Решение № 4355 от 21.12.2022, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4355 гр. Пловдив, 21.12.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надежда Г. Славчева Андонова при участието на секретаря Петя Д. Мутафчиева като разгледа докладваното от Надежда Г. Славчева Андонова Гражданско дело № 20225330108644 по описа за 2022 година

Предявеният иск е с правно основание чл.26, ал.1, предложение първо ЗЗД, във връзка с чл.11, ал.1, т.9 и т.10 ЗПК за прогласяване недействителността на сключения между страните договор за паричен заем № *** от 13.03.2020г., съединен с предявен в условията на евентуалност установителен иск с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във връзка с чл.11 ЗПК и чл.143 ЗЗП за прогласяване нищожността на клаузата за неустойка по чл.8 от договора.

В исковата молба от И. П. Н. против „Сити Кеш” ООД се твърди, че между страните бил сключен Договор за паричен заем № ***/13.03.2020 г., по силата на който в полза на ищеца била предоставена сума в размер на 700 лева, при фиксиран лихвен процент по заема от 40.05 % и годишен процент на разходите – 49.81 %, със срок за погасяване на 23 седмични вноски. Общата сума за плащане по договора, заедно с лихвата, била в размер на 772,36 лева. В клаузата на чл. 3, т. 9 от договора било установено задължение за заемополучателя за предоставяне на обезпечение чрез банкова гаранция или поръчителство, което да отговаря на условията на чл. 9, ал. 2 от Общите условия към договора, които ищецът твърди, че не били приложени към неговия екземпляр. В случай на непредоставяне на уговореното обезпечение, заемополучателят се задължил да заплати неустойка в общ размер на 377,64 лева, платима разсрочено, заедно с погасителната вноска. Ищецът твърди, че сключеният между страните договор е такъв за потребителски кредит и последният е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Счита, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл.

11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като липсва ясно разписана методика относно начина на формиране на годишният процент на разходите, а в договора били посочени абсолютните стойности на 1 годишния процент на разходите и годишния лихвен процент, като липсва яснота от къде идва разликата от повече от 9 % между двете стойности. Това поставяло потребителя в положение да не знае колко точно като сума в лева е оскъпяването по кредита. Сочи, че в договора е установено задължение за заплащане на неустойка, като не е налице яснота дали последната е включена или изключена от размера на годишния процент на разходите.

Твърди, че при сключване на договора е допуснато нарушение на нормата на чл. 11, ал. 1, т.

9 ЗПК, тъй като същата предвижда в договора да бъдат посочени лихвеният процент и условията за прилагането му. Заявява, че не е налице реално посочване на ГПР по кредита, тъй като посоченото в договора като обща сума за плащане в размер на 772,36 лева и ГПР – 49.81 % не отговарят на уговорените в действителност. В този смисъл излага доводи за наличие на скрити разходи изначално, още при отпускане на кредита, както и заблуждаваща търговска практика. Сочи, че още със сключване на договора била уговорена неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение. Така формулирано това задължение имало за цел единствено получаване на допълнително парично плащане по договора от потребителя, уговорено изначално, водещо до нарастване на погасителната вноска по кредита. Изтъква, че уговореният начин на заплащане, въведените изисквания за вида обезпечение с посочване на почти неизпълними критерии по отношение на доход и други условия във връзка с кредитната история, въведените ограничения за лицата, които могат да бъдат поръчители, краткият срок за изпълнение на задължението, препятствали изпълнението на задължението. Сочи, че съобразно чл. 16 ЗПК кредиторът следвало да се съобрази с платежоспособността на длъжника и риска за предоставяне на кредита преди сключване на договора. Твърди, че непредставянето на обезпечение само по себе си не води до претърпяването на вреди от кредитора, които да бъдат обезщетени от потребителя.

Задължението било уговорено така, че да бъде препятствано изпълнението му, за да доведе със сигурност до пораждане на уговорената санкция. Твърди, че неустойката не притежава присъщите й обезпечителна и обезщетителна функции, което води единствено до оскъпяване на кредита, както и до сигурно увеличаване на възнаградителната лихва и представлява скрита печалба за заемодателя. Счита, че задължението за заплащане на неустойка представлява разход по кредита, поради което посоченият в договора годишен процент на разходите не отговаря на действително приложения поради невключване на задължението за заплащане на неустойка в ГПР. Заявява, че посочването в договора на понисък от действителния ГПР представлява заблуждаваща търговска практика съгласно чл.

