Определение № 723 от 07.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 723 гр. София, 07.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТО 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ирина Петрова

Членове:

Десислава Добрева

Мария Бойчева като разгледа докладваното от Мария Бойчева Касационно търговско дело № 20248002902098 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца С. Д. С. против решение № 534/06.05.2024 г. по в.гр.д. № 2339/2023 г. по описа на Апелативен съд – София, 2 състав, с което е потвърдено решение № 260774/30.05.2023 г. по гр.д. № 13891/2020 г. по описа на Софийски градски съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от настоящия касатор против “АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД, ЕИК 128001319, и “ЕОС МАТРИКС” ЕООД, ЕИК 131001375, искове с правно основание чл. 439 ГПК за недължимост на сумата 26 000 лева, частично от 160 382,45 лева – главница по договор за кредит “Жилище” от 07.04.2008 г., 500 лева – частично от 8 094,80 лева, представляваща наказателна лихва за периода 15.05.2014 г. – 11.07.2016 г., 500 лева – частично от 56 526,11 лева, представляваща неустойки за забава за периода 15.05.2014 г. – 11.07.2016 г., 180 лева – такси за връчване на нотариална покана и 120 лева – частично от 5 202,20 лева за платена държавна такса, за които е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК и са предмет на изп. дело № 20168390400460 по описа на И.М.К., с район на действие – СГС.

С касационната жалба са въведени оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната част поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1 и 2 ГПК. Като неправилен се атакува съдебният акт с аргумента, че въззивната инстанция не се е произнесла по твърденията на ищеца за неравноправни клаузи в договора за кредит и този за поръчителство, въпреки служебното й задължение по чл.7, ал.3 ГПК. Уточнява се, че независимо от неподаването на възражение по чл.

414 ГПК от длъжника и поръчителя ищец, съдът дължи служебно такава преценка, тъй като процесният договор за кредит “Жилище” от 07.04.2008 г. е 1 сключен с потребители (кредитополучател и поръчител – физически лица) и такава проверка не е извършена при издаване на заповедта за изпълнение.

Оспорва се като противоречащ на правото на ЕС изводът на втората инстанция, че не дължи произнасяне по така въведените основания, като от касатора се поддържа, че отговорността му като поръчител с цялото имущество съгласно чл. 133 ЗЗД следва да бъде индивидуално уговорена, каквито данни не се съдържат в договора за кредит от 07.04.2008 г. и допълнителното споразумение от 26.04.2010 г., а липсата на такава уговорка покрива хипотезата на чл. 143, ал. 1, т. 11 ЗЗП. Излагат се доводи, че непосочването на обхвата на отговорността по чл.133 ЗЗД дава на потребителя невярна информация за кредита, което следва да се окачестви като нелоялна и по-специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 6, пар. 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел. Подчертава се, че в разглеждания случай поръчителят е взел решение да сключи договора, отчитайки факта, че кредитът е обезпечен с ипотека и не е ангажирана отговорността му в хипотезата на чл. 133 ЗЗД. С изнасянето на ипотекираното от длъжника имущество на публична продан, поръчителят е възприел, че неговата отговорност е отпаднала, предвид липсата на индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл. 133 ЗЗД. В жалбата е посочена и нормата на чл. 281, т. 2 ГПК – недопустимост на въззивния съдебен акт, като конкретни оплаквания в тази насока не са изложени от страната. Претендира се отмяна на въззивното решение и уважаване на предявения отрицателен установителен иск, както и присъждане на направените по делото разноски за всички инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, предл. 2 и съответно т. 3 ГПК, като са поставени следните въпроси:

1. “Представлява ли служебно задължение на съда да се произнесе по приложените договори за ипотечен кредит за наличието на неравноправни клаузи в ипотечния договор, като въззивният съд не се е произнесъл, както по наличието и нищожността на неравноправните клаузи, така и възможността въз основа на наличие на неравноправни клаузи в договора, респективно нищожността на последващото споразумение съобразно чл.143 ЗЗП, като се има предвид, че правото на Европейския съюз не допуска национална правна уредба, която поради действието на силата на присъдено нещо и на преклузивния срок не позволява нито на съда да провери служебно неравноправния характер на договорни клаузи в производството по принудително изпълнение върху ипотекиран имот съобразно изложеното в касационната жалба?”.

