Определение № 2995 от 08.06.2026, Върховен касационен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2995 гр. София, 08.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Гълъбина Генчева Касационно гражданско дело № 20258002103336 по описа за 2025 година

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 131 от 29.05.2025 г. по в. гр. д. № 36/2023 г. на Смолянския окръжен съд е потвърдено решение № 8009/10.11.2022 г. по гр. д. № 228/2020 г. на Девинския районен съд, с което е отхвърлен предявеният от [община] срещу М. Ю. Ч. и Н. М. Ч. отрицателен установителен иск - че ответниците не са собственици на частта с площ от 578 кв. м., повдигната в жълт цвят на приложената към исковата молба и молба-уточнение скица – проект за отстраняване на ЯФГ за имот с идентификатор [№], която към настоящия момент в едната част съставлява асфалтов път – стара асфалтова настилка, а в останалата – трайна настилка /бетонна площадка/, която част от 578 к. м. попада в обхвата на имот с идентификатор [№] – [населено място], [община], местност „Долна С.“, вид собственост – частна, вид територия – земеделска, категория 10, с НТП – за складова база, площ 1319 кв. м., стар № 009030, при граници и съседи: [№], [№], [№], [№], [№], [№], [№], [№], [№], [№], [№] по КККР на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-34/15.06.2010 г. на ИД на АГКК, а при условие на евентуалност – че ответниците не са собственици на частта от имот с идентификатор [№], която част в комбинираната скица към заключението на вещото лице е повдигната с червени граници и е обозначена в разшифровката като път по протокол от 10.06.1994 г., представляваща в едната част асфалтов път /стара асфалтова настилка/, а в другата част – трайна настилка /бетонна площадка/.

Предмет на предявения от [община] срещу М. Ю. Ч. и Н. М. Ч. отрицателен установителен иск за собственост е реална част с площ от 578 кв. м. от ПИ [№] по КККР на [населено място], [община], която реална част е обозначена в жълт цвят в комбинираната скица № 2, находяща се на стр. 425 от първоинстанционното производство.

Предварително следва да се посочи, че в случая не са предявени два отрицателни 1 установителни иска в условията на евентуалност, каквото впечатление създава диспозитивът на решението на въззивния съд, а за един иск и два начина, по който е описана спорната реална част чрез препращане към различни скици.

За да отхвърли предявения иск, въззивният съд е приел от фактическа страна следното:

Поземлен имот [№] по КККР на [населено място] /имот [№] по картата на възстановената собственост /КВС/, част от който е предмет на спор по настоящото дело, представлява от своя страна реална част от бившия имот [№], който по КВС на [населено място] към 2003 г. е записан като селскостопански, горски, ведомствен път, собственост: общинска, незаявена.

Имот *** е отделен като самостоятелен от имот [№] чрез изменение в КВС въз основа на заявление вх. № 551/29.07.2004 г. на Д. С. Т. до ОСЗ Б.. С последващо решение № 1295-Н от 30.07.2004 г. на ОСЗ Б. в полза на Д. С. Т. е възстановен по реда на чл.14, ал.1, т.1 ЗСПЗЗ отделеният имот № 009030, идентичен с ПИ [№] по КККР. Преди това с две решения на ОСЗ № 1295-Н/25.04.2003 г. и № 1295-Н/26.06.2003 г. на Д. С. Т. са възстановени съответно имоти [№] и [№]. За всеки от тях в решенията за възстановяване на собствеността като съсед е посочен имот № 000434 – „полски път, общинска незаявена“.

С нотариален акт № 34/14.09.2004 г. Д. С. Т. е продал на „Бориком АМТ“ ООД възстановения имот 009030, а от своя страна дружеството е продало същия имот на ответниците М. Ю. Ч. и Н. М. Ч. с нотариален акт № 109/21.08.2019 г.

Обсъдени са и данните по делото за вида СМР, извършени след 2004 г. в ПИ [№], част от който са процесните 578 кв. м., с цел постигане на качествена бетонова настилка върху него, както и намиращият се в имота силоз от 15 кв. м.

От правна страна въззивният съд е приел следното:

Прието е, че [община] има правен интерес от предявения отрицателен установителен иск, тъй като по нейно заявление през 2019 г. е започнала административна процедура по отстраняване на ЯФГ в КККР на [населено място] по отношение на ПИ [№], част от който общината счита за свой, но заинтересуваните лица - ответниците М. Ю. Ч. и Н. М. Ч., са възразили, противопоставяйки свои права върху целия имот [№].

