Решение № 260176 от 09.03.2021, Окръжен съд - Бургас

Р Е Ш Е Н И Е

№ I - 28 09.03.2021 г. град Бургас

БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, I-ви въззивен граждански състав, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ

:Мариана Карастанчева

ЧЛЕНОВЕ: Пламена

Върбанова мл.с. Детелина

Димова при секретаря Ани Цветанова като разгледа докладваното от младши съдия Детелина Димова въззивно гражданско дело № 102 по описа за 2021 година на Окръжен съд Бургас, за да се произнесе взе в предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Регионална дирекция по горите – гр. Бургас, с адрес: гр. Бургас, ул. Цар Иван Шишман № 8, представлявана от Директора инж. Мариян Маринов Костадинов против Решение № 2087/26.11.2020 г. по гр.д. №4605/2020 г. по описа на БРС, с което съдът е признал за незаконно и отменил уволнението на ищеца Х.Я.А., ЕГН **********, извършено със заповед № РД 18 – 07/29.07.2020 г. на Директора на Регионална дирекция по горите – гр. Бургас, с която на основание чл.195, ал.1, вр. чл.188, т.3, вр. чл.187, ал.1, т.7, вр. чл.190, ал.1, т.3 и т.7 от КТ на същия е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ и на основание чл.330, ал.2, т.6 от КТ е било прекратено трудовото му правоотношение, както и е постановил възстановяването на ищеца на заеманата от него преди уволнението длъжност „главен специалист- горски инспектор“. Със същото решение, съдът е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 720 лева разноски по делото, както и да заплати по сметка на Бургаския районен съд сумата от 160 лева, представляваща дължимата държавна такса по предявените искове.

С въззивната жалба първоинстанционното решение се оспорва като незаконосъобразно и неправилно, поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Въззивната страна, чрез процесуалния си представител изразява несъгласие с извода на районния съд за допуснато от работодателя нарушение на чл. 127, ал. 1 т. 2 от КТ, състоящо се в неосигуряването на нормални условия за изпълнение от страна на служителя А. на възложената му работа. Посочва, че нито в сключения между страните трудов договор и допълнителните споразумения към него, нито в действащата нормативна уредба, било предвидено задължение за работодателя да осигурява транспорт на служителите си от тяхното местоживеене до местоработата им, и обратно. Такава възможност била предвидена в чл. 294 от КТ, но тази норма не била императивна, а приложението й било поставено на преценката на работодателя. Дейността на сформираните в РДГ - Бургас екипи била организирана по утвърден месечен график, в който за всеки ден била определена различна дестинация от териториалния обхват на РДГ Бургас, която съответния екип следвало да посети. Членовете на екипа определяли устно сборния пункт, в който ще се съберат в началото на следващия ден и от който ще отпътуват със служебен автомобил до определената по графика дестинация. В определени случаи, отговорникът на екипа можел да вземе останалите участници по път към набелязаната дестинация, но ако няма възможност за това, последните следвало сами да отидат за тяхна сметка до определеното място, от където да отпътуват със служебния автомобил. Работодателят нямал задължение да поеме и да подсигури транспорт на служителите до мястото на работа. Сочи се, че съгласно заповед № РД 16-188/14.05.2020 г. , получена без възражение от Х.А. и по силата на която последният бил разпределен в Екип № 7, местодомуването не само на определения за този екип служебен автомобил, но и на всички останали, съвпадало с адреса по местоживеене на отговорника на съответния екип. В конкретния случай, служебният автомобил, определен за осъществяване дейността на Екип 7 бил зачислен на отговорника на екипа, с местодомуване на адрес: гр. С. В., кв. „*******“ №**.

