Решение № 121 от 30.06.2026, Окръжен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 121 гр. Ямбол, 30.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ЯМБОЛ, II ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира В. Тагарева

Членове:

Галина Ив. Вълчанова Люцканова

Калина Ив. Стоянова при участието на секретаря Пенка Г. Узунова като разгледа докладваното от Калина Ив. Стоянова Въззивно гражданско дело № 20262300500072 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „ЕС Груп Хюмън Кепитъл“ ЕООД със седалище в гр. София чрез законен представител А.Н., подадена от адв. Ч., АК-Разград, против Решение № 605 от 11.12.2025 г., постановено по гр. д. № 1852/2022 г. по описа на Районен съд – Ямбол, в частта с която е уважен искът с правна квалификация чл. 200 КТ за осъждането му да заплати на въззиваемата сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука, претърпяна на 13.12.2021 г., в следствие на която е загинал М.К.К. (син на въззиваемата), ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното й изплащане.

По делото е постъпила насрещна въззивна жалба, подадена от въззиваемата Г. К. от гр.*****, чрез адв. Р., АК-Сливен, с която се обжалва съдебното решение в частта, с която искът по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата до размера от 100 000 лв.

Следователно първоинстанционното съдебно решение в частта, с която е отхвърлен първоначално предявеният иск за разликата от 100 000 лв. до 300 000 лв., като необжалвано е влязло в законна сила.

Предмет на настоящото дело е и въззивна жалба, подадена от въззивника против Определение № 505 от 17.03.2026 г., постановено по същото първоинстанционно дело, с което е оставена без уважение молбата на въззивника по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното по делото решение в частта за разноските.

Във въззивната жалба против решението въззивникът твърди, че същото в обжалваната от него част е неправилно, недопустимо, необосновано и 1 постановено при нарушения на процесуалния закон. Оплакването за недопустимост е за наличие на хипотезата на произнасяне plus petitum, поради това че районният съд според въззивника допълва, обогатява и развива твърдения на ищцата-въззиваема.

Оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения са както следва. Първо, въззивникът твърди, че исковата молба е поначало нередовна поради липса на надлежно упълномощаване, защото в представеното пълномощно не е посочено, че ищцата (въззиваемата) действа като наследник на починалия М.К.. Свързано с това е и оплакването, че районният съд не е обсъдил направеното възражение за неистинност на подписите, положени на пълномощното и договора за правна помощ, приложени към исковата молба.

Второ, съдът не е приложил точно чл. 146 ГПК в две насоки – разпределяне на доказателствена тежест и отделяне на обстоятелства по делото за безспорни.

Въззивникът намира, че в исковата молба са налице твърдения (конкретно цитирани във въззивната жалба), които според него неправилно не са били включени в разпределената на ищцата доказателствена тежест, не са доказани, поради което исковата претенция се явява изцяло недоказана. Това, че съдът не е отделил като безспорни обстоятелствата, съдържащи се в официалните документи, издадени от НОИ, според въззивника е довело и до нарушение на чл. 178 и сл. ГПК, тъй като същите на са съобразени от съда в цялост. Третото нарушение, което се твърди, е такова на чл. 236 ГПК – непълнота на мотивите, изразила се в преразказ на събрани по делото доказателства без доказателствен анализ по същество.

Първото оплакване за необоснованост се прави поради това, че не е обсъдена назначената по делото съдебно-техническа експертиза, заедно с показанията на св. Иванов, както и Протокол от 18.05.2022 г. на ТП на НОИ – гр. Ямбол. Второто оплакване за необоснованост е предвид изводите на районния съд за наличие на особена емоционална близост и материална зависимост между ищцата и починалия, които въззивникът оспорва по подробно изложени аргументи на база събрани по делото доказателства.

Оплакванията за материална незаконосъобразност са както следва.

Първото е по отношение на правния извод на съда за характера на отговорността на работодателя при трудова злополука. Въззивникът сочи, че доколкото съдът приема, че липсва вина у работодателя за трудовата злополука, неправилно на същия се вменява безвиновна отговорност, по силата на която да следва да заплаща обезщетение. Посочва още, че не е ясно по какъв начин съдът е определил размера на обезщетението, дължим от работодателя, както и че той не следва да е относим по делото, защото наследниците на починалото лице са двама и не е посочено за всеки от двамата поотделно каква сума се дължи. Второто оплакване е относно правната квалификация на предявения иск като се сочи, че неправилно в диспозитива на съдебното решение е посочена единствено нормата на чл. 200 КТ без посочване на конкретната алинея. Същевременно според въззивника в случая е приложима разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, което изобщо не е било обсъдено от районния съд. В тази връзка въззивникът сочи, че по делото е доказана груба небрежност на починалия, въпреки което в мотивите на обжалваното решение е прието, че това обстоятелство е следвало да бъде доказано от работодателя, независимо че това изобщо не му е било разпределяно в доказателствена тежест. Поради това според въззивника по делото не е доказана причинно-следствената връзка между увреждането и 2 твърдените негативни последици и исковата претенция е изцяло неоснователна.

