Решение № 190 от 26.05.2026, Окръжен съд - Русе

РЕШЕНИЕ

№ 190 гр. Русе, 26.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – РУСЕ, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Милен Петров

Членове:

Васил Петков

Катина Кавърова при участието на секретаря Иванка Венкова като разгледа докладваното от Васил Петков Въззивно гражданско дело № 20264500500158 по описа за 2026 година за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по глава ХХ „Въззивно обжалване“ от ГПК.

С Решение рег. № 1607 от 08.11.2025 г., постановено по гр.д. № 20254520101533/2025 г. по описа на Районен съд – Русе, II граждански състав, е отхвърлен като неоснователен предявеният от „Профи Кредит България“ ЕООД, срещу И. П. И., установителен иск за дължимост на сумата 4 171,97 лева по договор за потребителски кредит, от които: 1 980,76 лева неплатена главница; 655,65 лева неплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода от 25.08.2023 г. до 04.09.2024 г.; 1008,32 лева неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга „Фаст“; 367,16 лева лихва за забава за периода от 26.05.2023 г. до 04.09.2024 г.; 160,08 лева законна лихва, дължима от 04.09.2024 г. до 29.12.2024 г.; законна лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 29.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането. Всички вземания се основават на Договор за потребителски кредит № 40017146303/04.05.2023 г., предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7374/2024 г. по описа на Районен съд – Русе.

За да постанови решението си, районният съд е приел, че на 04.05.2023 г. между „Профи Кредит България“ ЕООД като кредитор, С.М. И. като кредитополучател и И. П. И. като солидарен длъжник е сключен Договор за потребителски кредит „Стандарт“ № 40017146303. Договорът е бил сключен 1 при следните параметри: сума на кредита 2 200,00 лева; срок на кредита 24 месеца; размер на погасителната вноска 133,72 лева; годишен процент на разходите 48,73 %; годишен лихвен процент 41,00 %; лихвен процент на ден 0,11 %; общо задължение по кредита 3 208,97 лева. В договора е посочена и закупена допълнителна услуга „Фаст“ с възнаграждение 1 210,00 лева и услуга „Флекси“ с възнаграждение 0,00 лева, като размерът на вноската за допълнителната услуга е 50,42 лева. Така общото задължение по кредита било 4 418,97 лева, при общ размер на месечната вноска 184,14 лева.

Районният съд е приел, че услугата „Фаст“ според Общите условия се изразява в приоритетно разглеждане и получаване на становище по искането за кредит, преди кредитоискателите без закупена услуга и в рамките на един час от постъпване на искането. Услугата „Флекси“ дава право на кредитополучателя да променя едностранно погасителния си план. Прието е още, че по договора са извършени плащания в общ размер 653,73 лева.

Посочено е, че в договора липсва ясно разписана методика за формиране на годишния процент на разходите, липсва конкретизация кои компоненти са включени в ГПР, а при посочен ГПР 48,73 % и ГЛП 41,00 % не става ясно как е формиран по-високият размер на ГПР.

Съдът е приел също така, че възнаграждението за услугата „Фаст“ е разход, свързан с усвояването и управлението на кредита, а извеждането му като „допълнителна“ и „незадължителна“ услуга не променя неговото действително естество. Уговорката за заплащане на възнаграждение за такава услуга представлява заобикаляне на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, тъй като кредиторът не може да изисква от потребителя такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.

Прието е също така, че възнаграждението за услугата „Фаст“ представлява скрита възнаградителна лихва и разход по кредита, който е следвало да бъде включен в годишния процент на разходите. Поради невключването му реалният ГПР е многократно по-висок от посочения в договора и надхвърля максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

На това основание районният съд е приел, че договорът нарушава чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и е недействителен на основание чл. 22 ЗПК.

Районният съд е обсъдил и качеството на И. П. И.. Посочил е, че макар в договора тя да е наречена „солидарен длъжник“, действителното съдържание на поетото от нея задължение е обезпечително. Паричната сума е предоставена на кредитополучателя С.М. И., а И. П. И. не е получила сумата по кредита. Поради това е направен извод, че нейната отговорност е акцесорна и има характер на поръчителство.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от „Профи Кредит България“ ЕООД. Жалбоподателят изрично заявява, че не обжалва решението в частта, с която са отхвърлени претенциите за 655,65 лева договорно възнаграждение, 1 008,32 лева възнаграждение за услуга „Фаст“, 367,16 лева лихва за забава и 160,08 лева законна лихва за периода от 04.09.2024 г. до 29.12.2024 г. Решението се обжалва само в частта, с която е отхвърлен искът за главница в размер на 1 980,76 лева, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда.

2

В жалбата се твърди, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че И. П. И. има качеството на поръчител. Според жалбоподателя тя е солидарен длъжник по смисъла на чл. 121–127 ЗЗД.Жалбоподателят сочи, че И. П. И. е подписала договора, искането за кредит, декларация за свързани лица и последващи анекси, поради което е поела самостоятелно задължение като солидарен длъжник. Счита, че неподаването на иск срещу кредитополучателя С.М. И. не е основание за отхвърляне на иска срещу солидарния длъжник. В жалбата се поддържа още, че договорът за потребителски кредит е валидно сключен и съдържа всички изискуеми реквизити по ЗПК.

Иска се отмяна на решението в обжалваната част и постановяване на ново решение, с което да се признае за установено, че И. П. И. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД главница в размер на 1 980,76 лева, ведно със законната лихва от подаване на заявлението в съда до окончателното изплащане.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Основният спор пред въззивната инстанция е дали при недействителност на договора за потребителски кредит И. П. И., която не е получила заемната сума, дължи връщане на претендираната главница като съдлъжник/солидарен длъжник.

