Решение № 131 от 02.04.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Пловдив, 02.04.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Нестор Сп. Спасов

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Емилия Ат. Брусева при участието на секретаря Красимира Хр. Несторова Кутрянска като разгледа докладваното от Емилия Ат. Брусева Въззивно търговско дело № 20235001000548 по описа за 2023 година

Производство по чл.258 и сл. от ГПК.

Постъпила е въззивна жалба вх. №2243/23.06.2023г. от “Т. г.“ ЕООД – гр. В. Т. ул. „Б., № **, вх. *, ет. * против решение № 24 от 05.05.2023г., постановено по търг.д. №4/2022г. по описа на Окръжен съд - Смолян, в частта с която дружеството – жалбоподател „Т. г.“ ЕООД – гр. В. Т. е осъдено солИ.рно с „Ж. в. - 52“ ООД - гр. Н., ЕИК ******* да заплати на „М.“ ООД гр.К., ЕИК ****** сумата 624 684.63 лева, представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди на „М. а.“ ООД - гр.К. от неизпълнение на договорните задължения на ответниците „Т. г.“ ЕООД - гр.В. Т. и „Ж. в. - **“ ООД гр.Н., като превозвачи по възложен международен автомобилен превоз на стоки, за който е издадена международна товарителница /СМR/ от 2.12.2021год. и износни митнически декларации:

МРН№21ВG005807АВ512719 от

2.12.2021год. и

МРН№21ВG005807АВ512727 от 2.12.2021год., ведно с лихва в размер на 5% годишно върху сумата 624 684.63лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.1.2022год. до окончателното и изплащане, както и 1

38 502.25 лева - съдебни разноски по делото съразмерно на уважената част от иска.

По съображения, развити в жалбата, жалбоподателят “Т. г.“ ЕООД – гр.

В. Т. моли съда да постанови решение, с което да отмени обжалваното като отхвърли предявените от „М. а.“ ООД – гр. К. против „Т. г.“ ЕООД обективно и субективно съединени искове. Претендира присъждане на сторените разноски.

В жалбата са изложени съображения за незаконосъобразност на решението в обжалваната част, която – според жалбоподателя – произтича от неправилната правна квалификация на правоотношението между третото лице – помагач „Б. л. к.“ ЕООД и ответника „Т. г.“ ЕООД като такива по договор за международен превоз на стоки. Намира, че между двете дружества е сключен същински спедиционен договор, а превозвач е само „Ж. в. **“ООД. Счита, че от съдържанието на заявката – договор за международен транспорт/30.09.2021г., с която „Б. л. к.“ ЕООД възлага на „Т. г.“ ЕООД превоза, не може да се направи извод за постигната договореност относно качеството на „Т. г.“ ЕООД като превозвач относно конкретния товар – количество, разпределение по превозни средства и дата на товарене. В подкрепа на твърдението си за наличие на правоотношение по спедиционен договор излага и доводите, че в товарителницата като превозвач е посочен само „Ж. в. - **“ ООД, че непосредствено след конфискуване на стоката на Х.та граница „Б. л. к.“ ЕООД изискват от „Т. г.“ ЕООД контакти за превозвача, както и че при товаренето на стоката не е присъствал представител на „Т. г.“ ЕООД, а само на „Ж. в.“ ООД. Намира, че след като стоката е предадена от „М. а.“ ООД на „Ж. в. 52“ ООД и последният е вписан в товарителницата като превозвач, отношения по превъзлагане може да има само в хипотезата на ч.34 и сл. от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, а това не е сторено. Другите изложени в жалбата аргументи за липса на качеството превозвач на „Т. г.“ ЕООД досежно спорните правоотношения са принадлежността на моторните превозни средства, посочени в товарителницата, която не е на „Т. г.“ ЕООД и неотчитане участието на дружеството като превозвач при оформяне на товарителницата в хипотезата на подизпълнение/последващи превозвачи.

Посочва, че липсата на спедиторско качество изключва приложното поле на Конвенцията и отговорността му в условията на пасивна солИ.рност.

