Решение № 839 от 25.07.2025, Окръжен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 839 гр. Варна, 25.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на осми юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мирела Огн. Кацарска

Членове:

Весела Гълъбова мл.с. Ива Бл. Б. при участието на секретаря Димитричка Д. Георгиева като разгледа докладваното от Мирела Огн. Кацарска Въззивно гражданско дело № 20253100500465 по описа за 2025 година

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на К. В. К. и Д. Б. К. срещу Решение ***454/09.12.2024 г. по гр.д. № 512/2024 г. по описа на Районен съд - Варна, XLVI състав, с което са отхвърлни исковете им против Т. П. Д. с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86 от ЗЗД за осъждане последната да заплати, както следва: на К. К. – 1. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. собствената на К.и 1/2 ид. част от следния недвижим имот, а именно: самостоятелно жилище в гр. Варна, бул. „С.“ ***, с идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, ведно с 1/6 ид. част от поземления имот, в който е построена сградата, както и 2. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от следния недвижим имот, а именно: жилищна сграда с идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, находяща се в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, представляваща масивна жилищна сграда на един етаж, състояща се от антре, две стаи, салон, лятна кухня, навес и клозет, ведно с целия поземлен имот, върху който е построена сградата с площ 400 кв. м., с 1 идентификатор *****, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.01.2024 г. до окончателното изплащане на задълженията; на Д. К. – 1. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от следния недвижим имот, а именно: самостоятелно жилище в гр. Варна, бул. „С.“ ***, с идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, ведно с 1/6 ид. част от поземления имот, в който е построена сградата, както и 2. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от следния недвижим имот, а именно: жилищна сграда с идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, находяща се в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, представляваща масивна жилищна сграда на един етаж, състояща се от антре, две стаи, салон, лятна кухня, навес и клозет, ведно с целия поземлен имот, върху който е построена сградата с площ 400 кв. м., с идентификатор *****, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.01.2024 г. до окончателното изплащане на задълженията.

Във въззивната жалба се твърди, че решението е неправилно и постановено при нарушение на процесуалните правила. Релевира се дадена неправилна квалификация на предявените искове от страна на първоинстанционния съд, като същата следва да е по чл. 73, ал. 1 от ЗС, а не по чл. 31, ал. 2 от ЗС. Излагат доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение като резултат от неправилно формиране на вътрешното убеждение на съда въз основа на събраните по делото доказателства. Счита, че влязлото в сила решение по иск с правно основание чл. 108 от ЗС е достатъчно доказателство, че ответницата владее процесните имоти. Правят се доказателствени искания, а именно: да се допусне СОЕ, която да даде заключение за пазарния наем на имота в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, като се съобразят свидетелските показания, които ще се съберат и за допускане до разпит на един свидетел в режим на водене за установяване на обстоятелството, че към момента, в който през 2006 г. ищците придобиват имота в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, както земята, така и сградата са били напълно годни за ползване. Претендира се решението да бъде изцяло отменено, като бъде постановено друго, с което предявените искове с правно основание чл.

31, ал. 2 от ЗС и чл. 86 от ЗЗД да бъдат уважени. Претендират се разноски.

2

Въззиваемата Т. П. Д. в срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК депозира отговор по подадената жалба, с който се отправя искане първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.

В съдебно заседание страните поддържат изразената позиция по спора, като всяка претендира присъждане на разноски.

За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд съобрази следното:

Производството пред ВРС е образувано по искове на К. В. К. и Д. Б. К. против Т. П. Д. с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86 от ЗЗД за осъждане последната да заплати, както следва: на К. К. – 1. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. собствената на К.и 1/2 ид. част от следния недвижим имот, а именно: самостоятелно жилище в гр. Варна, бул. „С.“ ***, с идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, ведно с 1/6 ид. част от поземления имот, в който е построена сградата, както и 2. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от следния недвижим имот, а именно: жилищна сграда с идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, находяща се в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, представляваща масивна жилищна сграда на един етаж, състояща се от антре, две стаи, салон, лятна кухня, навес и клозет, ведно с целия поземлен имот, върху който е построена сградата с площ 400 кв. м., с идентификатор *****, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.01.2024 г. до окончателното изплащане на задълженията; на Д. К. – 1. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от следния недвижим имот, а именно: самостоятелно жилище в гр. Варна, бул.

„С.“ ***, с идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, ведно с 1/6 ид. част от поземления имот, в който е построена сградата, както и 2. сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за периода 01.02.2019 г. – 01.02.2023 г. за ползването от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид. част от следния недвижим имот, а именно: жилищна сграда с идентификатор ***** по КККР на гр. Варна, находяща се в гр. Варна, ул. „К.Р. ***, представляваща масивна жилищна сграда на един етаж, състояща се от антре, две стаи, салон, лятна кухня, навес и клозет, ведно с целия поземлен имот, върху който е построена 3 сградата с площ 400 кв. м., с идентификатор *****, ведно със законната лихва върху всяка от главниците, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 17.01.2024 г. до окончателното изплащане на задълженията.