Настоящият състав споделя извода на районния съд, че процесният договор за потребителски кредит е недействителен.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да съдържа годишния процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Това изискване не е формално. То има за цел потребителят ясно, точно и предварително да бъде информиран за реалното оскъпяване на кредита и да може да сравни различни кредитни предложения.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита за потребителя - настоящи или бъдещи, включително лихви, други преки или косвени разходи, комисиони и възнаграждения от всякакъв вид, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

В случая в договора е посочен ГПР 48,73 %, но в него не е включено възнаграждението за услугата „Фаст“ в размер на 1 210,00 лева. Това възнаграждение е уговорено едновременно с договора за кредит, заплаща се заедно с погасителните вноски по кредита и няма самостоятелно икономическо значение извън кредитното правоотношение. Услугата „Фаст“ се състои в приоритетно разглеждане на искането за кредит и по своето съдържание е свързана с усвояването на кредита. Поради това възнаграждението за тази услуга представлява разход по кредита и е следвало да бъде включено в ГПР. Невключването му води до посочване на неверен ГПР. Посоченият в договора ГПР 48,73 % не отразява действителното оскъпяване на кредита. Следователно потребителят е бил поставен в 3 положение да подпише договор, в който цената на кредита е представена по начин, който не съответства на действителните разходи. Това е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и води до недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.

Неоснователен е доводът във въззивната жалба, че договорът е действителен, защото е подписан от страните, защото е предоставен Стандартен европейски формуляр и защото параметрите са били посочени в договора. Подписването на договора и предоставянето на формуляр не санират нарушение на императивните правила на ЗПК. Законът изисква не просто формално посочване на ГПР, а посочване на действителния ГПР, формиран от всички разходи по кредита.

Неоснователно е и позоваването на чл. 26 ЗЗД. В случая не се касае за нищожност само на отделна клауза, която може да бъде заместена от повелителна правна норма, без да се засегне договорът. Законът за потребителския кредит съдържа специална санкция. Съгласно чл. 22 ЗПК при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен като цяло.

При недействителен договор се прилага чл. 23 ЗПК, според който потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Тази норма урежда реституционна последица от недействителността. Тя не запазва договорното правоотношение, а само урежда връщането на реално полученото.

Оттук следва същественият извод по настоящия спор: когато договорът е недействителен, не съществува договорно задължение на съдлъжника.

Недействителният договор не поражда договорни права и задължения. Не може да се търси отговорност на И. П. И. от договор, който законът счита за недействителен.

Главният кредитополучател, който е получил сумата по кредита, дължи връщане на полученото не защото договорът е действителен, а на извъндоговорно основание - защото сумата е постъпила в неговия патримониум и следва да бъде върната като получена без основание при недействителност на договора. И. П. И. обаче не е получила сумата от 2 200,00 лева. По делото се установява, че заемната сума е предоставена на кредитополучателя С.М. И.. И. П. И. е подписала договора като съдлъжник/солидарен длъжник, но не е получила престацията от кредитора.

Поради това спрямо нея не възниква и извъндоговорно задължение за връщане на полученото. Тя не е получила нищо, което да подлежи на връщане.

При недействителен договор не може да се поддържа договорна солидарност, защото договорната солидарност предполага действително облигационно правоотношение. Неоснователен е доводът на жалбоподателя, че след като И.

П. И. е посочена в договора като солидарен длъжник по чл. 121–127 ЗЗД, тя дължи главницата независимо от недействителността на договора.

Солидарността е начин на организиране на дълга, но не е самостоятелно основание за възникване на задължение. За да има солидарна отговорност, трябва да има действително задължение, за което лицето да отговаря. Когато договорът, от който се извежда това задължение, е недействителен, 4 договорното задължение не възниква. Следователно дори да се приеме, че страните са използвали термина „солидарен длъжник“, това не може да доведе до възникване на задължение за И. П. И. при недействителен договор, след като тя не е получила сумата по кредита.

Именно поради недействителността на договора следва да се направи разграничение между кредитополучателя, който е получил сумата, и лицето, което е подписало като съдлъжник, но не е получило нищо. Първият може да дължи връщане на чистата стойност на кредита на извъндоговорно основание.

Вторият не дължи връщане, защото не е получил престация и защото договорът не поражда задължение за него.

Този извод е достатъчен, за да бъде потвърдено първоинстанционното решение в обжалваната част. Предвид изложеното въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, а Решение рег. № 1607 от 08.11.2025 г., постановено по гр.д. № 20254520101533/2025 г. по описа на Районен съд – Русе, следва да бъде потвърдено в обжалваната част.

Мотивиран така, Русенският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1607 от 08.11.2025 г., постановено по гр.д.

№ 1533/2025 г. по описа на Районен съд – Русе, II граждански състав, в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр. С., бул. „Б.“ № **, бл. **Е, вх. В, срещу И. П. И., ЕГН **********, установителен иск за признаване за установено, че И. П. И. дължи на „Профи Кредит България“ ЕООД сумата 1 980,76 лева, представляваща неплатена главница по Договор за потребителски кредит № 40017146303/04.05.2023 г., предмет на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7374/2024 г. по описа на Районен съд – Русе, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението в съда – 29.12.2024 г., до окончателното изплащане.

Разпечатката съдържа 45 от 51 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/d6f69f81-57d6-4979-a480-8efbd264222e