Решение № 1382 от 21.12.2021, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 1382 гр. София, 21.12.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Елизабет Петрова

Членове:

Катерина Рачева

Мария Райкинска при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева като разгледа докладваното от Мария Райкинска Въззивно гражданско дело № 20211000501270 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 261039/16.02.2021 г. по гр.д. № 9410/2020 г. описа на СГС, І-2 състав е осъдена Прокуратурата на Република България, да заплати на М. Х. Ш. сумата от 15000 лв., на основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото му на разглеждане в разумен срок на досъдебно производство II-048/1999 г. на Военно-окръжна прокуратура-София, по което той е пострадал, плюс законната лихва от 04.09.2017 г. до окончателното изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 120 000 лева.

Ищецът М. Х. Ш. е депозирал въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно и необосновано, постановено при съществено нарушаване на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон, в частност със стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушаване на чл. 6§ 1 ЕКЗПЧОС. Използваните от СГС решения на ВКС били по случаи, които съществено се различават от този на жалбоподателя и не били аналогични на неговия случай, според приетото от ЕСПЧ. Намира, че при правилно прилагане на посочените от ЕСПЧ критерии на него му е дължат по около 2000 евро или 4000 лева за всяка година от забавеното производство, предвид големия залог, който делото представлява за жалбоподателя, предубедеността на прокурора и целенасоченото бавене на делото.

Моли да бъде отменено първоинстанционното решение в обжалваната част и на ищеца да бъде присъден пълния размер на претенциите му.

Прокуратурата на Република България не е депозирала отговор на въззивната жалба на ищеца, но също е депозирала въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в неговата осъдителна част. Намира, че по делото не са доказани 1 действителни вреди, нито причинна връзка със срока на наказателното производство.

По делото не се установявало и ищецът да е предприел активни действия за ускоряване на наказателното производство, като включително 19 години не проявявал интерес към делото. Търсели се и вреди през периода 1985 – 1989 г., които били извън обхвата на иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ, съгласно решение на РБ (ДВ бр. 44/01.06.1990 г.). Намира още, че съдът присъдил прекомерно обезщетение в разрез с принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. Моли обжалваното решение да бъде отменено, а евентуално да бъде намалено присъденото обезщетение.

Ищецът М. Ш. Ш. е депозирал отговор на въззивната жалба на Прокуратурата, в който излага доводи за нейната неоснователност.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението и по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Следователно относно правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан и следва да се произнесе в рамките на наведените от страните оплаквания, като обаче следва служебно да провери спазването на императивни материалноправни разпоредби, приложими към спора (така т. 1 от тълк. решение № 1/2013г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК).

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

Във връзка с правилността, като взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания акт и прецени събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

М. Х. Ш. е твърдял в в исковата си молба че е пострадал от престъпленията, които се разследват по сл. д. 1/1991 г. на Прокуратурата на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. д. 780-II/1998 г. по описа на Военно-окръжна прокуратура – София (ВОП), а след това в досъдебно производство II-048/1999 г. по описа на ВОП - „делото за Възродителния процес“. Той бил задържан и лишен от свобода в затвора и лагера *** от 03.01.1985 г. до 19.03.1986 г., а от 19.03.1986 г. до 16.06.1988 г. в село *** без да е извършил престъпление или друго провинение, които по закон допускат задържането и лишаването от свобода. Вследствие на всичко преживяно бил принуден да се установи да живее в Турция. Там, заедно с други изгонени, с които заедно били лишени от свобода в ***, поддържали контакт. От средствата за масово осведомяване и от свои близки в България разбрали за започването на сл.д. № 1/1991 г. Години наред разследващите не ги търсели и не се интересувал от тях. През 1996 г. подали в тази връзка жалба до Главния прокурор, но и до днес никой не ги потърсил. Пострадалите сформирали Сдружение, чрез което търсели и искали информация от българските власти. През 202 г. ищецът бил разпитан и му били разяснени правата на пострадало лице по сл.д. № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780- II по описа на ВОП София, а сега ДП № II-048/1999 г. на ВОП София. Масово други пострадали подавали заявления за ускоряване на производството но следственото дело през 2018 г., като били издадени 78 определения на СГС с мерки по чл. 369 НПК за ускоряване и приключване на досъдебното производство. Към настоящия момент досъдебното производство било спряно, като налюдаващият прокурор бавел изпражане на последвали жалби срещу спирането до съда. Въпреки че спирането било постановено за изпращане на четвърта поред съдебна поръчка до Турция, такава все още нямало. Такава не се изпращала с мотиви, че давността вече е изтекла и няма смисъл от нея.

