Решение № 273 от 16.05.2024, Районен съд - Видин

РЕШЕНИЕ

№ 273 гр. Видин, 16.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВИДИН, *I СЪСТАВ ГО, в публично заседание на седемнадесети април през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Милена Ст. С. при участието на секретаря Милена С. Евтимова като разгледа докладваното от Милена Ст. С. Гражданско дело № 20231320102604 по описа за 2023 година

Делото е образувано по искова молба на И. С. И. от гр. ******, чрез А. Д. против „ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ“АД – София, с която е предявен иск за връщане на дадено без основание по чл. 55, ал. 1, предл. първо от ЗЗД.

Твърди се в исковата молба, че на 13.03.2019г. ищцата е сключила с ответника договор за паричен заем № 3474329 в размер на 2400.00 лева, видът на вноската е седмична, при ФГЛП – 40.00%. Общата сума за плащане е 2736.66 лева. ГПР – 48.61%.

Посочва се също, че в чл.4 от договора е уговорено, че кредитът се обезпечава с гарант – две физически лица поръчители или банкова гаранция, като при неизпълнение на това задължение, заемателят дължи неустойка в размер на 1982.88 лева.

Поддържа се, че каузата на чл. 4 от договора за паричен заем е нищожна поради това, че поставя изначално неизпълними условия за кредитополучателя и цели да го насочи към единствената форма на обезпечение – сключване на договор за гаранция с втория ответник.

Поддържа се също, че неустойката не включена като разход в ГПР, не е посочено кои точно разходи формират ГПР. Посочването само на цифровото изражение на ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания на ЗПК. Изложени са съображения, че когато договора за потребителски кредит е недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихви и други разходи по кредита.

Чистата стойност на кредита е 2400.00 лева, ищцата е заплатила 4119.60 лева и при условие, че договора за кредит се приеме за недействителен, ищцата е надплатила 1720.00 лева.

Иска се от съда да постанови решение, с което да осъди ответника да заплати на ищцата сумата от 1720.00 лева като дадена без основание.

1

Ответникът в срока за отговор е оспорил исковата претенция като неоснователна, като са развити подробни съображения за това. Посочил е, че договорът е действителен и валидно сключен. Счита, че договорната лихва не е нищожна и не противоречи на добрите нрави. Твърди, че в договора е уговорен ГПР, който не е в противоречие на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Заявява, че вземанията по договора за поръчителство не са включени в ГПР доколкото не са част от него и не са част от договора за кредит.

По делото са събрани писмени доказателства, назначена и приета е съдебносчетоводна експертиза.

Съдът като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

От представения препис на договор за паричен заем № 3474329 от 13.03.2019 г., сключен между ищцата и ответника „ Изи Асет Мениджмънт“ АД, е видно, че на ищцата е предоставен заем в размер на сумата от 2400.00 лева със срок на заема 34 седмици, платим на 34 вноски, всяка в размер на по 80.49 лева. В договора са посочени падежите на плащане, както и как се определя договорната лихва. Посочен е фиксиран ГЛП в размер на 40%, както и че ГПР е 48.61%. Посочен е лихвен процент на ден. Посочена е обща дължима сума 2736.66 лева.

Уговорено е в чл. 4 от договора задължението на кредитополучателя в три дневен срок от сключване на договора да представи обезпечение - банкова гаранция или две физически лица – поръчители, които следва да отговарят на посочени условия или одобрено от заемателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. При неизпълнение на това задължение е уговорено заплащане на неустойка в размер на 1982.88 лева, добавена към погасителните вноски със сумата от 58.32 лева седмично.

Представен е погасителен план към договора за заем във вариант на главница и лихва, както и във вариант с включена неустойка.

От заключението на вещото лице, по назначената и приета по делото съдебноикономическа експертиза, се установява, че на ищцата е предоставен паричен заем в размер на 2400.00 лева. Вещото лице е дало заключение за размера на ГПР в два варианта – на база вноските по кредита, включващи главница и лихви и на база вноските по кредита, включващи главница, лихва и неустойка. В първия вариант ГПР е 49.11%, а във втория вариант ГПР е 883.04%. Според посоченото от вещото лице, ищцата е извършила плащане на сумата в общ размер от 4120.00 лева, от които 2039.82 лева – платена главница, сумата от 330.58 лева – платена лихва и сумата от 1740.60 лева – платена неустойка.