Предвид всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да отмени съдебното решение в обжалваната част като отхвърли така предявения иск в цялост. Претендира разноски, вкл. за първата инстанция.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата Г. К. от гр.*****, чрез адв. Р., АК-Сливен. В него посредством подробен доказателствен анализ на събрани по делото доказателства се излага защо съдебното решение в обжалваната част е правилно. Въззиваемата намира, че правилно са анализирани всички събрани от съда доказателства по делото, поради което счита, че районният съд правилно е определил първоначално размера на обезщетението за неимуществени вреди на 100 000 лв. Твърди, че е налице неизпълнение от страна на работодателя на задължение, свързано с безопасната експлоатация на асансьора, изразило се в непоставяне на предпазен щит под кабината, което е довело до инцидента със сина й. А от това въззиваемата извлича, че не е налице груба небрежност и че приносът на загиналия работник е неправилно определен в размер от 80%.

Предвид всичко това намира въззивната жалба за неоснователна и моли същата да бъде отхвърлена. Претендира разноски за въззивната инстанция по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв.

В законоустановения срок е постъпила насрещна въззивна жалба, подадена от въззиваемата. Оплакванията на въззиваемата са за това, че определеният от съда размер на обезщетение за неимуществени вреди не е съобразен с принципа за справедливост, както и че процентът на съпричиняване е неправилно определен. Доводите на въззиваемата за това са идентични с доводите, изложени в подадения отговор на въззивна жалба.

Искането е за отмяна на съдебното решение в отхвърлителната му част и на въззиваемата да бъде присъдена сумата от 80 000 лв. Претендира разноски.

По делото е постъпил в законоустановения срок отговор на насрещната въззивна жалба, подаден от въззивника. В него се излагат подробни съображения относно нередовността на насрещната въззивна жалба поради липса на представителна власт. Въззивникът счита жалбата и за неоснователна поради твърдяната от него липса на причинна връзка поради изключителна вина на починалото лице за настъпване на трудовата злополука; цитира съдебна практика в този смисъл. По същество и във връзка довода на въззиваемата за неизправност на асансьорното съоръжение сочи, че работодателят не е допуснал нарушения на действаща правна уредба. За подкрепа на този довод се позовава на приети по делото писмени доказателства – официални документи. Независимо от това намира, че тези фактически твърдения на въззиваемата са преклудирани, тъй като касаят вече обсъдени по делото доказателства и установяването им не е било възложено в доказателствена тежест. Въззивникът оспорва твърдението на въззиваемата за наличие на особена връзка между нея и починалия й син, позовавайки се на официални удостоверителни документи по делото както и на задължителната съдебна практика, според която следва да бъде доказана особена и изключителна близост между лицата, за да бъде присъдено обезщетение.

Оспорва интензитета и продължителността на психичното състояние на въззиваемата като цитира твърдения от исковата молба и въззивната жалба и се позовава на назначената по делото КСППЕ. Сочи, че не оспорва наличието на нормална реакция на скръб по повод загубата на въззиваемата на сина й, но 3 предвид скорошната загуба на внук сочи, че според българската народопсихология загубата на син не е толкова силна като загубата на внук.

Също така намира, че са налице множество противоречия между твърденията в исковата молба и въззивната жалба относно: съвместното съжителство на въззиваемата със сина й; интензитета и продължителността на психичното състояние на въззиваемата; финансовата зависимост помежду им; причината за психичното състояние; характера на връзката помежду им; справедливия размер на обезщетението.

Главното оплакване е относно това, че работодателят не следва да заплаща обезщетение за негово безвиновно поведение, тъй като намира, че по делото е безспорно установена изключителната вина на починалото лице за настъпване на трудовата злополука. Ето защо намира, че е нарушен чл. 52 ЗЗД и така присъденото обезщетение придобива санкционен характер. Предвид всичко изложено въззивникът моли въззивния съд да върне, алтернативно да отхвърли насрещната въззивна жалба. Претендира разноски.

Във въззивната жалба, с която въззивникът обжалва постановеното по делото определение по чл. 248 ГПК, същият го намира за неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Намира за фактически неправилен извода на районния съд, че по делото не са налице доказателства за направените от въззивника разноски, които се претендират. Същото според въззивника това се явява и съществено нарушение на процесуалните права, тъй като в определението липсват мотиви в тази част. Оспорва намаляването на адвокатското възнаграждение, доколкото същото е договорено, заплатено и не е прекомерно съобразно действащата правна уредба. Сочи, че в нарушение на принципа за равнопоставеност на страните съдът е присъдил на въззиваемата разноски за адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв без да е изследвал дали тази хипотеза наистина е налице между страните.

Последното оплакване е за това, че съдът не е приложил правилно чл. 83 и чл.

78, ал. 6 ГПК. Предвид изложеното иска въззивният съд да отмени обжалваното определение и да измени постановеното по делото решение в частта за разноските като осъди въззиваемата да му заплати сумата от 20 880 лв. при пълно отхвърляне на иска, алтернативно да определи размер съобразно чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на тази въззивна жалба от страна на въззиваемата.

Съдът намира, че въззивната жалба и насрещната въззивна жалба са процесуално допустими, тъй като са подадени от легитимирани страни в преклузивните срокове по чл. 259, ал. 1 и чл. 263, ал. 2 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да бъдат разгледани по същество.

Окръжен Съд – Ямбол, с оглед предмета на въззивното производство, очертан във въззивната жалба и насрещната въззивна жалба, като взе предвид доводите на страните и след като прецени събраните по делото доказателства по вътрешно убеждение, намира от фактическа и правна страна следното.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Съобразявайки постановената по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, 4 обективирана в Решение № 176 от 08.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1281/2010 г. III г. о. и др., ведно с принципа на концентрационното начало в гражданския процес (чл. 13 ГПК), въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания, проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, като надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.