Решение № 18960 от 09.10.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 18960 гр. София, 09.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 159 СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ДЕНИЦА Н. УРУМОВА при участието на секретаря ЙОАНА В. ПАСКАЛЕВА като разгледа докладваното от ДЕНИЦА Н. УРУМОВА Гражданско дело № 20261110109489 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното :

Предявен е иск от М. Л. И., ЕГН: **********, с адрес: /адрес/, чрез адв. Ж., срещу „К.“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, за осъждане на ответника да заплати на ищеца, сумата от 637,40 EUR, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит №*******/14.01.2022г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 07.04.2026 г. до окончателното плащане на дължимото и сумата от 625,17 EUR, представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит №********/04.07.2022г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 07.04.2026 г. до окончателното плащане на дължимото.

Претендират се разноски.

В исковата молба се твърди, че ищеца сключил с ответника множество договори за потребителки кредити, като първият от тях бил Договор за потребителски кредит № ******** / 15.01.2021 г., за сумата от 2500 лв., която реално получил. Впоследствие сключил останалите ДПК с номера № ******** / 23.04.2021 г., № ******** / 06.08.2021 г., № ******** / 29.12.2021 г., № ******* / 14.01.2022 г. , №******** / 04.07.2022 г. и №******* / 09.01.2023 г., които били рефинансиращи и реално сумите по тях не били получени.

Посочва, че по всеки от договорите бил сключен и Договор за предоставяне на поръчителство с "А.Т.“ ЕООД. Излагат се подробни съображения, че и двата вида договори са недействителни, поради противоречието им със ЗПК Ищеца твърди, че надплатил на ответника сумата от 637,40 EUR (1246,65 лв.) по ДПК №*******/14.01.2022г. и сумата от 625,17 EUR (1222,72 лв.) по ДПК №********/04.07.2022 г., поради което претендира връщането им.

В срока за отговор, ответника по делото е депозирал такъв, с който оспорва иска.

Твърди, че сключените между страните догвори не са недейсвтелни, като излага съображения за неоснователност на иска. Моли съда да отхвърли иска.

В съдебно заседание страните не се явяват и не се представляват. Депозират писмени 1 молби, с които развиват съображения по същество.

По делото са събрани писмени доказателства.

Съдът, преценявайки събраните по делото доказателства по реда на чл.12 и чл.235 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Предявени са искове по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца недължимо платени суми по сключените между страните Договор за потребителски кредит №*******/14.01.2022г. и Договор за потребителски кредит №********/04.07.2022г.

Процесните договори са потребителски и се подчиняват на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 - 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

В правната доктрина и съдебна практика безспорно се приема, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби /в този см. Решение 4/2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на ВКС, Решение № 1270/2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, определение № 877 по т. д. № 662/2012 г. на ВКС и др./. Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и на принципа на справедливостта, е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на другата.

Тъй като става дума за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която е прокаран този принцип, е чл. 289 ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намират приложение - чл. 8, ал. 2 и чл. 9 ЗЗД.

Според практиката на ВКС преценката дали е нарушен някой от посочените основни правни принципи се прави от съда във всеки конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните накърнява добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД. Поради накърняването на принципа на "добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр.

3 ЗЗД, се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

Свободата на договаряне не може да бъде използвана за неоснователно обогатяване на едната страна по правоотношението за сметка на другата или да води до нарушаване на други правни принципи, в т.ч. този на добрите нрави – правоотношенията следва да се сключват при спазване на общоприетите и неписани правила на добросъвестност. До нарушаване на този принцип се стига, когато икономически по-силната страна упражнява репресия спрямо икономически по-слабата страна, поставяйки „допълнителни условия“ за сключване на договора, на които придава привидно доброволен характер и привидно право на избор. В процесния случай, чрез поставяне на практически неизпълними условия за обезпечаване на договора за заем чрез банкова гаранция, длъжникът на практика бива задължен да се ползва от опцията за възмездно поръчителство - сключване на договор за гаранция със свързано с кредитора лице- „А.Т.“ ЕООД, по силата на който заплаща възнаграждение в размер, близък до този на договора за заем. Налице е допълнителното обогатяване на кредитора за сметка на длъжника, което противоречи на добрите нрави и води до извода за нищожност на договора за предоставяне на поръчителство. Видно от служебна справка в Търговския регистър, кредитора и гаранта имат качеството на свързани лица, като едноличен собственик на капитала на „А.Т.“ ЕООД, е „К.“ ЕАД. По този начин, в разрез с нормите на добросъвестността, е установено допълнително възнаграждение в полза на заемодателя. В случая търговецът, който е икономически по-силната страна в правоотношението, се е възползвал от своето правно положение, като е осигурил допълнително възнаграждение в своя полза, чрез осигуряване на поръчител срещу възнаграждение. Фактически се дължи не възнаграждение за услуга, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба за кредитора, чрез фиктивно уговорено възнаграждение в полза на свързано с него лице, като видно от погасителния план, уговореното възнаграждение на поръчителя е разсрочено на вноски, платими на датите на падежните вноски по кредита, а с договора за предоставяне на поръчителство „К.“ ЕАД е овластено да събира дължимото на поръчителя възнаграждение, в който смисъл е клаузата 2 на чл. 8, ал. 5 от договора за предоставяне на поръчителство, като дори е уговорен ред за погасяване на вземанията на поръчителя и на кредитора при недостатъчност на плащането.

