Решение № 193 от 21.04.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 193 гр. София, 21.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 13-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично заседание на десети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христо Лазаров

Членове:

Женя Димитрова

Жана Ив. Маркова при участието на секретаря Ваня Ил. Иванова като разгледа докладваното от Женя Димитрова Въззивно търговско дело № 20261001000001 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба вх. №138740/19.11.2025 година /постъпила по пощата на 17.11.2025 година/ от „БУЛ МЕД ФАРМА“ ЕООД, ЕИК 204891977, със седалище и адрес на управление: с.Ивайло, ул.“Четиринадесета“, №4, Община Пазарджик, област Пазарджик, представлявано от Б. З. Б., съдебен адрес: гр.Пазарджик, ул.“Петко Машев“, №9, адв.Л. М. срещу решение №1509/28.10.2025 година, постановено по т.д.40 по описа за 2025 година на Софийски градски съд, ТО, VI-7-ми състав.

Твърди се в жалбата, че постановеното решение е неправилно, тъй като неправилен е изводът на съда, че плащането, направено по банкова сметка, чийто титуляр е друго лице погасява задължението. Безспорно се установява от представеното удостоверение, че титуляр на банкова сметка, по която е извършено плащането е друго лице. В издадената фактура е посочена банковата сметка на продавача, а сумата не е усвоена, поради което не може да се приеме, че ответното дружество е изпълнило задължението си за заплащане на продажната цена. В нарушение на процесуалните правила, съдът е оставил без уважение искането за разпит на един свидетел, който следва да установи 1 действителните уговорки между страните във връзка с договора за покупкопродажба на МПС, както и искането за издаване на съдебно удостоверение, от което да е видно дали тази сума е налична към момента в банковата сметка на „П.Ауто груп“ ЕООД, който е титуляр на банковата сметка, по която е извършено плащането, поради което моли въззивният съд да уважи доказателствените искания. Моли въззивният съд да отмени решението на първоинстанционният съд и вместо него постанови друго, с което уважи предявеният иск и присъди направените по делото съдебно-деловодни разноски.

Въззиваемата страна „МАКСО БЪЛГАРИЯ“ АД е депозирала писмен отговор, с който моли да се потвърди решението на първоинстанционния съд, както и да се присъдят направените по делото разноски.

Съдът по предмета на спора съобрази следното:

В исковата молба от 08.01.2025 година ищецът „Бул мед фарма“ ЕООД излага, че е закупил употребяван автомобил марка „Мерцедес-Бенц“ модел „ГЛЕ 350Д“, рама WDC1671211A068030 от „Жо ауто мотор“ ЕООД за сумата от 65900 лева, за която продажба е издадена фактура, като впоследствие го е продал с договор за покупко-продажба на ответника „Максо България“ АД за сумата от 66 000 лева с ДДС, за което е издал фактура № 0000000023/30.10.2024 г.. Продавачът е предал автомобила на купувача, ведно с издадената фактура, но нито на падежа, нито до предявяване на иска е получил плащане на продажната цена. Поради виновната забава на задължението за плащане на цената претендира освен сумата от 66 000 лева и обезщетение в размер на законна лихва за забава, която за периода 04.11.2024г – 08.01.2025г е в размер на 1649,23 лева. Моли съдът да постанови решение, с което осъди ответника да му заплати сумата от 66 000 лева, продажна цена на лек автомобил, на осн. чл.327 ТЗ, ведно със сумата от 1649, 23 лева, обезщетение за забава за периода 04.11.2024 година – 08.01.2025 година, както и направените по делото съдебно-деловодни разноски.

Ответникът „Максо България“ АД е депозирал писмен отговор, в който оспорва иска по основание и размер. Твърди, че не оспорва обстоятелството, че между страните е възникнало облигационно правоотношение, както и, че фактура № 0000000023/30.10.2024 г. е получена и осчетоводена от него.

Твърди, че на 31.10.2024 година е подписан договор за покупко-продажба на 2

МПС № 4372 от 31.10.2024г. , в който е посочена банкова сметка, по която е извършен банков превод на сумата от 66 000 лева, с което задължението е изцяло погасено.

В допълнителната искова молба ищецът твърди, че в договора е посочено, че плащанията следва да се извършат, въз основа на издадената фактура, като посочената в договора банкова сметка не е на дружеството, поради което не е получена насрещната престация по договора.

В отговора на допълнителна искова молба ответникът твърди, че договорът за покупко-продажба между страните има обвързваща сила, поради което отразява волята на страните.

Доколкото разпоредбата на чл.269, изр.2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивният съд, действуващ в хипотезата на ограничено въззивно производство, същият може да приеме за установен факт, който не е приет от първоинстанционният съд или че не е приет за установен факт, който се е осъществил само при наведено оплакване във въззивната жалба, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят до установяване на фактическата страна на спора /така т.1 от ТР 1/2013 година на ОСГТК на ВКС/, поради което съдът възприема следната фактическа обстановка, установена от първоинстанционния съд, за която липсват конкретни оплаквания и за която липсва спор между страните.

