Решение № 5344 от 07.08.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 5344 гр. София, 07.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-А СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми април през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Стела Кацарова

Членове:

Гергана В. Недева

БОЯН Г. БОЯДЖИЕВ при участието на секретаря Бояна Вл. Боянова като разгледа докладваното от Гергана В. Недева Въззивно гражданско дело № 20251100508313 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника Н. С. Н., чрез пълномощника му адв. К.

П. от САК срещу решение № 8825/15.05.2025г., постановено по гр.д. № 66570/2024г. по описа на СРС, 55-и състав, в частта, с която съдът е признал за установено по предявените от „Първа инвестиционна банка” АД искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 430, ал. 1 и ал. 2 ТЗ, чл. 86 ЗЗД, че Н. С. Н., дължи на банката сумата 6204,97 лева, представляваща непогасена главница по договор за банков кредит № 000LD-R019123/22/07/2014г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.417 от ГПК в съда на 21.04.2022 г. до окончателното плащане, както и сумата от 608,47 лв., представляваща договорна лихва за периода от 20.12.2014г. до 20.07.2021г., за които вземания по ч.гр.д. № 21782/2022г. по описа на СРС, 55-и състав била издадена заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т.2 ГПК и изпълнителен лист от 16.06.2022г.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалвания съдебен акт в обжалваната част.Твърди, че неправилно и незаконосъобразно първоинстанционния съд не възприел възраженията му в ОИМ, че целия договор е недействителен, като противоречащ на ЗПК и ЗЗП, поради което ответника дължал само чистата стойност на отпуснатия му кредит, което задължение обаче било погасено по давност. Твърди, че давността обхващала размер на вземането за главница, по-голям от възприетия от съда такъв. Твърди, че целта на договора за банков кредит била от съществените реквизити на договора и от значение за действителността му, като банката била длъжна при отпускане на кредит за рефинансиране да провери дали не са накърнени правата на потребителя. Посочва в тази връзка заключение на Генералния адвокат по дело № С-598/2021г., т.132. За недействителността на договора за 1 банков кредит се позовава на нарушение на чл.11, т.12 от ЗПК, като твърди, че банката не предоставила на кредитополучателя /настоящ въззивник/ информация относно правото на потребителя при погасяване на главницата по срочен договор за кредит да получи при поискване и безвъзмездно, във всеки един момент от изпълнението на договора, извлечение по сметка под формата на погасителен план за извършените и предстоящите плащания и т.н., което го правело изцяло недействителен по см. на чл.22 от ЗПК.

Оспорва ответникът да е бил обвързан от приложимите към датата на отпускане на кредита му, Общи условия на банката, доколкото нямало данни същите да са му връчени, а начислените му такси за управление и усвояване на кредита, били в противоречие със закона.

Твърди, че банката неправомерно, едностранно е променила договорната лихва, като първоначалния фиксиран лихвен процент от 6 % бил увеличен до 11, 19 %, въз основа на коефициент (БЛПкс) който подлежал на изменение по вътрешни правила на банката, които не били известни на кредитополучателя, поради което и разпоредбите от договора, уреждащи възможността за едностранно изменение на договорната лихва от страна на банката, с процент, който се определял по неизвестна за потребителя методика, били неравноправни, респ. договорът за банков кредит, съдържащ неравноправни клаузи, бил недействителен по см. на чл.22 от ЗПК, при което кредитополучателят дължал само чистата сума по кредита, но не и лихви и други разходи по кредита.

С оглед изложените възражения, въззивника моли за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне изцяло на предявените от ищеца искове. Претендира разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемата страна „Първа инвестиционна банка” АД, чрез юриск. Ф.Ш.-И., депозира писмен отговор, с който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Излага подробни съображения за правилност на постановеното от СРС решение в обжалваната част. Моли първоинстанционното съдебно решение да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Решението не е обжалвано в частта, в която СРС е отхвърлил установителните искове по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.430, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и по чл.86 от ЗЗД за сумите от: 2437,92 лв., представляваща дължима главница по договора за банков кредит, формирана като разлика между признатия за установен размер на вземането за главница от 6204,97 лв. и предявения такъв от 8642,89 лв.; за сумата от 3302,09 лв., представляваща дължима договорна лихва за периода от 20.12.2014 г. до 20.07.2021 г., представляваща формирана като разлика между признатия за установен размер от 608,47 лв. и претендирания такъв от 3910,56 лв., като погасени по давност, както и за сумата от 7190,26 лв. – представляваща обезщетение за забава за просрочени плащания, начислена за периода от 21.12.2014 г. до 20.04.2022 г. вкл., дължима на осн. Раздел II, т.10 от Договора за банков кредит, като неоснователен, поради което в тази част е влязло в законна сила.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изложеното от първоинстанционния решаващ съд, поради което и на основание чл.272 ГПК препраща към мотивите му. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт, такива (чл. 272 ГПК).