Ищецът е сочел, че разследването в досъдебна фаза продължава вече 30 години без изгледи някой от виновниците да бъде предаден на съд в обозримо близко бъдеще 2 или делото да бъде приключено по друг начин. Тази продължителност е прекомерна и своеобразен отказ разследването да бъде извършено по ефективен начин.

Прекомерната продължителност нарушавала правото на ищеца по чл. 6§1 ЕКЗПЧОС за разглеждане и приключване на делото в разумен срок. Отговорност за необоснованото забавяне носела Прокуратурата и на-вече причина за това била предубедеността на наблюдаващия прокурор. Прокуратурата използвала и всички възможни механизми да бави делото.

Ищецът е поддържал, че нарушението на чл. 6§1 ЕКЗПЧОС му е причинило неимуществени вреди като безпокойство, неудобство и несигурност. Той се притеснявал имал очакване и безпокойство за резултата от производството, фрустрация от бавенето му, тревоги и страх, че същото се води формално, разочарование и загуба на доверие в институциите, правосъдието и справедливостта. Дългата продължителност задълбочила до крайна степен усещането му за липса на справедливост, защото станало пречка да се оправдаят очакванията му за поне частично възстановяване на справедливостта, чрез установяване на виновниците и предаването им на съд. Изпитвал разочарование, страх и опасение, че виновниците ще останат ненаказани. Очакванията му за възмездие чрез наказателното производство останали излъгани. Поради забавянето на делото бил лишен от възможността да потърси справедливо обезщетение на причинените му значителни имуществени и неимуществени вреди от престъпното деяние като граждански ищеца, тъй като таи процесуална фигура се конституира едва в съдебната фаза. Същото се отнасяло и за фигурата на частен обвинител. В същото време давността за престъпленията отдавна била изтекла и единственият жив обвиняем се позовал на нея, като поискал прекратяване на наказателното производство.

Ищецът е поддържал, че наказателното дело попада в приложното поле на чл.

6§1 ЕКЗПЧОС и в автономната дефиниция по Конвенцията за спор за определяне на граждански права и задължения.

Предвид изложеното ищецът е искал Прокуратурата да му заплати обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди в размер на 120 000 лева, ведно със законната лихва за забава от 04.09.2017 г. до окончателното изплащане.

Прокуратурата на Република България е депозирала отговор на исковата молба, в който е оспорвала предявения иск. Поддържали са, че искът е недопустим за периода преди 15.12.2012 г., защото ищецът не е уточнил кое процесуално действие не е било извършено след тази дата, когато е влязъл в сила ЗОДОВ. Твърдели са, че наказателното производство е продължило толкова дълго не по вина на Прокуратурата, а поради – неизпълнение на съдебни поръчки от Република Турция; фактическата му и правна сложност; връщането му от съда в досъдебната фаза. Сочели са, че търсеното обезщетение е прекомерно. Искали са съдът да отхвърли иска.

Пред първата инстанция са събрани писмени доказателства и са изслушани свидетелски показания. От така събраните доказателства се установява следното:

На 28.11.1983 г. Министърът на вътрешните работи е издал заповед, с която е определил гр. ***, Плевенски окръг, като място за прилагане на превантивна административна мярка „принудително установяване в друго населено място“ (заповедта, л. 24).

Със Заповед № I-491/05.03.1985 г. на Началника на РУ на МВР на М. Х. Ш. е наложена административна мярка по чл. 39, а. 1 ,т. 1 ЗНМ – принудително установяване в *** за срок от три години. Причината е, че М. Ш., по време на провеждането на мероприятията за националното осъзнаване на турчеещите се българи се е срещал с турски дипломат и е предал негативна, клеветническа информация.

