Решение № 16542 от 04.09.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16542 гр. София, 04.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 39 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ при участието на секретаря РУЖА Й. АЛЕКСАНДРОВА като разгледа докладваното от ПЛАМЕН Г. ГЕНЕВ Гражданско дело № 20231110160188 по описа за 2023 година

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал.1, предл. 1 и 3 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК от С. К. Н. срещу ЮЛ за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем № ******** от 30.03.2023г. поради противоречието му със закона и накърняването на добрите нрави, както и иск с правно основание чл.

55, ал.1, предл. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 137 лв., представляваща недължимо платена сума по Договор за паричен заем № ******** от 30.03.2023г., ведно със законната лихва от 02.11.2023г. до окончателното изплащане на вземането.

Ищецът твърди, че между него и ЮЛ на 30.03.2023г. е сключен Договор за паричен заем № ******** за сумата от 2500 лв., при уговорен ГПР от 41,09% и фиксиран лихвен процент от 35 %. В чл. 4 от договора е уговорено, че страните се съгласяват договорът да бъде обезпечен с гарант-две физически лица, поръчител или банкова гаранция в полза на институцията, отпуснала кредита, като на 30.03.2023г. между ищеца и ЮЛ бил сключен договор за предоставяне на гаранция № ********. ЮЛ поел задължението да обезпечи заема срещу възнаграждение в размер на 2245,08 лв., разсрочено на месечни вноски, като ЮЛ бил овластен да получава възнаграждението за поръчителството. Поддържа, че двете дружества са свързани. В исковата молба се твърди, че договорът за заем е недействителен, като в него в нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК не е посочено кои точно разходи формират ГПР, като задължение на заемодателя е да посочи същите по ясен и разбираем за потребителя начин. Възнаграждението за поръчителство е пряко свързано с договора за заем и невключването на същото в общите разходи по кредита е заобикаляне на забраната по чл. 19, ал.2 ЗПК. Тази неяснота относно оскъпяването на кредита ищецът определя като нелоялна и заблуждаваща 1 търговска практика. Навежда аргументи за противоречие на договора с добрите нрави и принципите на добросъвестност, справедливост и еквивалентност на престациите. Сочи, че заемополучателят няма възможност да откаже предоставянето на гаранция, като сключването на договора за такава е задължително, доколкото другите две възможности за обезпечение са невъзможни. В исковата молба се твърди, че договорът с поръчителя е лишен от основание, за което излага подробни аргументи. В исковата молба е посочено, че финансовата институция е прехвърлила риска от неизпълнение на задълженията за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник, като е допуснато нарушение на Директива 2008/48. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал.1, предл. 1 ЗЗД е посочено, че ищецът е заплатил за погасяване на кредита сумата от 2637 лв., което надхвърля със 137 лв. чистата стойност на кредита и се претендира нейното връщане. Последната е заплатена на ответника с оглед овластяването му да получава плащането по договора за гаранция. Моли съда да уважи предявения иск. Претендира разноски. Пред съда процесуалния представител на страната поддържа исковата молба и претендира разноски, за което е представен списък по чл. 80 от ГПК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва осъдителният иск като недопустим, доколкото възнаграждението по договора за поръчителство е влязло в патримониума на поръчителя, а не в неговия, поради което не е пасивно процесуално легитимиран. Оспорва исковете като неоснователни и недоказани. Поддържа, че ГПР е правилно посочен, договорът за заем е действителен и не противоречи на ЗПК, в т.ч. на чл. 11, ал.1, т.10 от него. Ответникът сочи, че в ГПР е включена само лихвата, като това е единственият разход по кредита и не следва да се включва възнаграждението на поръчителя, което не е част от заемното правоотношение. Поддържа, че сключването на договора за гаранция е възможност, а не задължение за ищеца, както и че така определенията размер на ГПР не противоречи на чл. 19, ал.4 ГПК. Оспорва договорът за поръчителство да е лишен от основание, както и да е налице нарушение на Директива 2008/48, за което излага подробни аргументи.

Изцяло от волята на ищеца зависи дали да се сключи договорът за заем и договорът за гаранция. Поддържа, че няма заблуждаваща търговска практика, като на заемополучателят е предоставена предварително информация за условията на договора, с които той се е запознал преди да вземе решение.

Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски. Пред съда страната не изпраща процесуалния представител.

Съдът, като съобрази доводите на страните и обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Представен е и делото договор за паричен заем № ******** от 30.03.2023 г., сключен между ЮЛ и С. К. Н., по силата на който на С. К. Н. е предоставен заемна сума в размер на 2500 лв. за срок за погасяване на кредита 12 месеца.

Съгласно договора е уговорено сумата да бъде върната на дванадесет вноски, като е посочен размерът на фиксирания лихвен процент по кредита в размер 2 на 35 %, като годишния размер на разходите е посочен в размер на 41.09 %. По делото е предоставен и погасителен към договора за кредит, от който е видно, че към погасителните вноските е включено и възнаграждението за предоставяне на гаранция, като е представен и стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредит.

Представен е договор за представяне на гаранция № ******** от 30.03.2023 г., сключен между ЮЛ и С. К. Н., съгласно който ответното дружество се задължавало да издаде гаранция за плащане /изпълнение на парични задължения/ в полза на ЮЛ, с цел гарантиране за изпълнение на всички задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за паричен заем № ******** от 30.03.2023 г., както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя. Съгласно чл. 3, ал. 1 от договора е предвидено, че за поемането на задълженията се дължи възнаграждение на гаранта в размер на 2245.08 лв., платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 187.09 лв. В чл. 3, ал. 3 от договора е предвидено, че Изи Асет Мениджмънт“ АД е овластено да приеме вместо гаранта изпълнение на задължението на потребителя за плащане на възнаграждението по този договор съгласно чл. 3, ал. 1 и всички други вземания на гаранта по този договор.

От представените шест броя квитанции издадени от ЮЛ се установява, че С. К. Н. е заплащала на ищеца на основание договор № ******** от 30.03.2023 следните суми: на дата 29.05.2023 г. сума в размер на 437 лв., на дата 28.06.2023 г. сума в размер на 437 лв., на дата 01.08.2023 г. сума в размер на 452 лв., на дата 30.08.2023 г. сума в размер на 437 лв., на дата 27.09.2023 г. сума в размер на 440 лв., както и на дата 27.10.2023 г. сума в размер на 434 лв.

Настоящият състав намира, че договорът за паричен заем № ******** от 30.03.2023 г. е потребителски – страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем /кредит/ са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.

Настоящият състав намира, че за правилното разрешаване на спора между страните са от значение установените въз основа на събраните по 3 делото доказателства обстоятелства, че двата договора – договорът за кредит и този за предоставяне на поръчителство са сключени в един и същ ден, че отделни разпоредби от същите препращат един към друг, че дължимите в полза на търговците престации са обединени в общ погасителен план, имат едни и същи падежи и макар формално кредитор на вземането, представляващо възнаграждение на гаранта за предоставеното по договора за кредит обезпечение да се явява ответникът, то кредитодателят е овластен да получава и плащането по този договор, дължимо от потребителя, заедно с анюитетните вноски по договора за кредит. Ето защо и съдът приема, че се касае за неразривно свързани помежду си сделки, всяка от които следва да се разглежда заедно с другата. Още повече, че за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва и връзките в отделните договори, но не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност. Дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.

Именно такъв е настоящият случай, доколкото от извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява, че едноличен собственик на поръчителя ЮЛ, е кредитодателят ЮЛ, следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ . Това дава основание да се приеме, че търговската им дейност се контролира пряко от едно и също лице, и двете дружества упражняват дейността си при общи икономически интереси и ползи, и се презумира наличието на знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава и от чл. 3, ал. 3 от договора за предоставяне на поръчителство, ЮЛ е овластено да приема вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция. Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга възможна алтернатива, чрез сключване на договор за гаранция на кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице - гарант, сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор за кредит, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита, както и че самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден. Не може да се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и информиран избор на потребителя за обезпечение. От начина на уговаряне на задължението на потребителя следва 4 да се счита, че е предвидено допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното обезпечение. Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка за кредитиране. Тъй като са свързани лица двете дружества и сключването на договора за предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо условие по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция са пряко свързани с основната му престация по договора за заем и отговарят на дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради което има характер на допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР, като разход пряко свързан с договора за потребителски кредит и който потребителят трябва да заплати.