По делото се установява, че услугата, която е предмет на договора за поръчителство, няма самостоятелен характер, тоест същата се предоставя само във връзка с усвояване и управление на конкретния кредит. Съдът намира, че посочената услуга е пряко свързана именно с процесния договор за кредит и нейното действие и съществуване в отношенията между страните, е обусловено именно от него. Съгласно разпоредбата на чл. 138 ЗЗД, поръчителят се задължава пред кредитора на друго лице да отговаря за изпълнение на неговото задължение, като договора за поръчителство съществува само при действително задължение. По правило, поръчителството е безвъзмездна сделка, т.е. поръчителят получава възнаграждение само при изрична договорка в този смисъл между постигната страните. В случая, от описаните по-горе условия се установява, че договорът за поръчителство само формално представлява отделна гаранционна сделка, а в действителност се явява част от кредитното правоотношение. При тези условия, поръчителство не съществува, а целта на сделката е да се уговори допълнително възнаграждение за кредитора по договора за потребителски кредит, в нарушение на изискванията на чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Преследва се постигането на забранена от закона цел - неоснователното обогатяване на кредитора, който е едноличен собственик на капитала на дружеството сочено за „поръчител“ и като последица - оскъпяване на кредита.

Въз основа на гореизложеното, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство по всеки от договорите с „А.Т.“ ЕООД, представлява разход по договора за кредит, който разход следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит - арг. чл.

19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на М.С. на Р.Б., което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Видно от приетите по делото договори за кредит и договори за гаранция, възнаграждението по договора за гаранция е сходно, като с включването на тази сума, ГПР надвишава законовия максимум от 50 %. Следователно съдържанието на процесните договори за кредит не отговарят на изискването по чл. 19, ал. 1 ЗПК, доколкото уговорената цена за допълнителна „услуга“, не може да се квалифицира като изключение по чл. 19, ал. 3 ЗПК, а при отчитането й като разход, действителния ГПР е значително завишен спрямо посочения в договора. По изложените съображения, съдът намира, че при сключването на двата договора, не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като процесните договори са недействителни на основание чл. 22 ЗПК.

Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК. В отговора на исковата молба, ответника признава, че ищеца е надплатил по двата договора общо сумата от 1262,60 евро, като не оспорва твърдението, че по първия ДПК №*******/14.01.2022г., ищеца е надплатил сумата от 637,40 EUR, а по втория ДПК №********/04.07.2022г. - сумата от 625,17 EUR. С оглед на това и на гореизложеното, предявените искове, следва да бъдат уважени изцяло.

По разноските:

Предвид изхода на спора, искането на ищеца за присъждане на разноски следва да бъде уважено частично, като ответника бъде осъден да заплати направените по делото разноски в размер на 354,25 евро, от които 54,25 € (60,60 лв.) за заплатена държавна такса и 300 € за заплатен адвокатски хонорар.

Водим от горното, Софийски районен съд,

3

РЕШИ:

ОСЪЖДА „К.“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, да заплати на М. Л. И., ЕГН: **********, с адрес: /адрес/, сумата от 637,40 EUR (шестстотин тридесет и седем евро и 40 евроцента), представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит №*******/14.01.2022г., ведно със законна лихва о т датата на подаване на исковата молба - 07.04.2026 г. до окончателното плащане на дължимото и сумата от 625,17 EUR (шестстотин двадесет и пет евро и 17 евроцента), представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит №********/04.07.2022г., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба - 07.04.2026 г. до окончателното плащане на дължимото.

ОСЪЖДА „К.“ ЕАД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: /адрес/, да заплати на М. Л. И., ЕГН: **********, с адрес: /адрес/, сумата от 354,25 EUR (триста петдесет и четири евро и 25 евроцента), представляваща направени по делото разноски.

Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Софийски районен съд: _______________________

4