Решение № 11359 от 10.06.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 11359 гр. София, 10.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 140 СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА при участието на секретаря СОФИЯ Г. РАЙКОВА като разгледа докладваното от ИЛИНА ЛЮБ. ГАЧЕВА Гражданско дело № 20251110117905 по описа за 2025 година

Производството е по реда на Част втора, Дял първи от ГПК.

Oбразувано e по искова молба на В. И. К. срещу „К Й“ ООД, с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 143 ЗЗП, вр. чл. 26, ал.

1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД, за признаването за нищожен като противоречащ на закона и противоречащ на добрите нрави, както и като съдържащ неравноправни клаузи договор за потребителски кредит № 907509 от 28.03.2023 г., сключен между В. И. К. и „К Й“ ООД, както и евентуално съединен иск за прогласяване нищожността на клаузата на чл.8 от договора, предвиждаща заплащането на неустойка при непредставяне на обезпечение по договора; както и клаузата на чл.6 от договора, установяваща изисквания и срок за предоставяне на обезпечение, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 123, 15 лв., представляваща недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № 907509 от 28.03.2023 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, до окончателното изплащане.

Ищецът твърди, че между него и „К Й“ ООД на 28.03.2023 г. е сключен договор за потребителски кредит № 907509, за сумата от 500 лв., като според чл. 6 от договора е предвидено предоставяне на обезпечение в тридневен срок– поръчителство на две физически лица и банкова гаранция. В чл. 8 от договора е уговорено, че ако не се предостави такова, то се дължи неустойка в размер на 362,21 лв. Ищецът сочи, че неустойката цели заобикаляне на максималния размер на ГПР, предвиден в чл. 19, ал.4 ЗПК, като макар формално да представлява обезщетение, то следва да се включи в ГПР. Сочи, че срокът за предоставяне на обезпечение е твърде кратък и реално неустойката представлява разход по кредита и цели увеличение на възнаграждението за ответника. Поддържа, че неустойката излиза извън присъщите й функции, накърнява добрите нрави и е насочена към обогатяване на ответника. Освен това, размерът й не е точно определен при сключването на договора, а едва с погасителния план. В исковата молба е посочено, че клаузата заобикаля разпоредбата на чл. 33, ал.1 ЗПК, като се предвижда още едно допълнително обезщетение, както и че е нищожна и на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП. Твърди допуснато нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 1

ЗПК, както и на чл. 71 ЗЗД. Оспорва клаузата като неравноправна и сочи, че не е индивидуално уговорена. Навежда доводи за нелоялна търговска практика от страна на ответника с посочване на по-нисък от действителния ГПР. Моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, ответникът е подал отговор на исковата молба.

Поддържа, че клаузата за неустойка не е нищожна, както и оспорва твърденията, че не са спазени изискванията на чл. 10, ал.1 ЗПК. Навежда доводи за правилно изчисление на ГПР и липса на нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Поддържа, че клауза за неустойка е предвидена с оглед нейните обезпечителна и обезщетителна функция предвид характера на заема като високорисков и не налице нарушение и заобикаляне на закона или накърняване на добрите нрави. Сочи, че клаузата е индивидуално уговорена, както и че не е допуснато нарушение на чл. 33 ЗПК с нейното уговаряне.

Ответникът не оспорва, че ищецът е заплатил по процесния договор сумата в общ размер на 623,15 лв., но поддържа, че същата е заплатена на валидно правно основание, поради което връщане не се дължи. Моли, съда да отхвърли исковете.