Ищецът бил запознат с утвърдения график за дейността на екипа, в който бил разпределен и е бил наясно с дестинацията на служебния автомобил, като отказът му да участва в изпълнението на служебните задължения на екипа с довода, че нямал с какво да отиде до мястото, в което се намира автомобила бил необоснован. Поради изложеното, въззивникът намира, че ищецът като назначен „горски инспектор“ не е изпълнявал добросъвестно трудовите си задължения, с оглед на което законосъобразно се явява и наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение“. Прави се искане за отмяна на постановеното решение и постановяване на ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

В срока по чл. 263 от ГПК въззиваемия Х.А., чрез упълномощения си представител - адв. Георги

Стоянов, е депозирал писмен отговор. Със същия въззивната жалба се оспорва като неоснователна, а изложените в нея аргументи като несъстоятелни. Сочи, че след като мястото на работа на ищеца е териториалния обхват на РДГ Бургас, поради което последният не се е считал за командирован, в случаите на полагане на труд извън град Бургас, то в тежест на работодателя било така да организира работния процес, че на ищеца да бъде осигурена възможност нормално да ползва служебния автомобил, предназначен за осъществяване на дейността по контрол и опазване на горските територии.

Поставя се въпрос как би следвало да процедира в тази хипотеза служител, който не разполага с личен автомобил, като счита, че дори работника да има собствен такъв, то системното му използване за служебни цели би било недопустимо. Така излизало, че ищецът не можел да изпълнява служебните си задължения ако не притежава собствен автомобил, а подобно изискване не било поставено като условие за заемане на длъжността, нито пък било предвидено в трудовия договор или длъжностната характеристика. Наред с изложените аргументи в подкрепа на формирания от районния съд извод за допуснато от работодателя нарушение на чл.

127, ал. 1 т. 2 от КТ, въззиваемият поддържа и останалите въведени в исковата молба основания за незаконосъобразност на уволнението, в това число и за допуснато нарушение на чл. 66, ал. 1 т. 1 от КТ. В тази връзка се позовава и на протокол за извършена проверка от „Инспекция по труда“, представен като доказателство по делото. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на направените пред въззивната инстанция съдебни разноски.

Въззивната жалба е подадена против подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от надлежно упълномощен представител на легитимирано лице, което има правен интерес от обжалване, поради което съдът я намира за допустима.

При служебната проверка по чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.

Преценена по същество въззивната жалба е неоснователна. Атакуваното решение е правилно, като въззивния съд споделя мотивите му, поради което и на осн. чл.272 ГПК препраща към мотивите на РС Бургас.

Производството е образувано по повод искова молба, подадена от Х.Я.А., с която са предявени обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1 т. 1 и т. 2 от Кодекса на труда.

Претендира се признаване за незаконно уволнението на ищеца, извършено със Заповед № РД-18-07/29.07.2020 г. на Директора на РДГ –Бургас и възстановяването му на заеманата преди уволнението длъжност „Главен специалист – горски инспектор“ при РДГ - Бургас.

Ищецът сочи, че трудовото му правоотношение с ответника е възникнало по силата на трудов договор, сключен на 04.08.2011 г. , като последно е заемал длъжността „Главен специалист – горски инспектор“ при РДГ - Бургас. За извършване на дейността, горските инспектори към РДГ Бургас били разпределени на 7 екипа, като на всеки екип бил зачислен по един служебен автомобил, с който се извършвали проверките по райони, определени съобразно предварително утвърдени месечни графици. Със Заповед № РД-16090/12.02.2020 г. на директора на РДГ – Бургас, ищецът бил зачислен като член на екип №7, с отговорник на екипа инж. К. В. и втори член т.л. П. Н.. Със същата заповед, на екип № 7 бил зачислен служебен автомобил „ВАЗ 21214“, с рег. № А 1131КН, с местодомуване на адрес: гр. С. В. , кв. ******* № **, който адрес съвпадал с постоянния адрес на отговорника на екипа. При връчването на заповедта, Х. писмено възразил, за което направил съответно отбелязване на гърба на същата. В периода от 13.02.2020 г. до 18.05.2020 г. ищецът бил в болничен, като при връщането си на работа, установил, че от 14.05.2020 г. има нова издадена заповед с № РД-16-188, с която отново бил разпределен като член на Екип № 7 при същите условия. Заповедта от 14.05.2020 г. била връчена на Х. на 22.05.2020 г. , като още на същия ден той входирал писмено заявление до директора на РДГ-Бургас, с искане да му бъде отговорено по какъв начин ще бъде осигурен транспорта му от гр. Бургас до гр. С. В.. На ищеца, освен, че не било отговорено по така направеното запитване, в нито един от следващите работни дни не бил осигурен транспорт, с което на същия не били създадени нормални условия на труд в съответствие с характера на работа.

