Решение № 551 от 25.09.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 551 гр. София, 25.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове:

С. Калинова

Гълъбина Генчева при участието на секретаря Нели Й. Първанова като разгледа докладваното от Маргарита Соколова Касационно гражданско дело № 20238002101028 по описа за 2023 година

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. Т. С. срещу постановеното в производство по чл.

108 ЗС решение № 223 от 13.12.2022 г. по в. гр. д. № 291/2022 г. на Разградския окръжен съд.

Оплакванията на жалбоподателката са за допуснати нарушения на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и необоснованост - основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 147 от 15.01.2024 г. по процесуалноправния въпрос за приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, с цел проверка за съответствие с практиката на ВКС на въззивното решение, в което въпросът за идентичността на имотите е разрешен, без да е обсъдено извънпроцесуалното поведение на ответника за закупуване на спорните имоти от ищцата, данни за което се съдържат в преписка № 2367/2020 г. на Районната прокуратура - Р., както и обясненията на ответника, дадени по реда на чл. 176 ГПК в първоинстанционното производство в съдебното заседание на 08.04.2022 г.

Ответникът по касация А. В. Ю. - ответник по иска, счита касационната жалба за неоснователна.

Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и данните по делото, и за да се произнесе, взе 1 предвид следното:

А. Т. С. е предявила срещу А. Вели Ю. иск за ревандикация на два поземлени имота, находящи се в [населено място], общ. И., съставляващи УПИ № от кв. 55, образуван от имот 469, с площ от 1 239 кв. м., отреден за жилищно застрояване, и УПИ № от кв. 55, образуван от имот 469, с площ от 1 354 кв. м., също отреден за жилищно застрояване.

По делото е прието за установено, че ищцата е преживяла съпруга на С. В. С., починал на 24.04.2020 г. С. е единствен наследник на С. К. Д., починала на 26.10.1993 г. - дъщеря на К.

Д. А., починал на 14.06.1975 г., който след смъртта си е оставил съпруга С. А. Н. и две дъщери С. К. Д. и И. К. К..

Видно от копие на заявление вх. № 7561/03.06.1992 г., С. Д. е заявила за възстановяване пред Поземлената комисия - [населено място] земеделски имоти, като в списъка присъства и „ясак“ от около 3.000 декара, за който е отбелязано, че е заснет с пл. № 469 в землището на [населено място]. Общо първоначално е заявила 36,7 декара, а по-късно е направена поправка на 23,2 декара през 1993 г., без да е посочено коя претенция за възстановяване не е поддържана.

От 1998 г. наследодателят на ищцата С. С. е заплащал данъци за имот в [населено място], посочен като земя, без пълна индивидуализация. В данъчно съобщение от 29.05.1998 г. до С. е посочено, че става въпрос за „кв. 55, парцел (пл. №) 2-55“, [населено място].

На 14.02.2020 г. ответникът А. Вели Ю. се е снабдил с констативен нотариален акт, с който е признат за собственик по давност на процесните имоти. Това станало повод ищцата да подаде жалба за самоуправство до прокуратурата, преписката по която била прекратена поради липса на извършено престъпление.

Съгласно заключението на изслушаното по делото вещо лице имот пл. № 469 съществува като кадастрална единица в застроителния и регулационния план на [населено място], одобрен със заповед № 242 от 03.12.1987 г., и към момента на одобряването му в разписния лист, придружаващ плана, не фигурира име на собственик. През 2020 г. на основание н. а. № 100, том I, рег. № 963, н. д. № 84/2020 г. като собственик е вписан ответникът. Преди 1987 г. имотът по стария регулационен и кадастрален план от 1934 г. не съществува като кадастрална единица - липсват кадастрални граници, с които да се идентифицира по местонахождение и площ, и съответно няма информация относно собствеността му; по този план имот пл. № 469 е попадал в терен, отреден за парк. Имот пл. № 469 не е влизал в блоковете на ТКЗС/ДЗС. Същият е в регулационните граници на [населено място] и за него са отредени два парцела - УПИ № и УПИ №, за жилищно застрояване от кв. 55. В земеразделителния план и съответно в картата на възстановената собственост не съществува имот с № 469 - „ясак“. Имот пл. № 469 е с площ от 2 609 кв. м. От него в УПИ № попадат 973 кв. м., а в УПИ № - 712 кв. м.; останалата част попада в новопроектирана улица и като маломерно придаваемо място към УПИ №. Общата площ на УПИ № е 1 354 кв. м., а на УПИ № - 1 239 кв. м.

За да установи правото си на собственост, ищцата е поискала изслушването на трима свидетели. Съгласно показанията на св. С. К. (първа братовчедка на покойния съпруг на ищцата), имотът е работен от дядо К. Д. до смъртта му през 1975 г. Впоследствие е бил 2 обработван от дъщерите му, а след тяхната смърт - от С. С., който от своя страна го предоставил за обработване на свидетелите А. и Н.. Свидетелства още, че в имота някога е имало къща, като през годините данъците за него били заплащани от С. С.. В този смисъл са и показанията на св. Е. А. (втори братовчед на С.), който твърди, че е ползвал мястото от 1987 г. до 2003 г. въз основа на споразумение със съпруга на ищцата. След това мястото било обработвано дълги години от С. М., съответно - от св. Н. Н. в периода от 2003 до 20122013 г. В този дух и показанията на самия Н. Н..

