Протокол № 152 от 11.02.2026, Районен съд - Пазарджик

ПРОТОКОЛ

№ 152 гр. Пазарджик, 11.02.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXI НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА

Съдебни

Б. ЕМ. Р. заседатели: Т. АНГ. М. при участието на секретаря Х.В. и прокурора Р. Г. Б.

Сложи за разглеждане докладваното от КАПКА Ж. ВРАЖИЛОВА Наказателно дело от общ характер № 20255220200927 по описа за 2025 година.

На именното повикване в 13:00 часа се явиха:

Подсъдимата Х. К., редовно уведомена от предходното съдебно заседание- явява се лично и със защитника си адв.К. К., редовно упълномощен.

Свидетелите С. К. Б., А. Г. Б., Ц. Н. Б. и Г. Н. В., редовно призованиявяват се лично.

За РП- Пазарджик се явява прокурор Р. Б..

ПРОКУРОРЪТ: Да се даде ход на делото.

АДВ. К.: Да се даде ход на делото.

ПОДС.К.: Да се гледа делото.

СЪДЪТ намира, че няма процесуални пречки за даване ход на делото в днешното съдебно заседание, поради което

ОПРЕДЕЛИ

1

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО

В залата влиза свидетелят С. Б.:

Сне се самоличността на свидетеля, както следва:

С. К. Б.- роден ******г. в с.Ц., обл.Пазарджик, живущ в с.Ц., обл.Пазарджик, ул.“***, българин, български гражданин, вдовец, с основно образование, пенсионер, неосъждан, ЕГН **********, без родство с подсъдимата.

Свидетелят предупреден за отговорността по чл.290 от НК.

Пристъпи се към разпит на свидетеля С. Б.:

СВ. Б.: Обещавам, че ще кажа истината.

Аз съм виждал Х., но официално с нея не съм се запознавал. Познавах мъжа й- Х, К., който почина преди време. Като младежи все бяхме заедно, от една махала сме. И М. Б. я познавам. Те двамата с брат й Х, са от с.Церово и се познаваме от училище, от малки още. Къщите ни не са близко една до друга в селото, но сме от едно село, все пак. Баща им М. К. също го познавах. М. беше овчар. М. беше по-възрастен от мен, но беше по-малък от баща ми. Х, беше с една година по-голям от мен. На М. К. му казвахме „бай Т.“. Аз не помня кога той е излизал на Дервишовден, но помня чановете, защото аз ги докарах с него.

Преди време ние се събирахме у зет му на бай Т. и тогава той ме помоли да го закарам в Лесичово. Разказа, че един човек от селото продавал чанове и той искал да ги купи. Отидохме на другия ден в Лесичово двамата, аз карах мотор. Аз останах отвън, а бай Т. влезна в къщата на човека, но какво е плащал за чановете- не мога да кажа. Върна се при мен с един чувал с тучове, видях ги- медни, зеленясали. Не мога да кажа как се казваше този човек от с.Лесичово, но и той беше овчар. Не мога да си спомня коя година се случи това. Не мога да си спомня дали е било преди казармата. Бяхме млади. Беше по комунизма, тогава беше ТКЗС и овце имаше много. М. и този овчар от Лесичово се познаваха, сигурно защото и двамата бяха овчари. Докарахме чановете в къщата на бай Т. в Церово и после аз си тръгнах с мотора. Аз не съм ги виждал повече тези чанове, но други са ги виждали.

М. не се е правил на кукерите. Не мога да кажа дали е слагал чановете 2 на овцете. И Х, не мога да кажа дали ги е ползвал на Дервишовден. Повече нищо не знам за тези чанове. Сега разбирам какво е станало.

В залата влиза свидетелят А. Б.:

Сне се самоличността на свидетеля, както следва:

А. Г. Б.- роден на ******г. в с.Ц., обл.Пазарджик, живущ в с.Ц., обл.Пазарджик, ул.“****, българин, български гражданин, женен, със средно специално образование, пенсионер, неосъждан, ЕГН: **********, без родство с подсъдимата.

Свидетелят предупреден за отговорността по чл.290 от НК.

Пристъпи се към разпит на свидетеля А. Б.:

СВ. Б.: Обещавам, че ще кажа истината.