Независимо от неосигуряването на тези условия на труд, в дните от 22.05.2020 г. до 29.07.2020 г., ищецът се явявал на работа в сградата на РДГ –Бургас, което се установявало от данните, съдържащи се във внедрената софтуерна система за достъп, осъществяван посредством карта – чип, като освен това уведомявал чрез viber отговорника на екипа инж. В., че в началото на работния ден ще бъде пред сградата на РДГ-Бургас, в очакване да го вземат със служебния транспорт. Съобщения изпращал и до и.д. зам.-директор на РДГ- Бургас П. С.. С искане за обяснения изх. № РДГ 03-5244/06.07.2020 г. на

Директора на РДГ-Бургас от ищеца било поискано да отговори защо на датите:

02.06.2020г., 04.06.2020г., 09.06.2020 г., 14.06.2020 г., 15.06.2020 г., 16.06.2020 г., 18.06.2020г., 19.06.2020 г., 23.06.2020 г., 24.06.2020 г., 25.06.2020 г., 29.06.2020 г. и 30.06.2020 г., същият не е бил на работа с Екип №7. В отговор на отправеното искане, ищецът депозирал писмени обяснения, в които подробно посочил за всяка една от датите конкретните обстоятелства, поради които не е бил на работа с екипа, но се е явявал в сградата на РДГ- Бургас, за което съответно се е чекирал през системата за достъп, както и е посочил отправената от него кореспонденция чрез viber. Така било процедирано и в другите няколко случая, когато от ищеца са били искани обяснения относно други дати, на които отново не е бил на работа с екип № 7, а именно: 23.05.2020г., 29.05.2020г. Във връзка със създалата се ситуация, А. инициирал извършване на проверка от Инспекцията по труда относно спазването на трудовото законодателство. Изложени са твърдения относно проявено от страна на работодателя в лицето на и.д. зам.-директор П. С. тенденциозно и неправомерно поведение спрямо ищеца, поради съществуващ личен конфликт между двамата. С оглед изложените фактически твърдения, ищецът заявява, че уволнението му е незаконосъобразно поради допуснати нарушения на чл. 8, ал. 1 от КТ, чл. 8, ал.

3 от КТ, във връзка с чл. 4, ал. 2 от Закона за защита от дискриминацията /проявена от страна на работодателя спрямо ищеца дискриминация/, както и на чл.

127, ал.1 и ал. 2 от КТ /неосигуряване от страна на работодателя на нормални условия на труд в съответствие с характера и условията на конкретните трудови задължения/. За установяване на изложените в исковата молба твърдения, ищецът е ангажирал писмени и гласни доказателства, като са направени и искания по чл.

190 и чл. 192 от ГПК за задължаване на ответната страна, както и на трети лица да представят намиращи се у тях документи и преписки.

С отговора на исковата молба, ответната страна е оспорила предявените искове като неоснователни, като се настоява, че уволнението е законосъобразно, тъй като ищецът не е изпълнил законните нареждания на работодателя си да работи с екипа, в който е зачислен и да извършва проверки по предварително определения от директора на РДГ- Бургас график. Излагат се твърдения относно установената практика по организиране на работата на екипа като се посочва, че същият се събирал на посочено от отговорника място, което се уточнявало в края на предходния ден според дестинацията за следващия ден. При съвпадение на дестинацията, отговорникът на екипа вземал участниците по път, а в противен случай те отивали до определеното място на тръгване за тяхна сметка. Излагат се твърдения, че другият член от екип № 7 – т.л. П. Н. живеел в с. *******, което било на около 13 км. от гр. С.