3

Правел е изявления, че е необходимо да се организира въоръжена борба“.

Със Заповед № I-99/19.03.1986 г. На 11.03.1986 г. на Началника на РУ на МВР е издал втора заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 39, ал. 1, т. 1 от ЗНМ спрямо М. Ш. с мотиви, че същият е „националист, подтиква познатите си към извършване на тежки противодържавни престъпления. По време на престоя си в *** остава на твърди националистически позиции“. Този път М. Ш. е бил принудително установен за три години в село ***, Видински окръг .

Според представеното удостоверение, на 18.03.1986 г. М. Ш. е бил преведен от ТБО „***“ в с. *** където е останал до 16.06.1988 г., когато е била прекратена превантивната административна мярка, взета спрямо него.

Видно от представена извадка от Държавен вестник, бр. 44/19990 г., на 01.06.1990 г. Народното събрание е приело решение, с което е обявило политическа и гражданска реабилитация на 517 лица, неоснователно лишени от свобода в *** във връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани.

Между тях е бил и М. С. М., който е едно и също лице с М. Х. Ш., видно от представеното Удостоверение за идентичност на лице с различни имена от 26.02.2019 г. М. М. пък е с турско име М. К., видно от удостоверение, издадено в Турция през 2019 г.

На 31.01.1991 г. Прокуратурата на Въоръжените сили е образувала сл. д. 1/1991 г. за престъпления по чл. 387, ал. 2, връзка с ал. 1 от НК, изразяващи се в злоупотреба и превишаване с власт в периода 08.05.1984 г.-15.12.1988 г., включително чрез противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. Обвинителният акт е бил внесен в съда и е било образувано н. о. х. д. 1/1994 г. на Върховния съд, Военна колегия.

Видно от обвинителния акт Д. И. С., Т. Х. Ж. и Г. И. А. са обвинени в това, че през периода 08.05.1984 – 15.декември 1988 г. в гр. София обвиняемият С., умишлено подбуден при условията на продължавано престъпление от действалите в съучастие обвиняеми Ж. и А. през периода 08.05.1984 г. – 13.02.1985 г. в гр. София, в качеството си на военно длъжностно лице – министър на вътрешните работи при условията на продължавано престъпление умишлено злоупотребил и превишил властта си съгласно чл. 8, чл. 9, чл. 45, ал7 чл. 48, ал. 2, чл. 53, ал. 1, чл. 94, ал. 8, чл. 106 от Конституцията на НРБ и чл. 1, чл. 3, чл. 10, чл. 12, чл. 17, чл. 23, чл. 39, чл. 40, чл. 41, чл. 43 и чл. 47 от Закона за народната милиция, като издал заповед I -6/1985 г., Окръжно I-28/1985 година, Окръжно I-196/1985 година, Заповед I-476/1986 година, Указание I-16/1987 година, Заповед I-1094/1987 година, Заповед Iв-16/1987 година и дал указания при провеждани оперативки, съвещания на ръководния състав на МВР и изказвания пред форуми на членове на БКП, с които възложил на подчинените му служители от министерството на вътрешните работи несвойствени и нерегламентирани по надлежния ред функции и задачи, преподчинил длъжностни лица от МВР на граждански лица от апарата на БКП, незаемащи длъжности в държавния апарат, въвел фактическо извънредно положение на части от територията на страната, разпоредил задържане на български граждани без правно основание, от които деяния настъпили вредни последици, изразяващи се противозаконно задържане на български граждани в местата за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“, противозаконно ограничаване правата на българските граждани на свободно придвижване в и между населените места в страната, право на свободни контакти, право на лична свобода и неприкосновеност, право на ползване на свой език – престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 за обвиняемия С. и престъпление по чл. 387, ал. 2 вр. ал. 1, чл. 26, ал. 1 и чл. 20, ал. 3 НК за обвиняемите Ж. и А..