Аз живея в Ц.. Познавам М., защото и тя е от с.Церово. Много добре познавах брат й Х,. Техният баща М. К. също много добре го познавах. Помня, че беше овчар. Казвахме му чичо М.. Той имаше чанове. Аз съм по-малък, но със сина му Х, сме дрънкали чановете. Х, изкарваше чановете на Дервишовден. Не помня колко броя бяха чановете. Стари чанове бяха, ние им викахме звънци или тучове. Бяха с по-различен и по-добър звън от съвременните, но аз не съм специалист по тези работи и не мога да ги разпозная, ако ги чуя. Не знам как ги е купил чичо М. тези чанове. Докато беше жив Х,, чановете бяха в мазето в тяхната къща. Виждал съм ги. Ние се виждахме с Х,, той работеше в Млекокоопа. След като той почина, съм ходил по-рядко у тях в Главиница.

Преди да почине, Х, ми е казвал за чановете, че ще ги дари на племенника си Ц., защото той няма деца.

Чух, че Х. е продала чановете впоследствие, но това са приказки. Аз не познавам мъжа, на който ги е продала, но познавам баща му- Н. В.. Не помня от кого съм чул тези работи.

По принцип тези чанове на Дервишовден ги слагаше Х,. Не мога да кажа дали и някой друг ги е слагал тези чанове.

На Дервишовден и други слагат чанове, които са от онова време, не мога да ги различавам по звук.

3

Н. В. ми е набор. Не съм чул Н. В. да е имал чанове.

В залата влиза свидетелят Ц. Б.:

Сне се самоличността на свидетеля, както следва:

Ц. Н. Б.- роден на *****г. в гр.Пазарджик, живущ в гр.Пазарджик, ул.*****, българин, български гражданин, женен, с висше образование, работещ – началник сектор „Специални и тактически действия“ в ОДМВР Пазарджик, неосъждан, ЕГН: **********, подсъдимата е съпруга на моя вуйчо.

Свидетелят предупреден за отговорността по чл.290 от НК.

Пристъпи се към разпит на свидетеля Ц. Б.:

СВ. Ц. Б.: Обещавам да кажа истината.

Х. К. е съпруга на моя вуйчо Х,, който е починал. Не помня коя година почина. М. Б. е моя майка. М. К. е мой дядо.

Чановете, знам от разкази на наши приятел и от майка ми, че дядо ги е закупил от негов колега овчар. По думите на майка ми- от овчар от с.Боримечково. После от приятели на дядо ми разбрах, че става въпрос за с.Лесичово. Дядо ми почина и аз бях около 7 годишен тогава. Лятото винаги прекарвах на село при тях. Дядо ми държеше чановете в зимника на къщата в Церово. В къщата на село живееха само дядо и баба. Майка и вуйчо не са живели в тази къща, след като са се оженили. Аз лично съм виждал чановете в зимника. Въпросните чанове бяха 13 на брой. Имаше и още един чифттучове, но не мога да кажа те колко бяха на брой, но бяха от малък до много голям, много обемисти. Едните са медни- въпросните, по-ценните, 13-те броя.

Материалът, от които са направени звънците, има значение. Хората от селото, които са били овчари, отдаваха много значение на звънците. Чановете бяха много стари, като една част са произведени от гюмурдийски майстори, а останалите от неврокопски. Това са били по това време майсторите, които са правили качествени чанове. И сега се произвеждат такива чанове, но майсторите не могат или не знаят точните пропорции и не могат да направят точно такива.

Като почина дядо ми М., двата чифта звънци бяха известно време у нас в с.Церово- в къщата на майка ми М.. Вуйчо ми, като мъж, държеше на 4 традициите и на Сирни Заговезни се правеше на дервиш. Тъй като той живееше в Главиница, взе и двата чифта чанове, за да ги съхранява у тях. След време вуйчо ми продал или подарил, не мога да кажа точно, тучовете, на негов приятел и приятел на дядо ми- Нено. Оставил си само по-ценните 13-те, които той продължи да ползва на Дервишовден. Винаги на Сирни Заговезни, дватри дни преди празника, аз с моя баща и вуйчо ми отивахме на Церово. Там те преотстъпваха понякога чановете на наш братовчед- К. К. и той да се прави на дервиш. Аз имам трима синове и на най-големия и на него слагахме няколко чана.