Счита се, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на СЕС - решения по дело С-600/19, дело С-693/19 и С-831/19, дело С-725/19, дело С-869/19 (основание по чл. 280, ал. 1, т. 2, 2 предл. 2 ГПК), както и в разрез с казуалната практика на касационната инстанция - решение № 146/01.11.2017 г. по т.д. № 2615/2016 г. на ВКС, I т.о., решение № 98/25.07.2017 г. по т.д. № 535/2016 г. на ВКС, I т.о. (основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК).

2. “Следва ли в договора за ипотечен кредит да бъде индивидуално уговорена клаузата, че длъжникът отговаря с цялото си имущество съобразно разпоредбата на чл. 133 ЗЗД?”.

3. “Ако отговорът на този въпрос е положителен и тази клауза не е индивидуално уговорена може ли да породи правни последици за длъжника, като се има предвид разпоредбата на чл. 146 ал. 2 и ал. 4 ЗЗП?”.

По второто и третото питане се твърди, че е налице хипотезата на чл.280, ал. 1, т. 3 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

4. “Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички заявени и поддържани във въззивната жалба оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното първоинстанционно решение, обусловил изхода на спора?”.

По последния въпрос се сочи наличие на предпоставката по чл. 280, ал.

1, т. 1 ГПК поради несъответствие на въззивния съдебен акт с поС.ната практика на касационната инстанция, израз на която са решение № 134 по т.д.

№ 34/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 75 по т.д. № 1608/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 94 по т.д. № 3768/2014 г. на ВКС, II т.о., решение № 161 по т.д. № 2220/2015 г. на ВКС, II т.о., решение № 202 по т.д. № 1826/2016 г. на ВКС, I т.о.

Ответникът по касация “ЕОС МАТРИКС” ЕООД оспорва искането за допускане на касационна проверка и подадената касационна жалба като неоснователни. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение в производството пред ВКС.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника “АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ” АД не е постъпил отговор на касационната жалба.

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след като обсъди доводи на страните и прецени данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационна проверка съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

В случая въззивният съд, сезиран с жалба на ищеца, е приел, че с първоинстанционното решение са намерени за неоснователни исковете по чл.

439 ГПК, предявени от С. Д. С. – поръчител по договор за банков кредит, обявен за предсрочно изискуем, с издадена заповед за незабавно изпълнение срещу кредитополучателя и поръчителя, срещу която не е постъпило възражение и същата е влязла в сила, тъй като обстоятелствата, на които 3 основава претенцията за недължимост на процесните суми, са съществували към момента на постановяване на заповедта. Последващ факт е цесията спрямо втория ответник по спора, искът срещу който е намерен за неоснователен.

Решаващият състав на САС е отбелязал, че ищецът навежда довод за липса на изразено съгласие за отговорност на кредитополучателя съобразно чл. 133 ЗЗД, при които обстоятелства поръчителят е сключил договора с кредитора, и отпадане на ангажимента му след осъществено изпълнение върху ипотекиран от прекия длъжник имот. Преценил е като немотивирано първото възражение във въззивната жалба за съществуване на неравноправна клауза в потребителски договор. Споделил е доводите на страната, че съдът следи служебно за наличието на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор и когато ги констатира, е длъжен, с оглед принципа за състезателност да уведоми страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/ите, като им даде възможност да изразят становище и да ангажират доказателства.