2

Евентуално, ако се приеме, че отговорността на „Т. г.“ ЕООД за липса на товара следва да бъде ангажирана, счита, че тя следва да бъде ограничена до размера, посочен в чл.23 пар.3 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки /CMR/, а именно до 25 франка за килограм липсващо бруто тегло. Посочва, че превозвачът не се ползва от нея само, ако щетата произлиза от измама от негова страна или грешка, която според закона на сезирания съд се приравнява на измама, включително и когато измамата или грешката са дело на служители на превозвача или на други лица, към услугите на които той е прибягнал, когато те са действали при изпълнение на своите функции. Счита, че първоинстанционният съд е тълкувал неправилно понятията „измама“ и „грешка“. Намира, че измамата изисква субективно отношение на извършителя към деянието под формата на пряк умисъл, като счита, че по делото не е доказано извършване на умишлени действия от превозвача. Твърди, че предаването на неправилни митнически документи от страна на шофьора на „Ж. в. - **“ ООД се дължи на обикновена небрежност, а не на пряк умисъл, а що се отнася до неуведомяването на товародателя за действията на хърватските митнически власти посочва, че шофьорът е бил задържан и не е имал възможност за това, а и дори и да беше уведомен – товародателят не би могъл да участва в административно – наказателното производство. Поддържа становище,че промяната на маршрута, макар и самоволна и несвързана с указания от страна на „Т. г.“ ЕООД, е несъществено нарушение на договора и е направено с цел да се изпълни целта му – разтоварване в определен срок – до 06.12.2021г. Предвид горното, счита, че след като не е установен пряк умисъл, не следва да се ангажира пълната, а само ограничена имуществена отговорност на превозвача. В тази връзка са изложени и съображения за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд относно недопускане на експертиза за установяване размера на обезщетението по чл.23 пар. 3 от Конвенцията. Счита, че неправилно е и изчисляването на обезщетението за цялостна липса на товара, което се определя според стойността на стоката на мястото и по времето, когато е била приета за превоз. Посочва, че тази стойност е 528 024.10 лева, а вместо това съдът е осъдил ответниците солИ.рно да заплатят 624 684.63 лева. Намира за недължими таксите за банкови преводи и платеното адвокатско възнаграждение на адвокат в Р Х.

3

Постъпил е отговор по тази въззивна жалба от „Ж. в. - **“ ООД – гр. Н., ул. „Д. Ч. № * – чрез упълномощените процесуални представители на дружеството адв. С. Ч. и адв. О. М., с който е изразено становище за неоснователност на същата в частта относно поддържаното качество на спедитор на „Т. г.“ ЕООД и за основателност на жалбата в частта относно наличието на предпоставки за прилагане на ограничената имуществена отговорност на „Т. г.“ ЕООД, за неправилно изчисляване на размера на обезщетението в хипотезата на чл.29 от Конвенцията и относно допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд, свързано с недопускане на експертиза за установяване размера на обезщетението по чл.23 пар. 3 от Конвенцията. Твърди, че липсва договорно съгласие между „Т. г.“ ЕООД и „М. а.“ ООД „Т. г.“ ООД да действа като косвен представител /спедитор/ спрямо доверителя „М. а.“ ООД. Намира, че подобна уговорка не съществува нито в договора между „М. а.“ ООД и „Б. л. к.“ ЕООД, нито в този между „Б. л. к.“ ЕООД и „Т. г.“ ЕООД. Посочва, че липсата на косвено представителство не позволява „Т. г.“ ЕООД да го обвърже със задължения към товародателя. Счита, че жалбоподателят е придобил качеството „превозвач“ и от свое име и за своя сметка е възложил на „Ж. в. - **“ ООД да осъществи превоза на товара. Счита, че в превозното правоотношение между „М. а.“ ООД като възложител, „Б. л. к.“ ЕООД като спедитор и „Т. г.“ ЕООД като превозвач „Ж. в. - **“ ООД не би могъл да бъде конституиран като страна. Посочва, че той не участва в това правоотношение, а поема свои самостоятелни договорни задължения спрямо „Т. г.“ ЕООД. Тъй като „Т. г.“ ЕООД има качеството превозвач, а не спедитор спрямо „М. а.“ ООД, намира, че „Ж. в. - **“ ООД не би могъл да бъде квалифициран като „втори“ или „следващ“ превозвач по договора за международен автомобилен превоз на стоки, тъй като първоначалния превозен договор е сключен между „Б. л. к.“ ООД като спедитор и „Т. г.“ ЕООД като превозвач за сметка на „М. а.“ ООД.

Между „Т. г.“ ЕООД и „Ж. в. - **“ ООД съществува второ, различно от първоначалното, превозно правоотношение, по което задължението за заплащане на навлото е за „Т. г.“ ООД. Въз основа на това счита, че между „М. а.“ ООД и „Б. л. к.“ ЕООД от една страна и „Ж. в. - **“ ООД не съществува договорно правоотношение, т.е. той не разполага нито с права, нито има задължения спрямо товародателя или спедитора. Тъй като по договорното правоотношение между „М. а.“ ООД като възложител, „Б. л. к.“ 4

ЕООД като спедитор и „Т. г.“ ЕООД като превозвач „Ж. в. - **“ ООД не е встъпил и като солИ.рен длъжник, намира, че „М. а.“ ООД не разполага с иск против него за неизпълнение на превозен договор.