В един момент започнахме да държим и съхраняваме чановете у нас, защото вуйчо заяви, че те са за мен. Това го е казвал и пред други хора, и пред мен. Жена му на вуйчо- Х. не идваше в Церово, да се е случвало, може би, само един път. Но тя много държеше вуйчо да не се прибира у тях без чановете. Един път се наложи аз да отида да взема от Х. чановете, защото вуйчо не ги беше взел със себе си за Дервишовден, а К. К. щеше да се прави на дервиш. Тогава вуйна ми започна да ме пита за какво ми били, за кого, поска да ми дадяла само 2-3 чана, а не всичките. Аз се ядосах и на малко на по-висок тон й казах да ми ги даде всичките, а тя ми каза „Кажи му на Х, без чановете да не се връща“. Създаваше му много проблеми на вуйчо. Вуйчо много обичаше да стои у нас, но като минеше известно време и получаваше обаждане от Х.. Телефонът му беше увеличен и се чуваше нейният глас: „Къде си бе, веднага се прибирай, без чановете да не си дошъл“. Х. му създаваше много ядове на вуйчо. Той беше як мъж, но пред нея беше по-нисък от тревата.

Не мога да посоча конкретните години, през които чановете са били у нас и у вуйчо. Държах ги в моя гардероб в Пазарджик, тъй като в Церово никой вече не живееше.

Известно време преди да почине вуйчо, той взе от мен чановете от Пазарджик. Отиде с тях в Церово да се правят на дервиши, след което не ги върна и си ги занесе у тях в Главиница. Малко след това той почина. След няколко дни жена му накара майка ми да подпише документ, че не иска нищо от неговото наследство. Майка ми подписа всичко и единственото, което поиска от вуйна ми бяха чановете. Тогава Х. са направила, че не е чула. След това майка ми беше говорила с нея по телефона за чановете и тя пак беше 5 отклонила въпроса. Преди около една година, тъкмо мислех да отида да питам Х. за чановете, и родителите ми казаха, че е продала чановете на Г. В. от Церово. Това стана 2-3 години след смъртта на вуйчо, беше топло, но не мога да конкретизирам дата. Запалих колата и отидох в Главиница. Срещнах се с Х. и й казах, че съм дошъл за чановете- това което ми се полага на мен и на нашия род. Тя, гледайки на другата страна, каза, че ги няма и че били у едни хора, но не знаела кои са. Питах я дали ги е продала. Тя мълчи и нищо не отговаря. Ядосах се и се прибрах. Разказах на майка и татко за разговора с Х..

Баща ми говорил с Н. К., който е първи братовчед на майка ми. Той му казал, Х. е продала чановете на Г. В.. И други хора от селото казаха, че чановете са продадени на Г. В. за 10 хил. лева. Знам, че Г. В. има бащина къща в Церово, но не знам дали живее там. Като разбрах това, аз се свързах с него.

Срещнахме и му обясних колко са ценни за нас тези чанове, не като пари, а като наследство на рода. Още като се видяхме, му казах, че го търся за чановете, които му е продала Х. и той ми каза: „А, за това ли е?“. Каза, че ще ми ги даде, ако Х. му върне парите. Каза, че ги е купил от нея за 8 хил. лева.

Разказа, че тя се била свързала с него и му предложила звънците. Помолих го да ги държи и да не ги продава, за да мога да говоря с нея и да направя нещо да му върне парите, за да си взема чановете. След това повече не съм говорил в Г. В.. Разменихме си телефоните.

Нямам представа дали Г. В. и Х. са говорили след срещата ни. Аз не съм разговарял с Х., но се срещнах с брат й Спас. Помолих го той да разговаря с нея, но той каза: „Нали знаеш как е.“. След два дни ми се обади, че е говорил с нея, но не е успял да направи нищо по въпроса с чановете.

С Г. В. разговарях в сградата на РУ- Пазарджик. Помолих да му предадат да дойде. Не исках да ходя аз при него, защото не знаех как ще го приеме и да не стане, че съм го изнудвал. Г. В. дойде в сградата на РУ. В началото на разговора бяхме сами, след което дойде колегата, с който сме в една стая- В. А., но не мога да кажа той дали е чул, когато В. ми каза, че Х. му е продала чановете и че ще ми ги даде, ако му се върнат парите.

Както Ви казах преди малко, след смъртта на вуйчо ми, аз само един път съм ходил у Х. за чановете. Тогава та не призна, че ги е продала, а само каза, че били у някакви хора. Каза ми също: „Това са си ваши работи с вуйчо ти, защо не се разбрахте, като беше жив“.

6