Решение № 136 от 25.07.2025, Районен съд - Велики Преслав

РЕШЕНИЕ

№ 136 гр. В.П., 25.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – В.П., IV СЪСТАВ, ГО, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Милена В. Хазарян при участието на секретаря Женя С. Проданова като разгледа докладваното от Милена В. Хазарян Гражданско дело №

20243610100732 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

В производството по настоящото дело съдът е сезиран с депозирани от С. Д. С., срещу „К." ЕООД обективно кумулативно съединени положителни установителни искови претенции с посочено пр. осн. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, вр. чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 от ЗЗП и с пр. осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, вр. чл. 92 от ЗЗД за признаване за установено в отношенията между страните, че чл.6, ал.1 от Договор за потребителски кредит №**** от 20.09.2023 год., сключен между ищцата С.

Д. С., от една страна, в качеството й на кредитополучател и ответника „К." ЕООД, от друга страна, в качеството му на кредитор, уреждащ начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, както и че 13, ал.2 от горецитирания договор, уреждащ разходите за извънсъдебно събиране на вземания в тежест на потребителя е нищожен на осн. чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.

Ищцата излага, че е кредитополучател по Договор за потребителски кредит №**** от 20.09.2023 год., сключен със „К." ЕООД. Сочи, че е била отпусната сумата от 2,064.66 лева - обща сума, дължима от кредитополучателя;

Твърди, че съгласно чл. 6. (1) от Договора за заем, следвало в срок от 2 (два) дни от сключването на Договора за заем да предостави на Кредитора едно от следните обезпечения:

Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва; Поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на определени условия. В чл. 18 (1) от Договора за заем е описано, че в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, кредитополучателя ще дължи на Кредитора неустойка в размер на 2,741.34 лв.

Сочи се, че в процесния случай за ищцата е било невъзможно да предостави обезпечение, което да отговаря на завишените изисквания, дадени от кредитора и въпросната неустойка е начислена към общото задължение и разсрочена в погасителния план заедно с вноските за главница и лихва по заема. По този начин, в действителност общата сума, която същата следва да върне за използвания финансов ресурс не е описаната в договора сума в размер на 2,064.66 лева, а 1 значително по-голяма - в размер на 4,806.00 лева.

Счита се, че въпросното вземане, макар и именувано „неустойка" няма характер на такава, то е изначало уговорено без да притежава присъщите на неустойката и характеризиращите я като такава функции. Кредиторът го е именувал „неустойка", за да заобиколи ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно който разходите за обезщетения не се вземат предвид при изчисляване на ГПР.

Кредиторът си е гарантирал, че ще получи това вземане като е създал прекомерни изисквания, предпоставки за сигурно неизпълнение - осигуряване на поръчители или на банкова гаранция в двудневен срок. Това вземане е допълнителна и гарантирана за Кредитора икономическа облага, съставляваща печалба за търговеца, скрита под формата на неустойка. Предвидената „неустойка" не изпълнявала обезщетителна функция, тъй като тя не зависи от вредите от неизпълнението на основното договорно задължение. Неустойката по никакъв начин не кореспондирала с последици от неизпълнението, а се начислява като добавък към погасителните вноски, следователно така, както е уговорена, неустойката в този размер би се дължала и при редовно, точно и в срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски. Счита се също, че предвиждането в процесния договор, че кредиторът има право на обезщетение по чл. 92 ЗЗД-надхвърлящо значително размера на дължимата мораторна лихва при неизпълнение, не защитава негов легитимен интерес, а внася неравноправност по смисъла па чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП в договорното съдържание с цел неговото облагодетелстване в ущърб на потребителя.

Предвид уговорката, че неустойката се дължи не при неизпълнение на основното договорно задължение, а че се дължи независимо дали кредиторът е претърпял вреди от настъпило неизпълнение, то тя изначално не притежава обезщетителна функция. Според ищцата, неустойката е договорена в нарушение на изискванията на добросъвестността и излиза извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното пълно или частично неизпълнение от страна на кредитополучателя. Счита се, че с въпросната клауза се заобикаля и разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, тъй като с нея се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение -недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този смисъл съдебната практика е константна. По този начин неустойката се отклонявала още повече от основните си функции - обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора. Заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя, поради което представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл. 143 ал. 1 от ЗЗП. Заявява се, че съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто се сочи, че е е процесният.