Безспорно е между страните, че е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата, на което ищецът, в качеството си на продавач се е задължил да прехвърли собствеността и предаде владението върху лек автомобил „Мерцедес-Бенц“ модел „ГЛЕ 350Д“, рама WDC1671211A068030 срещу насрещното задължение за ответника като купувач да плати цената от 66 000,00 лева, като не се оспорва от ответника, че продавачът е изпълнил задължението си и ответника е получил владението на автомобила.

Установява се от представената фактура № 0000000023 от 30.10.2024 г., че е уговорено продажната цена да бъде заплатена по сметка с IBAN:**********, а в договор № 4372 от 31.10.2024г е посочена банкова сметка с IBAN **********.

По делото е представено платежно нареждане с уникален регистрационен номер, изходящо от ответника с посочени данни за извършено 3 плащане в полза на „БУЛ МЕД ФАРМА“ ЕООД по сметката, посочена в договора.

Не се спори между страните и се установява от представените по делото писмени доказателства, че банковата сметка с IBAN **********, посочена в договора не е банковата сметка на продавача, а съгласно представеното удостоверение /л.137/ е на „П.Ауто груп“ ЕООД, лице, различно от продавача.

Основният спорен въпрос е следва ли да се приеме за точно изпълнението за плащане на продажната цена, извършено по банковата сметка, посочена в договора, при условие, че същата се различава от посочената във фактурата, при съобразяване на обстоятелството, че фактурата е с по-ранна дата.

Съгласно разпоредбите на ЗДвП прехвърлянето на собствеността се извършва с договор с нотариална заверка на собствеността, като съгласно този договор за купувача възниква задължението да извърши плащане.

Плащането има погасителен ефект, когато сумата постъпва в банковата сметка на продавача. По делото са налице категорични доказателства, че плащането на продажната цена е извършена по банкова сметка, по която титуляр не е продавача, поради което не може да се приеме, че с извършеното плащане е погасено задължението на купувача.

Спорно е дали изпълнението на това задължение е извършено точно, тъй като плащането е извършено по сметка, посочена в договора, поради което отразява изявленията на двете страни и постигнато между тях съгласие.

В чл.2.3 от договора страните са се споразумяли, че плащането ще се извърши въз основа на издадена данъчна фактура, с посочен на отделен ред ДДС или основание за неначисляването му в срок до 3 работни дни от регистрацията на МПС в съответното териториално поделение на МВР-Пътна полиция на името на купувача или на негов клон.

Ответникът признава, че е получил фактурата и същата е осчетоводена в счетоводството му, поради което посочената в нея банкова сметка, различна от тази в договора, тълкувана съвместно с банковото удостоверение, че сметката, посочена в договора не е на продавача водят до извод за наличие на грешка в номера на банковата сметка, посочена в договора.

4

Не може да бъде възприето твърдението, че в договора страните са се договорили за промяна на банковата сметка, тъй като такова изявление в представеният договор липсва. Когато страните се уговарят за изменение в съществени елементи на правоотношението съгласието за изменение следва да бъде изрично дадено. Плащането би било с погасителен ефект за задължението, ако страните са се споразумяли то да бъде извършено в полза на трето лице, като извършеното плащане да погасява задължението по договора. Такова изрично съгласие в договора липсва. Видно от представеното платежно нареждане /л.103/ е, че в графа –Име на получателя е посочено „Бул мед фарма“ ЕООД, а не титулярът на сметката, което потвърждава извода за наличие на грешка в договора при посочване на банковата сметка, а не плащане в полза на трето лице с погасителен ефект.

Плащането е следвало да се извърши по посочената във фактурата банкова сметка, за да бъде изпълнено точно, поради което задължението за плащане не е погасено и предявеният иск се явява основателен.

С оглед уважаване на главния иск следва да бъде уважен и акцесорният иск за заплащане на обезщетение за забава за периода 04.11.2024г – 08.01.2025г е в размер на 1649,23 лева или 843.24 евро.

Поради несъвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на първоинстанционният съд следва да бъде отменено, а вместо него постановено друго по съществото на спора, с което исковете бъдат уважени.

На осн. чл.78, ал.1 ГПК, с оглед изхода на спора се дължат разноски в полза на въззивника „Бул мед фарма“ ООД, съобразно представеният списък за разноски в размер на 11361,24 евро. По отношение на адвокатските възнаграждения и в двете инстанции е направено възражение за прекомерност, което съдът намира за неоснователно по следните съображения:

Със задължителното за всички съдилища, на основание чл. 633 ГПК, решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен съд, е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, 5 националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията "с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на посочените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

Предвид задължителния за всички съдилища, на основание чл. 633 ГПК характер на решението на СЕС по дело C-438/22, както е прието и в определение № 50015/16.02.2024 г. по ч. т. д. № 1908/2022 г., II т. о., размерите на адвокатските възнаграждения в НМРАВ могат да служат като ориентир, като подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

Съдът намира, че възнаграждение в размера, претендиран от страната по делото и заплатен на адвоката за първата инстанция в размер на 7308 лева /3736,52 евро/ и 6090 лева /3113,77 евро/ за втората инстанция не е прекомерно, с оглед материалния интерес и вида и количеството на извършената работа.