Прието е, че отрицателният установителен иск е неоснователен.

На първо място съдът се е позовал на Тълкувателно решение № 5 от 14.01.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2011 г., ОСГК, както и на практика на тричленни състави на ВКС и е приел, че в случая [община] не може да иска осъществяване на косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК за законосъобразността на реституционното решение № 1295-Н от 30.07.2004 г. на ОСЗ Б., което е в полза на Д. С. Т., тъй като върху него е бил осъществен пряк съдебен контрол.

Макар съдът да не е посочил изрично какви са съображенията му за този извод, той кореспондира единствено с данните по делото, обсъдени от въззивния съд, че с решение по гр. д. № 976/2000 г. Девинският районен съд, по жалба на Д. С. Т., е прогласил за нищожно решение № 200/04.05.2000 г. на ПК- Б., с което се отменя решение № 1295/28.11.1997 г., с което е призната земеделска земя в размер на 21.100 декара на Д. С. Т..

На следващо място съдът е изложил съображения за липса на основанието по чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ за възникване на общинска собственост върху спорния имот.

Прието е, че процесният „полски път“ не е станал публична общинска собственост по 2 силата на закона, вкл. и на основание § 7, ал.1, т.4 ПЗР на ЗМСМА, вр.чл.3, ал.2, т.2 /първоначална редакция/ на ЗОС, вр.чл.92 ЗС, на които се позовава [община]. Не е налице и основанието по § 7, ал.2 ПЗР на ЗМСМА. Има окончателно решение за възстановяване на собствеността върху имота по реда на ЗСПЗЗ и то не може да бъде лишено от правна сила.

Към това решение е приложена и скица на възстановения имот, затова решението има силата на нотариален акт. Спорната реална част от ПИ *** не е представлявала, не представлява и към момента „стара асфалтова настилка“, каквито са твърденията на [община] в исковата молба. Видно от допълнителното заключение на в. л. Т. и изготвената от него комбинирана скица № 2, със сини щрихи е отбелязана частта от старата асфалтова настилка, попадаща в имота собственост на ответниците, и това са само 84 кв. м. Вещото лице установява, че по протежението на оцветената в жълто на скицата към исковата молба ивица от имота - собственост на ответниците, има положена бетонова настилка, има изградено съоражение -силоз. Това се потвърждава и от в. л. С.. Поради това [община], която твърди, че е собственик на процесния имот предвид статута му на публична общинска собственост, не доказва твърденията си със събраните писмени и гласни доказателства по делото.

Прието е, че твърдението на [община] за статуса на процесния имот като общински път се опровергава от заключението на в. л. Т., който установява, че претендираната част от земната повърхност представлява бетонна площадка с изградени съоръжения. Към 2004 г., когато процесният имот е бил възстановен в полза на Д. Т. по реда на ЗСПЗЗ, имотът е представлявал пасище, мера, с площ от 1.319 кв. м. Приобретателят на имота - купувачът „Бориком АТМ“ ООД, придобива чрез покупка същия имот, а по-късно го продава на ответниците и към този момент имотът е с трайно ползване за складова база. Не може само поради причина, че е извършено изменение на КВС, да се отричат правата на ответниците, придобити с окончателно решение за възстановяване на процесния имот. Прието е, че и вторият отрицателен установителен иск, предявен при условията на евентуалност, се явява недоказан. Освен това липсват доказателства за заплащане на обезщетение за процесния имот от [община] по смисъла на чл.21 ЗОбС, за да бъде отредена процесната част от имота като публична общинска собственост. Правилен и законосъобразен е изводът на районния съд, че отреждането на имота за полски път не представлява основание за придобиване право на собственост.

Прието е, че изрично в писмения си отговор на исковата молба ответниците са направили възражение, че са придобили имота по силата на реституция, покупко-продажба и давност.

Според съда от събраните по делото многобройни писмени и гласни доказателства се установява, че ответниците са упражнявали фактическа власт върху процесния имот за период, значително надхвърлящ 10 години, считано от 30.07.2004 г., когато имотът е бил възстановен в стари реални граници. От показанията на разпитания в първата инстанция св.