Ако съдът констатира служебно, че клауза, от която произтича претендирано вземане в заповед за изпълнение, е неравноправна, отказва издаване на заповед за изпълнение за това вземане и дава указания на заявителя, че може да предяви осъдителен иск, като при условията на състезателно начало страните могат да обсъдят поставените въпроси от съда, свързани с евентуалната неравноправност на клаузи в договора с участието и на длъжника. Въззивният съд е приел, че твърденията за незачитане на отговорност, надхвърляща регламентираната от закона, и за погасяване на отговорността на поръчителя поради изтичане на срока по чл. 147 ЗЗД също се отнася за съС.ие на правоотношението, съществувало към момента на издаване на заповедта, срещу която изрично от ищеца се сочи да не е направено възражение, и не представляват нововъзникнали факти по смисъла на чл. 439 ГПК.

По тези мотиви е намерил иска за неоснователен и е потвърдил първоинстанционното решение.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за достъп до касация.

В касационната жалба се релевира наличие на порок по чл. 281, т. 2 ГПК – недопустимост на съдебното решение, като конкретни доводи в тази насока не са изложени. С оглед на горното и предвид извършената служебна проверка не се обосновава хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за допуск на касационен контрол.

Поставеният от касатора първи въпрос не е коректно зададен, тъй като не кореспондира с решаващата воля на въззивния съд и с данните по делото. В случая страната не оспорва като неравноправна конкретна клауза, съдържаща се в договора за ипотечен кредит и съответно договора за поръчителство, 4 която не е обсъдена от въззивната инстанция, а излага доводи за липсата на уговорка за ангажиране на отговорността на страната за погасяване на задължение съгласно чл. 133 ЗЗД. Ето защо, така формулираният въпрос не може да се приеме за обуславящ решаващите изводи на втората инстанция и не покрива изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК за правно питане, разяснени в т.

1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Неаргументирането на общия селективен критерий изключва необходимостта от обсъждане на поддържаните от касатора допълнителни предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и съответно т. 2, предл. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Вторият и третият въпрос са израз на доводите на касатора, че отговорността на потребителя по договор за ипотечен кредит по чл. 133 ЗЗД следва да бъде индивидуално уговорена. Тези питания покриват общите изисквания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Предоставянето на избор на потребителя дали да носи отговорност по ипотечното задължение до размера на обезпечението по договора или да отговаря с цялото си имущество съгласно чл. 133 ЗЗД, е уредено изрично в разпоредбата на чл.24, ал. 2 ЗКНИП (обн.

ДВ, бр. 59 от 29.07.2016 г.), приета в изпълнение на Директива 2014/17/ЕС от 04.02.2014 г. относно договорите за кредити за жилищни недвижими имоти за потребители и за изменение на директиви 2008/48/ЕО и 2013/36/ЕС и регламент № 1093/2010, който нормативен акт на ЕС не се прилага за договори за кредит, сключени преди 21.03.2016 г. (чл. 43, пар. 1 от нея). Законът за кредитите за недвижими имоти на потребители също не намира приложение по отношение на договори, сключени с потребители преди датата на влизането му в сила – 01.08.2016 г. (§4 от ПЗР на ЗКНИП), поради което процесният договор за жилищен кредит “Жилище” от 07.04.2008 г. не попада в неговия предметен обхват. При тези данни не може да се приеме за относимо към разглежданото облигационно правоотношение релевираното от ищеца в исковата молба твърдение за съобразяване на последицата по чл. 24, ал. 2, т. 2 ЗКНИП вр. с чл. 60, ал. 5 ЗКИ (нова - ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г., изм. - ДВ, бр. 59 от 2016 г.). Цитираните разпоредби са достатъчно ясни и не пораждат необходимост от тълкуване. Страната не твърди и, че отговорът на така формулираните питания би допринесъл за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й поради изменения в законодателството и обществените условия (т. 4 от горецитираното тълкувателно решение). При това положение по тези два въпроса не се обосновава наличие на соченото от касатора допълнително селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за осъществяване на касационна проверка.