Решение № 2939 от 12.05.2020, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

Р

Е Ш Е

Н И Е

№ …………./…………….2020 г., гр. София

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав, в публично съдебно заседание на четвърти март през 2020 година, в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА Д.

ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА мл.съдия СВЕТЛОЗАР

ДИМИТРОВ секретар Алина Т., като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело номер 658 по описа за 2018 година, и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.

С решение № 164723 от 06.07.2017 г., постановено по гр.д. № 53857/2015 г. на СРС, 141 състав, постановено по втората фаза на делбата, е постановено изнасяне на публична продан на основание чл.348 ГПК, на допуснатия до делба между съделители и дяловете им 2/8 идеални части за К.С.Б., и по 3/8 идеални части за А.А.П. и С.А.Д., недвижим имот апартамент №31, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор, ***, находящ се в гр. София, ж.к. ********, в жилищна сграда бл. ********Със същото решение първоинстанционният съд се е произнесъл и относно предявените от съделителите претенции по сметки, като е осъдил К.С.Б. да заплати на другите двама съделители съобразно квотата на Б. в съсобствеността, следните суми : 1/ на А.А.П. сумата 725,20 лева на основание чл.30, ал.З ЗС, представляващи действително направените разходи за периода 2008 г. - 2013 г. включително, равняващи се на увеличената стойност на общата вещ, като е отхвърлен иска за разликата над 725.20 лв. до пълния предявен размер от 1867.59 лева, сумата 111,78 лева на основание чл.59 ЗЗД сумата, представляваща стойност на заплатени задължения на Б. за данък върху общия недвижим имот, такса битови отпадъци и мораторни обезщетения в заплащането на последните, съгласно приходна квитанция № **********/ 14.05.2015г., за периода от 2010г. до 2015г. включително, и сумата 2520.0 лева, на основание чл.30, ал.З ЗС представляваща доходи от наем от общата вещ, получавани от Б. за периода от м.06.2014г. до м.08.2015г. включително, и 2/ на С.А.Д. сумата 111,78 лева на основание чл.59 ЗЗД сумата, представляваща стойност на заплатени задължения на Б. за данък върху общия недвижим имот, такса битови отпадъци и мораторни обезщетения в заплащането на последните, съгласно приходна квитанция № **********/ 14.05.2015г., за периода от 2010г. до 2015г. включително, и сумата 2520.0 лева, на основание чл.30, ал.З ЗС представляваща доходи от наем от общата вещ, получавани от Б. за периода от м.06.2014г. до м.08.2015г. включително, като са отхвърлени предявените от К.С.Б. срещу А.А.П. и С.А.Д., искове с основание чл.61, ал.2 ЗЗД, за осъждане на всяка от тях да заплати на ищцата сумата от по 8370,00 лева, претендирана като стойност на припадащите се на притежаваните от П. и Д. идеални части от допуснатия до делба жилищен имот, полезни разноски/ извършени подобрения в имота за периода 2013 г. - 2014 г. по договори за изработка, посочени в решението. С решението първоинстанционният съд се е произнесъл и относно разноските.

Това решение е обжалвано в срок от съделителя К.С.Б. чрез пълномощник адв.А.М., само в частите, в които е отхвърлени предявените от нея претенции по сметки срещу другите две съделителки за по 8370,00 лв., и в частите в които е осъдена жалбоподателката да заплати на другите две съделителки парични суми по предявените срещу нея насрещни претенции по сметки, с оплаквания за неправилност на решението в тези обжалвани части. По отхвърляне на предявената от нея претенция по сметки за подобрения в имота, направени в период, когато двете ответници не са били съсобственици на вещта, са допуснати процесуални нарушения при събирането на доказателствата и оценка от решаващия съд на събраните такива, както и при уточнението на тази претенция, направена пред въззивния съд с молба от 12.03.2018 г. по реда на чл.129 от ГПК, е посочила, че е извършила ремонта на жилището като съсобственик и държател на частите на други съсобственик, без съгласието на другия съсобственик, при което има право на обезщетение съгласно чл.61, ал.2 от ЗЗД, тъй като е действала и в свой интерес, и в чужд интерес за запазване на имота. По отношение на уважените срещу нея искове по сметки, излага оплаквания за необоснованост на решението поради несъобразяване с доказателствата, сочещи че за периода м-06-2014 г.-19.05.2015 г. другите две съделителки-ищци по тази претенция, не са били съсобственици, че не са доказали реално да са направили разходи за заплащане на данъци за имота като не счита, че държането на разписките за това установява направата на такъв разход, а по претенцията за подобрения в имота възравява, че се сочи да са направени в имота по време, когято претенздиращите не са били съсобственици на същия-такъв е бил техния дядо, при което нямат право на обезщетение за полезни разноски. Моли решението да се отмени в обжалваните части и предявените от нея претенции по сметки да се уважат, както и да се отхвърлят предявените срещу нея претенции по сметки изцяло. Прави искане и за разноските в производството.

Въззиваемите страни по жалбата- съделителите А.А.П. и С.А.Д., чрез пълномощник адв.Ц.М., оспорват същата с възраженията, че решението в обжалваните части не страда от сочените в жалбата пороци. По реда на чл.129 от ГПК с млоби от 12.03.2018 г. и от 04.04.2018 г. са уточнили предявените от тях претенции по сметки така : че А.А.П. е вложила средства 6111лв. за извършване на подобрения в чужд имот-делбения имот, но преди да е негов съсобственик, от която сума иска К.Б. да й заплати част според дела на последната в съсобствеността, а по отношение на претенциите на двете срещу К. Богоеваза полагащата имв се част от събирания наем уточняват, че такава им се дължи от момента на придобиване от тях на дялове от съсобственост ана жилището м.05.2015 г.-м.08.2015 г. по 672 лв. на всяка, в който смисъл да се счита, че се намалява размера на иска. Не са направили искане за разноски във въззивното производство.

Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира следното по предмета на въззивното производство:

Първоинстанционното решение е валидно, в обжалваните части и допустимо. В частта по начина на извършване на делбата и отхвърления частично иск на А.П. срещу К.Б. над 725,20 лв. до 1867,59лв. за подобрения, решението не е обжалвано, влязло е в сила и не е предмет на въззивна проверка за допустимост и правилност.

При произнасянето си по правилността на обжалваното решение в обжалваните части, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми, както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.

ПО ИСКОВЕТЕ НА К.Б. ПО ЧЛ.61, АЛ.2 ОТ ЗЗД ЗА НАПРАВЕНИ ОТ НЕЯ ПОДОБРЕНИЯ

За да отхвърли този иск, първоинстанционният съд е приел, че не са били събрани по делото доказателства за наличие както на основанието така и на размера на исковата претенция, като се е позовал на посочената от приетата по делото СТЕ че не може да се направи оценка на сочените от ищцата полезни разходи, а събраните частни документи-договори за изработка и протоколи за приемане на работата е счел като съставени само за целите на настоящия процес. Пред въззивния съд е допуснато и прието ново заключение на СТЕ по реда на чл.266, ал.3 от ГПК, като от повторната такава, изготвена от в.л.А.Х., която не е оспорена, и съдът кредитира при преценката й по чл.202 от ГПК, се установява, че при извършване на описаните от ищцата дейности по жилището и в посочения то ищцатаъ период, е налице увеличение в стойността на имота с 15 843,00 лв.