Постъпила е въззивна жалба вх. №2426/10.07.2023г. и от „Ж. в. - **“ ООД – гр.Н., ул. „Д. Ч. № *, ЕИК *******, със съдебен адрес: гр. С., ул. П. Д.

П. № * – чрез адв. О. М. и адв. С. Ч. против решение № 24 от 05.05.2023г., постановено по търг.д. №4/2022г. по описа на Окръжен съд - Смолян, в частта с която дружеството – жалбоподател Ж. в. - 52“ ООД - гр. Н., ЕИК ******* е осъдено солидарно с „Т. г.“ ЕООД – гр. В. Т. да заплати на „М.“ ООД - гр.К., ЕИК ****** сумата 624 684.63 л е в а , представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди на „М. а.“ ООД - гр.К. от неизпълнение на договорните задължения на ответниците „Т. г.“ ЕООД - гр.В. Т. и „Ж. в. - **“ ООД гр.Н., като превозвачи по възложен международен автомобилен превоз на стоки, за който е издадена международна товарителница /СМR/ от 2.12.2021год. и износни митнически декларации:

МРН№21ВG005807АВ512719 от

2.12.2021год. и

МРН№21ВG005807АВ512727 от 2.12.2021год., ведно с лихва в размер на 5% годишно върху сумата 624 684.63лв., считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 27.1.2022год. до окончателното и изплащане, както и 38 502.25 лева - съдебни разноски по делото съразмерно на уважената част от иска.

Изразени са съображения на първо място за недопустимост на обжалвания съдебен акт, поради липса на договорна връзка между ищеца „М. а.“ ООД и посочения ответник „Ж. в. - **“ ООД, с оглед на която липса, според жалбоподателя, не съществува правна възможност „М. а.“ ООД да претендира по исков път договорна отговорност на „Ж. в. - **“ ООД. Поради твърдяната липса на право на иск на ищеца, извличан на договорно основание, спрямо него като ответник, счита обжалваното решение за недопустимо. С оглед на това прави искане то да бъде обезсилено спрямо него като ненадлежен ответник. На следващо място излага съображения за противоречие на обжалвания акт с материалния закон. Намира, че с него са нарушени основни принципи на облигационното право – че договорно правоотношение не би могло да възникне без обективирани насрещни волеизявления на страните, които да определят съдържанието на сделката, както и че възможността една лице да встъпи като съдлъжник е само при 5 изрично съглашение с кредитора или длъжника по смисъла на чл.101 от ЗЗД.

Изразява несъгласие с извода на първоинстанционния съд, че „Т. г.“ ЕООД като превозвач бил превъзложил извършването на превоза на „Ж. в. - **“ ООД като не е ясно какво е правното съдържание на т.нар. „превъзлагане“ и кои са правните последици от него – кои са лицата, обвързани от него, въз основа на какво то ще обвързва и „М. а.“ ООД, въз основа на какво се приема, че „Ж. в. - **“ ООД е встъпил в договорна връзка, от която да произтичат негови задължения към „М. а.“ ООД, как товародателят – ищец е възложил автомобилния превоз на товара си на жалбоподателя. Изразява несъгласие с извода на съда, че е придобил качеството „превозвач“ спрямо „М. а.“ ООД по силата на приемането на стоката и вписването му като такъв в товарителницата. Счита, че се намира в договорни правоотношения само с „Т. г.“ ЕООД, който е прибягнал до неговите услуги за извършване на превоза. В този смисъл се явява „трето лице“ по см. на чл.3 от Конвенцията. Като такъв той нито придобива права, нито има задължения спрямо страните по първоначалното превозно правоотношение. Посочва, че това е възможно единствено чрез съглашение по см. на чл.101 от ЗЗД, каквото не е реализирано. Що се отнася до вписването му като превозвач в товарителницата, намира, че тя няма конститутивно действие, не може да променя правоотношението, което е възникнало или да служи за доказателство за неговото съдържание. Като неправилно приложена намира и разпоредбата на чл.34 от Конвенцията, тъй като само „превозвачите“ или „вторите и следващите превозвачи“ са пасивно легитимирани да носят договорна отговорност спрямо товародателя, а третите лица, до услугите на които е прибягнал превозвача за извършване на превоза по см. на чл.3 от Конвенцията не носят такава, а отговарят спрямо лицето, с което се намират в договорна връзка. Счита, че приложимите материално правни норми на Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки не дават възможност да бъде ангажирана договорна отговорност на „фактическия“ превозвач. Посочва, че това понятие не е част от съдържанието на тази Конвенция, а е познато само в сферата на морските превози. Намира, че то не може да бъде използвано в сфера, регулирана от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки.