Решение № 1538 от 01.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1538 гр. Пловдив, 01.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XV ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Христо Г. Ииванов при участието на секретаря Елица Ч. Колибаровска като разгледа докладваното от Христо Г. Иванов Гражданско дело № 20255330101277 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от И. А. И., ЕГН **********, против „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК 202531869, с която са предявени обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл.26, ал.1 ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 19, чл.33 ЗПК, чл.92 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит № ****** г., което било недействително на основание чл. 22 ЗПК. В заем били предоставени 950.00 лв. Фиксираният лихвен процент бил 50 %, годишният процент на разходите бил 65,66%. По договора за потребителски кредит били заложени изисквания за обезпечение на заема, като при неизпълнението им се дължала неустойка в размер на 683,26 лв. Привеждат се аргументи, че клаузата за неустойка е недействителна по причина, че надхвърля обезпечителната си функция. Включването на неустойката в падежните вземания водило до превишаване на ГПР над 50% от заетата сума. Такауговорената неустойка противоречала на принципите на добросъвестността и добрите нрави. Били нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 и 10 ЗПК и чл. 19, ал. 4 ЗПК. Уговорената възнаградителна лихва надхвърляла повече от 5 пъти законната, а уговорката за дължимостта й – била нищожна. Клаузата за дължимост на неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора също била нищожна, като противоречаща на добрите нрави и излизаща извън присъщите й функции. Ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК били нарушени. Клауза, която предвиждала дължимост на неустойка при неосигуряване на обезпечение, била в пряко противоречие Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Неустойката била включена като обезщетение за кредитора и предвидена в размер, който не съответствал на вредите от неизпълнението, т.к. била съизмерима с половината от предоставената сума по кредита.

Поради невключване на неустойката в посочения в договора размер на ГПР, 1 последният не съответствал на действително прилагания от кредитора, т.к. реалният лихвен процент не отговарял на реализирания, увеличен със скрития добавък от неустойката. Нищожността на неравноправна клауза в договора, сочеща неверен ГПР, водела до недействителност на кредитната сделка, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9 и 10 ЗПК. Поради това и договорът бил недействителен.

С оглед изложеното се моли за прогласяването на клаузата за неустойка, предвиждаща заплащането й в размер на 683,26 лв., от договора за потребителския кредит за нищожна, поради противоречие с добрите нрави, заобикаляща изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, накърняваща договорното равноправие между страните и нарушаваща предпоставките на чл. 11, т.9 и т. 10 ЗПК относно същественото съдържание на потребителските договори за кредит. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва исковете.

В отговора на исковата молба се правят възражения за предявяването й в условията на злоупотреба с права и неоснователност. Ответникът настоява, че ищецът бил предявил срещу него три искови молби във връзка с три кредита и съответно те да бъдат обединени за разглеждане в едно производство. Навеждат се аргументи за неоснователността на иска, поради факта, че ГПР и неговите компоненти се посочвали към датата на сключване на договора за кредит, а вземането за неустойка възниквало след сключването на договора – при непредоставяне на изискваните обезпечения.

Ответникът счита, че оспорената неустойка била действителна и настоява за отхвърляне на иска.

Ответникът „СИТИ КЕШ” ООД, ЕИК 202531869 предявява насрещна искова молба против И. А. И., ЕГН **********, с осъдителна претенция на правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и в условия на евентуалност – иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл.23 ЗПК за сумата от 830 лв., представляваща част от неизплатено задължение за главница по Договора за паричен заем № ****** г. Претендира разноски. При уважаване претенциите на ищеца по първоначалната искова молба и насрещната искова молба настоява да се допусне прехващане на насрещните вземания на страните за съдебно-деловодни разноски до размер на по-малкото.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По същество на спора, между страните не се спори, че е възникнало облигационно правоотношение по договор за паричен заем № ****** г., по който ищецът е усвоил сумата от 950 лева.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като ги съпостави с приетите писмени доказателства.

При съобразяване трайната съдебна практика на ВКС, когато е сезиран с иск като процесния, вкл. и с такива по чл. 55, ал.1 ЗЗД, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1/ при нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение № 252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от 11.01.2011 2 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2/ при неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.

№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3/ при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова, следва да се вземат предвид освен наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да се извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът следи служебно.

Ответникът е небанкова финансова институция по чл. 3 ЗКИ, като може да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгл. чл. 9, ал. 4 ЗПК.

Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на 3 годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

Нарушение е налице, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 65,66 %. Посочената фиксирана лихва от 50 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.

Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 65,66% % и общата сума на плащанията от 1116,74 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.11, ал. 1 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със седмичните вноски, като се прибавя към всяка една от тях. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическо лице – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на 4 кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен.

Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.

Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в този смисъл е трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.