Въззивният съд намира, че предявените от К.Б. срещу А.А.П. и С.А.Д. искове са такива с основание чл.61, ал.2 от ЗЗД, като съобрази и направеното уточнение на исковете пред въззивния съд, доколкото ищцата по тях твърди да е подобрила имота като съсобственик-владелец на своята ид.част и както държател на частите на другите съсобственици, за което не е имала съгласието на другите съсобственици. Въззивният съд отчита факта, установен с влязлото в сила решение по допускане на делбата, че К.Б. става съсобственик на делбеното жилище на 23.01.1994г. като наследник на майка си, и от този момент до 19.05.2015 г. е съсобственик на жилището с баща си С.Б., както и че от 19.05.2015 г., в резултат на правна сделка-дарение, делът на С.Б. в съсобствеността от 3/ 4 и.ч. е придобит от А.А.П. и С.А.Д. поравно, или по 3/ 8 ид.ч. от всяка. Ищцата К.Б. твърди с молбата си по чл.346 от ГПК по сметки, че е направила подобренията в съсобствения имот в периода 2013-2014 г., т.е. по време, когато съсобственици на същия са били тя и нейния баща, като ответниците по исковете А.А.П. и С.А.Д. нямат никакъв дял в съсобствеността. Съгласно закона, заинтересованите съсобственици отговарят през гестора и дължат обезщетение за припадащата се на дела им част от разноските, с които той е обеднял, до размера на обогатяването си, съизмеримо с увеличената стойност на съсобствения имот вследствие на подобренията, понеже полезността на подобренията ползва всички съсобственици. Отговорността за обезщетяване обаче тежи върху лицето, което е било собственик към момента на извършване на подобренията, тъй като именно при него е настъпило обогатяването - решение № 2349 от 29.12.1995 г. по гр. д. № 2926/1994 г. на ВС, IV ГО; решение № 1162 от 18.11.2008 г. по гр. д. № 4998/2007 г. на ВКС, II ГО; решение № 57 от 19.05.2017 г. по гр. д. № 3457/2016 г. на ВКС, I ГО , и по изключение и към неговите универсални правоприемници като приемници на права и задължения. В случая обаче, ответниците А.А.П. и С.А.Д. първо не са били съсобственици на имота към периода на извършване на твърдените подобрения, и второ, те са частни правоприемници на своя дядо, и не отговарят за негови евентуални задължения към другите съсобственици, вкл. и за подобрения в имота, направени преди дарението от 19.05.2015 г. Ето защо исковете на К.Б. срещу А.А.П. и С.А.Д. се явяват неоснователни, независимо от това дали твърдените подобрения са действително извършени. Така предявените искове подлежат на отхвърляне и поради съвпадане крайния решаващ извод на двете съдебни инстанции, макар и по различни мотиви, изложени от въззивния съд, решението в тези обжалвани части следва да се потвърди.

ПО ИСКОВЕТЕ ПО ЧЛ.30, АЛ.3 ОТ ЗС

За да уважи така предявените от А.А.П. и С.А.Д. срещу К.С.Б. искове, първоинстанционният съд е приел за установено, че в периода м.06.2014г. до м.08.2015г. включително К.С.Б. като съсобственик е отдавала под наем на трето лице делбения имот изцяло и само тя е получавала наема в размер на 480,00 лева месечно, или общо за този период е получила 7200 лева, и съответно дължи на всяка от другите две съсобственици-ищци част от дохода от вещта, съответна на дела й, или по 2700,00 лева. Но е уважил исковете в предявени от всяка от ищците размери от по 2520,00 лева, доколкото е приел за недопустимо увеличението на размерите, направено с писмената защита . Въззивният съд споделя тези изводи частично и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях, с изключение на частта относно периода и размера, за който исковете са основателни, като намери, че оплакването с въззивната жалба е основантелно. До 19.05.2015 г. двете ищци по тези искове А.А.П. и С.А. Д.притежават дял от съсобствеността и не са правоимащи лица да получат съответната част от наема. Това право те придобиват съгласно чл.30, ал.3 от ЗС от момента, в който придобият дял от съсобствеността, а именно от 19.05.2015 г. и исковете им се явяват основателни и доказани само за периода 19.05.2015-31.08.2015 г., или за 3 месеца 3х480 лв.=1440лв. х 3/ 8 = 540 лв. за всяка от ищците според деля в съсобственоста. И за още 13 дни от м.май

2015 г. х 15,48 лв./ден (480 лв. : 31 дни ) = 201,29 лв. х3/ 8 = 75,48 лв. за всяка от ищците . Или общо за периода по 615,48 лв. им се дължат от ответницата по тези искове К.Б.. Въззивнитя съд не може да зачете изявление за намаляване на исковите претенции, направени с молбата от 04.04.2018 г. като направено след срока по чл.214 от ГПК. Ето защо за разликата над 615,48 лв. и за период м.06.2014 г.-18.05.2015 г. исковете по чл.30, ал.3 от ЗС са неоснователни и подлежат на отхвърляне. Това налага отмяна на решението в тази обжалвана част и отхвърляне на исковете над горепосочените размери и период, и потвърждаването му в останалите обжалвани части по тези искове.

Разпечатката съдържа 21 от 44 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d74776ae-a377-4f74-9224-149595c705ba