Вещото лице е дало заключение и във вариант на разпределение на платената сума за неустойка като извършено плащане по главницата и лихвата. Така вещото лице, след разпределение на сумата от платената неустойка по покриване на главница и лихва, е посочило че остава като платена неустойка сумата от 1383.34 лева.

Съдът кредитира заключението на вещото лице като обективно и изготвено.

2 компетентно

При така установената фактическа обстановка, съдът намира следното от правна страна:

Вземанията на ищеца се основават на договор за паричен заем, уреден в чл. 240 от ЗЗД. Договорът поражда задължение за връщане на взетата в заем сума, която кредиторът е предал на ответника. Страните са договорили плащането да се извършва на равни погасителни вноски, всяка по 80.49 лева, платими на две седмици за срок от 34 седмици.

Установява се, че ищцата е извършвала плащане по договора за заем.

Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на разпоредбите на чл. 11, т. 7 от ЗПК, тъй като в договора е посочен общия размер на кредита и начина на усвояването му както във вариант главница и лихва, така и във вариант главница, лихва и неустойка.

Неоснователни са и възраженията на ищеца за нищожност на договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК.

Не е налице нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно чл.

11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за заем се изготвя на разбираем език и съдържа годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, "общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, а в т.

2 от същата разпоредба е указано, че "обща сума, дължима от потребителя" е сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. В договора за заем е посочена общата сума, дължима от потребителя, представляваща сбора между общия размер на заема и общите разходи по заема за потребителя.

Ищецът не установи да е налице нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, като условията за издължаване на заема от потребителя, включително погасителен 3 план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски са отразени в погасителния план. Не се установи и нищожност на договора на основание чл. 11, т. 20 от ЗПК, както и не се установи твърдението на ишеца относно размера на ГПР.

Настоящият съдебен състав намира въведеното изискване в чл. 4 от заемодателя за представяне на обезпечение – банкова гаранция, поръчителство от две физически лица в срок от три дни от сключване на договора или одобрено от заемателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки, за неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 от ЗЗП в каквато насока са и твърденията на ищцата.

Няма спор с оглед качеството на заемателя, че е налице договор с потребител по смисъла на пар.13 от ДР на ЗЗП.

Съгласно чл.143, т.5 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка.

Неравноправността на клауза в договора, сключен с потребител, се преценява конкретно, като се вземат предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи.

Изискването за обезпечение на задължението чрез банкова гаранция, поръчителство от две физически лица, които да отговорят на определени условия или обезпечение, чрез сключване на договор за гаранция с гарант – одобрен от заемодателя, противоречи на принципа на добросъвестността, тъй като по този начин потребителят се обременява с още задължения, които представляват още един източник на генериране на доходи извън уговорената договорна лихва и лихва за забава при плащането.

Клаузата на чл. 4 от договора за заем противоречи на добрите нрави и добрите търговски практики и представлява уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължава последния да извършва допълнителни разходи, чрез задължението му да сключва договор за гаранция във връзка с отпуснатия заем. Ето защо, настоящият съдебен състав приема, че клаузата на чл. 4 от договора е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД.

От приетата по делото съдебно-икономическа експертиза се установи, че поради неизпълнение на въведеното в чл. 4 от договора изискване на представяне на обезпечение, на ищцата е начислена неустойка. Същата е заплатила на ответника неустойка в размер на 1749.60 лева. Видно от заключението обаче, ищцата е останала да дължи на ответника сумата от 360.18 лева по главницата и сумата от 6.08 лева по лихвата. След приспадане на тези суми от платената от ищцата неустойка от 1749.60 лева, остатъкът от неустойката възлиза на сумата от 1383.34 лева. Исковата претенция ще следва да се уважи до този 4 размер, като в останалата част се отхвърли като неоснователен.

При този изход на делото, на процесуалнния представител на ищцата ще следва да се присъди възнаграждение съобразно уважената част от исковите претенции на основание чл.

38, ал. 1, т. 2 от ЗА. По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в полза на А. Д., съдът намира за нужно да отчете следното: съобразно изричните разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. , постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, установените размери на минималните адвокатски възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1 ДФЕС. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, § 2 ДФЕС във връзка с член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.