68г, ал. 4 ЗЗП, във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП, което подвежда потребителя и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. Счита, че с така фиксираната неустойка по процесния договор за паричен заем се заобикаля ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което влече неизпълнение на задължението за посочване на задължително съдържание на договора за потребителски кредит, а именно размерът на годишния процент на разходите, което от своя страна води до нищожност, както на целия договор, така и на клаузата за неустойка. Изложени са съображения за нищожност на клаузата за неустойка като противоречаща на добрите нрави по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Ищецът счита, че 2 противоречието на клаузата за неустойка с добрите нрави е налице още при сключването на договора, поради което в тази част договорът изобщо не е породил правно действие. Сочи, че клаузата за неустойка нарушава разпоредбата на чл. 143 ЗЗП, доколкото е уговорена във вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност, води до значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и потребителя и е необосновано висока. Предвид изложеното е направено искане за прогласяване недействителността на сключения между страните договор за паричен заем поради неспазване изискванията на чл.

11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 22 ЗПК. В случай, че съдът счете, че не е налице изначална недействителност на договора, искането е да бъде прогласена нищожността на клаузата за неустойка по чл. 8 от договора, като противоречаща на добрите нрави, поради сключването й за обезпечение на нищожна кредитна сделка по чл. 71 ЗЗД и поради неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и чл. 143, ал. 1 и ал. 2, т. 19 ЗЗП.

Претендирани са разноски.

В законоустановения едномесечен срок по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Сити Кеш“ ООД, с който оспорва предявените искове. Не се оспорва обстоятелството, че между страните е сключен процесният договор № *** от 13.03.2020 г., по силата на който ищецът е получил в заем сумата от 700 лева. Изложени са подробни съображения за неоснователност на исковете. Твърди се, че не е допуснато соченото от ищеца нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите е определен съобразно установена математическа формула, като в последния е включена възнаградителната лихва като единствен разход по кредита и всички допускания, взети предвид от кредитора при неговото определяне. Сочи, че неустойката не следва да бъде включена в годишният процент на разходите, тъй като задължението за заплащането й не е възникнало към момента на сключване на договора. В този смисъл се позовава на практика на СЕС. Счита, че не е допуснато нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като размерът на възнаградителната лихва е определен процент на годишна база, като последният не подлежи на промяна и за потребителя е налице яснота и сигурност относно размера на поетото задължение. Твърди, че задължението за заплащане на неустойка е установено в съответствие с нормите на добрите нрави, като счита, че обезпечението на задължението е съществен елемент при преценката на носения от кредитора риск, тъй като последното предоставя възможност за реализиране на неговите права и против трето лице или банка – гарант. Сочи, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависи изцяло от волята на потребителя, като чрез непредставянето на обезпечение потребителят едностранно и без оглед волята на кредитора е увеличил носения от последния риск. Твърди се, че потребителят е договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, след като изначално е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение. Сочи, че видно от съдържанието на договора, в последния са включени всички допускания взети предвид от кредитора при определяне на годишния процент на разходите, като страните не разполагат с правна възможност за определянето му по различен начин.

Твърди, че към момента на сключване на договора предвидената неустойка не се дължи, тъй като нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора задължения 3 в тридневен срок от сключване на договора. Поддържа, че не е налице заблуждаваща търговска практика при посочването на годишния процент на разходите в договора. В настоящия случай в договора били ясно посочени параметрите на главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата неустойка в случай на непредоставяне на обезпечение от страна на потребителя. Заявява, че още при сключването на договора потребителят може да направи преценка на икономическите последици, като не е налице подвеждаща информация, която да го въведе в заблуждение. В случай, че бъде прогласена нищожността на клаузата за неустойка се позовава на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, като счита, че това не води до нищожност на целия договор. Предвид изложеното моли за отхвърляне на предявените искове и за присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.

Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:

Представен е по делото договор за паричен заем № *** от 13.03.2020г., сключен между „Сити Кеш“ ООД и И. П. Н., в качеството им съответно на заемодател и заемател, с размер на отпуснатия заем 700 лв., при фиксиран годишен лихвен процент: 40.05 %, ГПР: 49.81 %.

Приложен е погасителен план към договора за заем, видно от който е предвидено погасяването му на 23 седмични погасителни вноски, първата от които с падеж 20.03.2020г., а последната – 21.08.2020г.

При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

По делото не се спори, че на 13.03.2020 г. между страните е сключен договор за паричен заем с номер ***, по силата на който „Сити Кеш“ ООД е предоставило на И. П. Н. в качеството му на заемател сумата в размер на 700 лв., която е следвало да бъде върната в срок до 21.08.2020г. с плащането на 23 седмични погасителни вноски. Ишецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална компетентност, а ответникът е предоставил кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният между страните договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици следва да се съобразят с изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна – чл. 21, ал.

1 ЗПК.

В исковата молба се твърди, че процесният договор е недействителен на специалните основания по чл.22 ЗПК. Изтъква се нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9, т.10 ЗПК, заобикаляне материално-правните изисквания на чл.19, ал.4 ЗПК и т.н. При условията на 4 евентуалност е предявен иск за признаване за недействителна клаузата за неустойка по чл.8 от договора, поради противоречие с добрите нрави и заобикаляне на закона.