Решение № 1588 от 10.04.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1588 гр. Пловдив, 10.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ирена Сл. Аврамова - Смит при участието на секретаря Марияна Б. Натова като разгледа докладваното от Ирена Сл. Аврамова - Смит Гражданско дело № 20235330116236 по описа за 2023 година

Производството е образувано по искова молба от Ж. Д. П. против „Вива Кредит” АД, с която са предявени обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца следните суми: сумата в размер н а 50 лева, представляваща недължимо платена такса за експресно разглеждане на заявката за отпускане на паричния заем по договор за паричен заем № ***/16.02.2022 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 07.11.2023 г., до окончателното изплащане на сумата; както и сумата в размер на 50 лева, представляваща недължимо платена неустойка по договор за паричен заем № ***/16.02.2022 г., сключен между страните, ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда – 07.11.2023 г., до окончателното изплащане на сумата.

В исковата молба се твърди, че между ищцата, в качеството на заемател, и ответното дружество, като заемодател, е сключен договор за паричен заем № ***/16.02.2022 г. Изложени са съображения, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Навеждат се доводи за нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК относно изчисляването 1 на ГПР по договора, доколкото в него не е включена начислената неустойка.

Досежно неустойката се твърди, че същата е нищожна поради противоречие на клаузата за нейното договаряне с добрите нрави и като противоречаща на чл. 21, ал. 1 във вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 33 ЗПК и 71 ЗЗД. Относно таксата за експресно разглеждане ищецът твърди, че е нищожна поради противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Поради изложеното предявява исковите претенции.

Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Вива Кредит” АД, с който се оспорва исковата претенция. Възразява, че договорът за кредит не е недействителен поради нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК. Сочи се, че ЗПК не предвижда в договора изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Излагат се съображения, че уговорената клауза за неустойката не противоречи на добрите нрави и на материалния закон, в частност чл. 21, ал. 1 ЗПК и чл. 33, ал. 1 ЗПК. Същата кореспондирала с присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Досежно таксата за експресно разглеждане на документите се навеждат доводи, че тя е доброволно избрана от ищеца допълнителна услуга, поради което се дължи възнаграждение за нея. Това обаче не следвало да бъде включвано в ГПР, доколкото била избрана доброволно от ищеца. Поради изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.

С протоколно определение от открито съдебно заседание, проведено на 15.03.2024 г., е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК изменение на предявените искове, както следва: по предявения иск за връщане на недължимо платената сума за такса за експресно разглеждане – от сумата в размер на 50 лева на сумата в размер на 123,85 лева, и по предявения иск за връщане на недължимо платената сума по клауза за неустойка – от сумата в размер на 50 лева на сумата в размер на 82,55 лева.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът от фактическа страна установява следното:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 , изр. 1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната 2 действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Между страните не е спорно, че на 16.02.2022 г. е сключен процесният договор за паричен заем № ***, по силата на който ответникът като заемодател е предоставил на ищеца като заемател, сумата в размер от 1000 лева, която следвало да се върне на 11 вноски, всяка в размер на 140,86 лева, последната с падеж – 20.07.2022 г. В чл. 1, ал. 3 от договора било договорено, че за извършена от кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем, заемателят дължал такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем в размер на 272,47 лева. Също така в чл. 5, ал. 2 от договора била уговорена неустойка за неизпълнение на регламентирано задължение в чл. 5, ал. 1 от договора, а именно в тридневен срок от усвояване на сумата по договора заемателят да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител – физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя, издадена не по-рано от три дни от деня на представяне и да отговаря на следните изисквания: да е навършило двадесет и една годишна възраст, да работи по безсрочен трудов договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател от шест месеца и минимален осигурителен доход в размер на 1000 лева, през последните пет години да няма кредитна история в ЦКР към БНБ или да има кредитна история със статус „период на просрочие от 0 до 30 дни, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател, или да представи банкова гаранция, която е издадена след усвояване на паричния заем в размер на цялото задължение по договора, валидна тридесет дни след падежа за плащане по договора. Уговорената неустойка за неизпълнение на посоченото задължение възлизала на 181,61 лева.

От приложената по делото справка за извършени плащания по договора се кредит, се установява, че ищецът е заплатил на ответното дружество по договор за паричен заем № ***/16.02.2022 г. част от дължимите суми, включително такса за експресно разглеждане на кредита в размер на 123,85 лева и неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 82,55 лева.

3

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

Основателността на предявените осъдителни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, за връщане на платеното при начална липса на основание, е обусловена от проявлението на следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

За да е основателен предявеният иск обаче, следва да се установи, че плащането на претендираната сума е при начална липса на основание, поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договора по чл. 22 ЗПК или защото уговорената неустойка е нищожна като противоречаща на добрите нрави. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., 4 решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

С оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищцата доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 9, т. 10 и т. 11 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 5 от Договора. Посочената разпоредба от договора, възлага в тежест за заемателя да осигури едно от обсъдените по-горе обезпечения. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето с естеството на сключените договори за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора (което последният е прикрил, обозначавайки го като неустойка). Изискванията, които посочената клауза от договорите въвежда за потребителя, са на практика неосъществими за него, особено предвид обстоятелството, че последният търси паричен кредит. Предвид това, не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури поръчители, които да отговарят на многобройните, кумулативно поставени изисквания към тях (така, както са отразени във фактическата част от настоящото изложение) или да предостави банкова гаранция в размер, по-голям от предоставената сума по кредита.

Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати. Същевременно, кредиторът 5 не включва т. нар. от него „неустойки“ към договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в чл. 5, ал. 2 от Договора, изначално разсрочва вземането за „неустойка при липса на обезпечение“. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.