В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата Т.

П. Д., с който изцяло се оспорват предявените искове като недопустими и неоснователни, тъй като същата не е владелец на имотите, както и не са налице доказателства за добивите, които е получила от тях или за ползите, от които са лишени ищците.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259, ал. 2 от ГПК, от надлежно легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустим и следва да бъде разгледан по същество.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

В обхвата на така посочените въззивни предели ВОС намира, че решението е постановено в границите на правораздавателната компетентност на съда и от законен състав, поради което се явява валидно. Правният интерес от предявяване на исковете с правно основание чл. 31, ал. 2 от ЗС и чл. 86 от ЗЗД се обосновава с твъденията за неудолетворени парични притезания, произтичащи от лишаването от ползване на съсобствени имоти.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпоредбата на чл. 269, ал. 1, изр. 2 от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания.

По отношение на правната квалификация на предявения главен иск:

В конкретния случай първоинстанционният съд е квалифицирал правилно претенциите на К.и като такива по чл. 31, ал. 2 от ЗС, тъй като същите и ответницата са съсобственици на процесните два имота при квоти, както следва: 1/2 ид.ч. общо за К. В. К. и Д. Б. К. по силата на договор за замяна, обективиран в нот. акт № 138, том I, рег. № 869, дело ***1/24.02.2006 г. и 1/2 ид.ч. за Т. П. Д. по силата на договор за продажба, обективиран в нот. акт № 175, том I, рег. № 7134, дело № 160/31.05.2005 г. за имота, находящ се в гр. Варна, бул. „С.“ *** и по силата на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу гледане и издръжка, обективиран в нот. акт № 11, том III, рег. № 4

8169, дело № 193/23.06.2005 г. за имота, находящ се в гр. Варна, ул. „К.Р.“ ***.

Горното е установено с влязло в законна сила на 02.02.2021 г. решение по гр.д.

***485/2006 г. по описа на ВРС, XXXIV състав, с което Т. П. Д. е осъдена да предаде владението върху 1/2 ид.ч. от процесните два имота на К. В. К. и Д. Б.

К., на основание чл. 108 от ЗС. Периодът за който се претендира обезщетението за лишаване от ползване на имотите е от 01.02.2019 г. до 01.02.2023 г., т.е част от него е по време на висящото производство по ревандикация на ид.ч. от обект с идентификатор № ***** по КК на гр. Варна и ПИ № ***** по КК на гр. Варна, заедно с изградената в него жилищна сграда. С предявяването на горния иск за защита на правото на собственост владеещият несобственик става държател на претендираните ид.ч., поради което и отношенията между съсобствениците възникнали в хода на процеса по повод ползването на съсобствената вещ не могат да бъдат решени на плоскостта на добросъвестното или недобросъвестното владение /чл. 72 от ЗС – чл. 74 от ЗС/. Още повече, че достатъчно условие за уважаване на иска с правно основание чл. 108 от ЗС е упражняването от несобственика на фактическа власт върху претендирания имот към момента на приключване на устните състезания /да се намира в имота без правно основание за това/, като е без значение намерението на същия - да го свои или само да го държи.

След влизане в сила на решението по гр.д. ***485/2006 г. по описа на ВРС, XXXIV състав на 02.02.2021 г. съсобствеността между страните вече е безспорна, поради което и на 01.02.2023 г. е извършен въвод във владение на К.и върху 1/2 ид.ч. от процесните имоти. В исковата молба и уточняващите към нея не са наведени твърдения ответницата след датата 02.02.2021 г. да е започнала да манифестира с някакви конкретни действия спрямо ищците намерение да свои тяхната половина от процесните обекти. Т.е. в настоящото производство не се твърди държането от страна на Д. на собствената на К.и 1/2 ид.ч. от горните до влизане в сила на решението по ревандикационния иск да се е трансформирало след това в своенето им чрез конкретни действия.

От фактическа страна настоящата инстанция намира следното:

Фактическата обстановка по спора е била правилно установена от първостепенния съд, поради което въззивния съд препраща към тази част от мотивите на осн. чл. 272 от ГПК.

Пред въззивната инстанция е прието заключение по допусната СОЕ, 5 която съдът цени като обективно и компетентно дадено, от което се установява, стойността на средния пазарен наем на имота, находящ се в гр.

Варна, ул. „К.Р. *** за периода от 01.02.2019 г. до 01.02.2023 г. е в общ размер на 14 302.61 лева.

По искане на страните, с оглед доказване на твърденията им, са разпитани свидетелите Д.Г.Г. /без родство и дела със страните/ и Г.И.М. - В.

/дъщеря на въззиваемата/, чиито показанията съдът възприема в частта, в която съдържат данни за релевирани факти, базиращи се на непосредствени впечатления и не противоречат на приети за установени факти с оглед съвкупната преценка на всички писмени и гласни доказателства и съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК.