00%/ плюс 10 процентни пункта. След като съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит усвояването на сумата по кредита, е обусловено от предоставяне на поръчителство от одобрено от „И.А.М.” АД юридическо лице, вследствие на което между ищеца и „Ф.Б.” ЕООД е сключен договор за предоставяне на поръчителство срещу уговорено възнаграждение, то договореното възнаграждение в размер на 1384,24 лв. е компонент на ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в пар.

1, т. 1 ДР ЗПК за общ разход. С това допълнително плащане се покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата и следва да бъдат включени в ГПР съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК, при което същият би надхвърлил законовото ограничение по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, вземайки предвид посочения в договора размер от 41,17%, съотношението между главницата, възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция, което възлиза на д 90 % от размера на отпусната главница, и възнаградителната лихва за срока на договора. С оглед изложеното, съдът намира за основателно възражението на ищеца, че договорът за предоставяне на гаранция е сключен в нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.