Излага се също, че предвиденото в чл. 13, ал. 2 от Договора за заем -разходите за изпращане на съобщения, покани и уведомления всъщност са обвързани с неизпълнение на задължение по договора и като такава, тя следва да бъде възприемана като неустойка. Въпросната „неустойка" противоречи на чл. 33 ЗПК, според който при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а предвиденото обезщетение за забава не може да надвишава законната лихва. По този начин се заобикаляне посочената разпоредба, тъй като се търси още едно обезщетение, наред с дължимото такова за забава и то за действия, които кредитодателя може и да не е извършил. Счита се, че в случая тази неустойка няма присъщите на неустойката обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции, тя е просто средство за обогатяване на кредитора и определено води до скрито оскъпяване на кредита. В допълнение, 2 изброените дейности -изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения, провеждане на телефонни обаждания и др., по естеството си не касаят допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, а за евентуално извършвани от кредитора действия във връзка със събиране на задължението. Сочи се, че тези дейности нямат характеристиката „допълнителни услуги" в полза на потребителя, а са разходи, както самият кредитор ги е характеризирал във връзка с извънсъдебното събиране на задължението, следователно не попадат в изброените в чл.

10а, ал. 1 от ЗПК услуги. Дори и да се приеме, че става дума за услуги, свързани с договора за потребителски кредит, то те са такива по управление на кредита и „таксуването" им за сметка на потребителя противоречи и на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, според която кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия за управление на кредита.

Ищцата моли да бъде прогласена нищожността на чл. 18 (1) от Договор за потребителски кредит №**** от 20.09.2023 г., уреждащи начисляване на неустойка при непредоставяне на обезпечение като нищожен поради противоречието му с добрите нрави.

Моли също така да се признае за установено, че 13, ал. 2 от Договор за потребителски кредит, уреждащ разходите за извънсъдебно събиране на вземания в тежест на потребителя е нищожен на осн. чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Претендира разноски и адвокатски хонорар.

В съдебно заседание ищецът не се явява и не изпраща представител. Депозирано е писмено становище по реда на чл. 143 от ГПК, с което заявява, че поддържа исковата молба и моли същата да бъде уважена.

В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответното дружество, в който не оспорва наличието на облигационно правоотношение, възникнало между него, в качеството му на кредитор и ищеца, в качеството на кредитополучател, при посочените в исковата молба параметри.

Излага становище за неоснователност на предявените искови претенции като счита, че договорената неустойка не накърнява добрите нрави. Настоява, че клаузите на договора са съобразени с всички изисквания на ЗПК. Изтъква, че всички условия, включително за плащане на неустойка, и параметри по договора са индивидуално договорени с потребителя, като на последния е дадена пълна, точна и максимално ясна информация за задълженията и условията по кредита още преди сключването на договора.

Сочи, че действителността на клаузите на Договор за потребителски кредит№ **** произтича от това, че са съобразени с всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.

7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесния договор. Твърди се, че преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му. Предвид това клаузите по процесния договор се явяват индивидуално договорени с конкретния потребител. Така се установявало, че кредитополучателят е бил запознат още преди сключването на договора с неговите условия и при добросъвестно договаряне от страна на ответното дружество. Твърди се също, че с клаузата за неустойка не се заобикаля нормата на чл.

19, ал. 4 ЗПК, а по отношение на формирането на годишния процент на разходите /ГПР/ са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Както в договора за потребителски кредит, така и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК „ГПР не може да бъде по-висок от 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и валута, определена с Постановление на МС на РБ." При нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67,65% и ГПР определен в процесния договор в размерна 58,38%, е видно, че в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което се твърди, че не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Сочи, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР. Кредитодателят е 3 длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. От своя страна, неустойката е проявление на свободата на договаряне между страните, като в настоящия случай е уговорена като плащане, в случай че кредитополучателят не осигури обезпечение на главното вземане на кредитодателя след сключване на договора. Изхождайки от волята на страните и от закона, става ясно, че е изначално невъзможно уговорената неустойка да бъде включена в ГПР.