От друга страна, доведените от ответника свидетели сочат, че А. Ю. работел над 10-15 години изоставени земи в края на селото. Св. Р. Я. лично му помагал в обработката с тракторче. Не знае дали в мястото, което ответникът работи, е имало къща. Когато почнал да го работи, мястото било пустеещо, с треволяк и храсти. Св. Д. А. разяснява, че в пустеещи земи в близост до стадиона на [населено място], през 2007-2008 г., пасял крави, когато бил помолен от ответника да не го прави повече, тъй като той ще ги работи. Не познавал покойния К. Д.; бил виждал С., син на Н., да обработва ниви в този район. Третият свидетел Г. Р. е заявил познанството си с ответника като съседи, като знаел, че А. Ю. обработва място от около два и половина декара повече от 10 години и го сее всяка година; не бил виждал св.

А. да работи мястото.

В производството пред районния съд е проведен оглед на място в съдебно заседание на 13.05.2022 г., с участието на съдебния състав, съдебния секретар, страните, свидетелите, с изключение на св. Г. Р., и вещото лице. В протокола е направена констатация, че всички разпитани по делото свидетели са свидетелствали за един и същи имот - описания в исковата молба поземлен имот, предмет и на издадения на ответника констативен нотариален акт за собственост.

При тези данни първоинстанцинният съд е приел иска за доказан и основателен. Счел е за безспорно установено, че наследодателят на съпруга на ищцата и съответно по линия на заместването и неин наследодател - К. Д., е владял процесния имот до смъртта си през 1975 г., впоследствие владение са упражнявали неговите дъщери. Волята им била имотът да остане на съпруга на ищцата, който, упражнявайки владението си над местата, ги предоставил за обработка последователно на св. А. и св. Н.. В тази насока съдът е кредитирал дадените от свидетелите на ищцата показания като логични, трайни и последователни. В противовес са изтъкнати вътрешните противоречия между показанията на доведените от ответника свидетели. Съобразени са още поведението и обясненията на самия ответник, предвид наличните данни, че същият е водил разговори с ищцата относно възможността да закупи процесните имоти.

На свой ред въззивният съд е приел, че в случая се цели установяването на идентичност между недвижими имоти, същестували в различни периоди от време с различна индивидуализация, а въпросът за идентичността е въпрос на активна материалноправна легитимация, и за да се уважи искът, ищецът следва да я докаже по безспорен начин. На първо място съдът е посочил, че ищцата не е заявила каквито и да било граници на имота в миналото и понастоящем, освен че същият е в близост до стадиона на селото, а в миналото е бил ясак, намиращ се в края на селото. На следващо място е приел, че такава идентичност 3 между заявения от ищцата като собствен имот и имотите, за които ответникът се е снабдил с нотариален акт за собственост, не се установява по безспорен начин въпреки експертното заключение, сочените гласни и писмени доказателства, извършения оглед. Мотивирал е извод, че показанията на ищцовите свидетели в този смисъл не допринасят за тази индивидуализация, тъй като никой от тях не посочва границите на имота, още повече, че при заявено ползване в определени периоди от време свидетелите не посочвали и как точно са обработвали имота, с какви култури са го засявали. Извършеният оглед на място не можел да обоснове идентичност между имотите въпреки направените от съдебния състав констатации, при съобразяване и на изявлението на вещото лице за липса на трасиране на съществуващия понастоящем имот, който към датата на огледа е бил засят с ечемик.

Въззивният съд е споделил становището във въззивната жалба на ответника за липса на материалноправна легитимация у ищцата за водене на иска, както и за неоснователност на същия само на това основание, без да обсъжда налице ли е придобиване на имота от ответника, съответно - изтекла в полза на наследодатели на ищцата и на самата нея придобивна давност. Този извод е довел до отмяната на първоинстанционното решение № 192 от 11.08.2022 г. по гр. д. № 478/2021 г. на Районния съд - И., и постановяване на въззивно решение за отхвърляне на иска.

По въпроса, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, I-во г. о., приема следното:

С т. 19 на ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС е прието, че дейността на въззивната инстанция има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, като въззивният съд, при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. В последвалата трайна практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК е прието, че за да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е длъжен да направи свои фактически и правни изводи по делото, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства за всички правнорелевантни факти и посочи кои факти намира за установени и кои - за недоказани, както и да прецени всички възражения и доводи на страните (решение № 10/01.02.2012 г. по гр. д. № 130/2011 г. на ВКС, I-во г. о., решение № 265/10.09.2012 г. по гр. д. № 703/2011 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 127/05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV-то г. о., решение № 92/06.11.2019 г. по т. д. № 2100/2018 г. на ВКС, І-во т. о., решение № 115/30.04.2013 г. по т. д. № 805/2011 г. на ІІ-ро т. о., решение № 310/04.11.2014 г. по гр. д. № 795/2014 г. на ІV-то г. о., и др.). При установяване на фактите от значение за изхода на делото съдът следва да вземе предвид процесуалните позиции на страните и направените от тях признания на неизгодни факти, които, преценени според правилото на чл. 175 ГПК - с оглед на всички обстоятелства по делото, биха насочили към основателност или неоснователност на исковата претенция (решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II-ро т. о.). Признанието на факт, съдържащо се в изявление пред държавен орган, е извънсъдебно и има същата доказателствена сила като съдебното 4 признание (решение № 119/26.05.2014 г. по гр. д. № 7034/2013 г. на ВКС, I-во г. о.).

Обясненията на страната, които съдържат признание на неизгодни за нея факти, се включват в кръга на доказателствата, които следва да бъдат обсъдени от съда при спор относно релевантни за делото факти (решение № 23/02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, IVто г. о.).