Събраните в първата инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от 2 първоинстанционния съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед обстоятелството, че пред настоящата инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл. 266 от ГПК, които да променят установената от районния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото доказателства. Във връзка доводите в жалбата за неправилност на решението, следва да се добави и следното:

Установява се от събраните по делото доказателства и е обявено за безспорно между страните, че между тях е налице валидно възникнало облигационно правоотношение по договор за банков кредит №000LD-R-019123/22.07.2014 г., по силата на който „ПИБ“ АД е отпуснала на кредитополучателя Н. С. Н. в заем сумата от 9000 лв., който се задължил да я върне до 20.07.2021 г.

Съдът е съобщил на страните, че с оглед характера на договора, като такъв сключен с потребител, служебно следи за наличие на неравноправни клаузи в договора, съгл.чл.7 от ГПК.

Съобразно горното и във връзка с наведените и от ответника в отговора на исковата молба възражения за наличие на неравноправни клаузи в договора и недействителността на същия, поради противоречие с конкретни разпоредби на ЗПК и ЗЗП, съдът е постановил решението си, като е приел в мотивите, че клаузата по чл.10 от Договора за кредит, сочеща начина на формиране на наказателната лихва, с която се олихвяват просрочените по договора задължения е нищожна, като противоречаща на закона (чл.33, ал.2 от ЗПК), тъй като предвижда процент на наказателна надбавка, надхвърляща предвиденото в посочената разпоредба на ЗПК обезщетение за забава до размер на законната лихва. Съдът, правилно е приел, че тази клауза, макар нищожна, не води до недействителност на целия договор, доколкото останалите му разпоредби, определящи формирането на дължимите главница и договора лихва, са действителни.

Следва да се отбележи, че настоящия въззивен съд, не установи основателност на възраженията във въззивната жалба, касаещи недействителност на договора за банков кредит, поради нарушение на чл.11, т.12 от ЗПК и чл.143, т.9 от ЗЗП, както и че непосочването на целта на договора за заем /в случая за рефинансиране, с посочване на кои точно задължения и към кои институции/ има значение за действителността на договора.

Съгласно чл.9, ал.1-4 от ЗПК /в редакцията му към 22.07.2014 г., когато е сключен процесния договор за банков кредит/ договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по договора за потребителски кредит са потребителят и кредиторът, като потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

С разпоредбите на чл.10, ал.1 от ЗПК, договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт - не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора.

Видно от приетия по делото договор за банков кредит от 22.07.2014 г., същия е подписан от двете страни и отговаря на изискванията посочени в чл.10 от ЗПК за форма и 3 съдържание.

Неоснователно се явява възражението на ответника, че общите условия на банката за потребителските кредити не го обвързват, тъй като не му били връчени.

Съгласно чл.11, ал.2 от ЗПК, общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. Тази разпоредба на закона е в сила от 23.07.2014 г., т.е. същата е последваща сключването на договора /който е от 22.07.2014 г./. В приетия по делото Договор за кредит, има нарочно изявление, подписано от кредитополучателя Н. /истинността на договора не е оспорена в хода на производството/, че е запознат с приложимите Общи условия на банката за кредити на физически лица, и приема прилагането им при уреждане на отношенията между него и банката, във връзка със сключването и изпълнението на договора. Следователно, липсата на представени по делото подписани на всяка страните от страните по договора, Общи условия, не е основание за прогласяване недействителността на договора поради противоречие с чл.11, ал.2 от ЗПК, както изисква чл.22 от ЗПК, тъй като към момента на сключване на договора, цитираната по-горе разпоредба не е била в сила и не обвързва страните по него.

С чл.1 от договора, страните са уговорили, че банката предоставя на кредитополучателя банков кредит в размер на 9000 лв., по разплащателна сметка с посочен IBAN „за погасяване на съществуващи задължения и текущи нужди“. В предмета на договора очевидно е посочена целта на договора за заем – да погаси вече съществуващи задължения на кредитополучателя и остатъка да послужи за задоволяване на други текущи нужди. Така посочения предмет според съда изпълнява изискванията на закона за минимално съдържание на договора за заем, в т.ч. да се посочи с каква цел се отпуска кредита. Неоснователни са възраженията на ответника- въззивник, че непосочването на конкретни данни относно вида, размера, срока и към коя институция е задължението, което се рефинансира, пречи на съда, да извърши дължимите проверки за съответствие между договора за кредит и Директива 2008/48/ЕО на парламента и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити. Още повече, че това възражение, във вида в който е заявено е по-скоро бланкетно и неясно, тъй като не се твърди прилагането на кои точно разпоредби на Директивата, кредиторът е целял да избегне, включвайки в процесния договор, задължения по предходни кредити. Още повече, че по делото е установено, посредством приетото без възражения от страните, заключение по ССчЕ, че средствата от кредита до размер от 6418 лева са били използвани от кредитополучателя Н. за рефинансиране на задължения към други финансови институции и само разликата до пълния предявен размер е усвоена, като е изтеглена на банкомат чрез банкова дебитна карта, издадена към посочената в договора разплащателна сметка, чрез трансакции по 100,200 или 400 лв., в периода от отпускане на кредита до края на м. септември 2014 г.