М. Т. - продавач на имота на ответниците, се установява площта на металния навес до имота, който е продал, че е 2 - 3 метра, като имотът е закупен 1995 г. с навеса. Пътят се отклонява от главния път Д. - Д. и има обслужващ кравекомплекса път. От асфалтовия път има отклонение, който влиза в кравекомплекса. Пътят съществува в момента. Установява, че 3 кравекомплексът е продаден на А. Т.. През 2003 г. имотът нямал свободен достъп и път, а в момента има път, който обслужва кравекомплекса. В момента се преминава през имота, тъй като порталите са премахнати поради наложената обезпечителна заповед. Установява, че преди да продаде имота, М. Т. го е облагородил с насип от около 30 метра, разширил го е и го е налял с бетон и не е ползвал стар съществуващ път. Свидетелят И. познава местността „С.“, тъй като работил в дружеството „Бориком“, което било собственик на имота. В началото имал дървообработващ цех, но тъй като нямало къде да се оставя готовата продукция, започнали да насипват ската. Имало метално хале за сеновал. Всичко надолу било скат, не е имало път пред сградата. Разширили с насипи с камъни, с пръст.

Съдружниците били двама братовчеди и с времето те разширявали пътя напред. Бетоновата площадка се ползва за готовата продукция.

Приет е за правилен изводът на районния съд, че процедурата по земеделска реституция е завършена и е било установено едно несмущавано владение, продължило повече от 15 години, считано от 2004 г, когато имотът е бил възстановен в стари реални граници на Д. Т..

В този смисъл са показанията на св. М. Т. и установеното от в. л. С. за извършените в процесния имот ремонти и подобрения, като оцветената в жълто ивица сега не представлява път.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от [община].

Жалбоподателят поддържа, че процесният имот е част от полски път, който е построен през 1972-1977 г. от СУ „Хидрострой“-Д. заедно с обект „Кравеферма“, който обслужва; че с протокол № 1/10.03.1994 г. на ЛС на ТКЗС пътят е предаден безвъзмездно на [община]; че пътят е бил заснет в КВС като имот [№]-полски път, че спорният имот е бил отделен от пътя в нарушение на чл.26, ал.11 ППЗСПЗЗ, при липса на одобрен протокол за отстраняване на ЯФГ и липса на предложение до министъра на земеделието, храните и горите да издаде заповедта по чл.17, ал.8 ЗСПЗЗ. От тези данни, които били установени по делото със събраните писмени и гласни доказателства, следвало категоричен извод, че имот 000434полски път по КВС, е бил публична общинска собственост. Правото на собственост на общината произтичало от императивни законови разпоредби, които въззивният съд не приложил – чл.2, ал.1, т.2 ЗОбС, вр. чл. 19, ал.1 изр.2 ЗСПЗЗ. По аргумент от чл.20, ал.4, т.5, вр. чл. 23, ал.2, т.2 ППЗСПЗЗ и чл.2, ал.1, т.2 и чл.3, ал.2 ЗОбС полските пътища са отделен обект на собственост. След влизане в сила на плана за земеразделяне процесният полски път е придобил статус на публична общинска собственост на основание чл.8, ал.3 ЗП, вр. чл.3, ал.2, т.1 ЗОбС. Процесният имот, който е част от общински път, не може да бъде придобит по давност. Съдът нарушил фундаментални принципи на ГПК: чл.10 – за установяване на истината; чл.12 – за преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение на съда и чл.5 ГПК – съдът разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, а когато те са непълни, неясни или противоречиви – според общия им разум – решение № 247 от 30.11.2020 г. по гр. д. № 2091/2020 г. на ВКС, ІV-то г. о. Съдът не съобразил решението си с практиката на ВКС по чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК – решение № 27 от 28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015 г. на ВКС, І-во т. о., решение № 113 от 12.06.2015 г. по гр. д. № 5835/2014 г. на ВКС, І-во г. о. и др. Решението било в абсолютно 4 противоречие с установената в чл.86 ЗС забрана за придобиване по давност на имоти, публична общинска и държавна собственост. Съдът не изпълнил задължението си да осъществи косвен съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК за законосъобразност на решението за възстановяване на собствеността върху процесния имот по реда на ЗСПЗЗ. Изцяло неприложимо било в случая ТР № 1/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовал въззивният съд, както и ТР № 9/2012 г. на ОСГК на ВКС, на което се позовал първоинстанционният съд. Върху реституционното решение по ЗСПЗЗ, от което черпят права първоначалните собственици на процесния имот, не е бил упражняван пряк съдебен контрол. Не била съобразена разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗСПЗЗ и практиката на ВКС по прилагането й. Полският път, от който бил отделен спорният имот, представлявал реализирано мероприятие на общината, което било пречка за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ върху реална част от пътя.