Претендира разноски.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, като взе предвид доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

С определение от 05.12.2025г. са обявени за безспорни между страните и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между В. И. К. и ответника „К Й“ ООД е сключен договор за потребителски кредит № 907509 от 28.03.2023 г., с твърдените в исковата молба клаузи, по който е усвоена сумата от 500 лева, както и че кредитополучателят В. И. К. е заплатил в полза на ответника сума в общ размер на 623,15 лв. за погасяване на вземания по процесния договор за кредит. Изложеното се подкрепя и от представения по делото договор за паричен заем № 907509 от 28.03.2023 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца потребителски кредит в общ размер от 500 лв. Посочено е, че месечният лихвен процент е 3,330%, ГПР 47,866 %, а общата дължима сума по кредита е в размер на 568,79 лв., при срок за погасяване 7 месеца. Съгласно чл. 6 страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант /и, отговарящ/и на условията на чл. 10, ал. 2, т. 1 от Общите условия към договора за заем и с още едно от посочените обезпечения, по избор на заемателя: ипотека върху недвижим имот, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 3 от ОУ; особен залог върху движимо имущество, съгласно чл. 10, ал. 2, т. 2 от ОУ; банкова гаранция съгласно чл. 10, ал. 2, т. 4 от ОУ; ценна книга, издадена в полза на заемодателя.

Съгласно чл. 8 с подписване на договора заемателят декларира, че му е известно и се счита уведомен, че в случай че не представи договореното в чл. 6 обезпечение в 3дневен срок от сключването на договора или представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4 от ОУ, заемателят дължи неустойка в размер на 362,21 лв., с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в погасителния план към договора.

Процесният договор за заем има характеристиките на договор за потребителски кредит съгласно дадената в чл. 9, ал. 1 от ЗПК легална дефиниция, а заемателят има качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, поради което в отношенията между страните приложение намират императивните норми на ЗПК и ЗЗП. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата 2 сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,866%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не надвишава максималния допустим по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер обаче не отразява реалният такъв, тъй като не включва част от разходите по кредита, които се включват в общите разходи по кредита по смисъла на легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Съгласно § 1, т.1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. Процесната неустойка представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъдат включена в ГПР, като същата е била изначално известна на кредитора. Видно е, че тази неустойка е била начислена още при сключване на договора и е включена в погасителния план към него. В случая, в ГПР е включен само размерът на възнаградителната лихва, което очевидно цели заобикаляне на императивните изисквания и умишлено въвеждане в заблуждение на потребителя относно реалните разходи по кредита. При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него липсва действителният процент на ГПР. Текстът на тази норма не следва да се тълкува буквално, а именно - при посочен, макар и неправилно определен ГПР, а нормативното изискване следва да се приеме за изпълнено, когато е посочен както подробният начин на формиране на ГПР, така и действителният му размер, за да бъде потребителят добросъвестно информиран и да не бъде въвеждан целенасочено в заблуждение. Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Последица от неспазване изискването на чл.11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че същият се явява недействителен – чл. 22 ЗПК. В задължителното Решение от 21.03.2024г. по дело № C714/2022г. на Съда на Европейския съюз е прието, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член 3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница. С оглед на съществения 3 характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. Следователно, санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и пропорционален характер. Член 23 от Директива 2008/48, разглеждан във връзка със съображение 47 от същата директива, следва, че макар изборът на системата от санкции за нарушаване на националните разпоредби, приети съгласно тази директива, да е по усмотрение на държавите членки, така предвидените санкции трябва да бъдат ефективни, пропорционални и възпиращи. Това означава, че строгостта на санкциите трябва да бъде в съответствие с тежестта на наказваните с тях нарушения, като се гарантира реално възпиращ ефект и същевременно се съблюдава основният принцип на пропорционалност (вж. в този смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, C‑42/15, EU:C:2016:842, т. 61—63 и цитираната съдебна практика). Следва да се има предвид още, че според настоящия съдебен състав включването на клаузи в договора за кредит, в които се уговарят такси и неустойки при неизпълнение на несъществени задължения, представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по кредита и да доведе единствено до извличане на по-голяма облага на кредитора от договора. Тези съждения съвпадат с възприетото в Решение от 21.03.2024г. по дело № C-714/2022г. на Съда на Европейския съюз, което има задължителен характер за всички съдилища и учреждения – чл. 633 ГПК.