Определение № 337 от 02.08.2023, Апелативен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 337 гр. Бургас, 01.08.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в закрито заседание на първи август през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Румяна Ст. Калошева Манкова

Членове:

Кирил Гр. Стоянов

Веселка Г. Узунова като разгледа докладваното от Кирил Гр. Стоянов Въззивно частно гражданско дело № 20232000500267 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Делото е образувано по частната жалба на Ц. В. Г., ЕГН ********** против Определение №1342 от 18.05.2023 г. постановено по гр.д.№525/2023 г. по описа на ОС - Бургас, с което е прекратено производството по предявените искове. Определението се оспорва като недопустимо и като неправилно и постановено в противоречие със закона като са нарушени разпоредбите на чл.7 ал.1 , чл.124 ал.1, чл.140 ал.1 и чл.253 на ГПК , както и чл.26 ал.1 от ЗЗД. Според страната не съществува такава правна възможност на този етап от производството то да бъде прекратено. При първоначалното разглеждане на делото исковете са били надлежно докладвани , разгледани , страните не са възразили по доклада на съда. Оспорва се извода на съда , че не е налице правен интерес за водене на иска по чл.26 от ЗЗД поради предявяването на иска по чл.135 от ЗЗД. Оспорва се и изложеното , че липсвали фактически твърдения , обосноваващи правния интерес на ищеца.

При това положение съдът би следвало на осн. Чл.7 от ГПК да съдейства на страните за изясняване на делото от фактическа страна , да даде указания за отстраняване на нередовностите / по чл.129 от ГПК/ , но не и да прекрати производството по делото. Правния интерес за ищеца е налице – при уважаване на иска по чл.26 от ЗЗД и установяване на липсата на вещнопрехвърлителен ефект ищецът ще има възможността да удовлетвори паричното си вземане от цената на имота. Поради това се оспорва извода , че интерес от иска има само кредитор със собствени права върху вещта, предмет на сделката. Оспорват се и изводите на съда за липсата на въведени твърдения по отношение на сделката и правоотношенията на ищеца със самостоятелната страна и съсобственик Ц. В.. Твърди се , че в тази насока са изложени подробни съображения в т.ч. и за качеството на тази ответница 1 като задължителен другар по делото, като преценката по тези съображения би следвало да бъде сторено с окончателния съдебен акт , а не с прекратителното определение. Оспорват се и изводите на съда относно приложимостта на постановките на ТР №7/13.01.2023 г. по Тълк.д.№7/20 г. на ОСГТК на ВКС образувано по повод противоречива практика. Сочи се , че тези постановки не са относими към настоящия случай. Явно е противоречието на приетото от ОС за недопустимост на иска по чл.26 от ЗЗД спрямо отв.Ц. В. с приетото по възз. Гр.д.№135/2019 на Ап.С , с което изрично е прието , че по сделката по нотариален акт №52/2013 г. продавачите В. В. и Ц. В. имат качеството на необходими задължителни другари. Това има задължителен характер за ОС относно участието на отв.Ц.В. в процеса.

Въпреки това ОС приема че не е налице такава хипотеза , тъй като отв.Цв.В. не била насрещна страна на длъжника на ищеца и двете макар и действащи едновременно като продавачи учредявали самостоятелни продажбени правоотношения с насрещната страна – купувач.

С това първоинстанционният съд пререшава участието на Ц.В. като задължителен другар на отв. В. В. – въпрос , по който Апелативната инстанция се е произнесла с обвързваща сила. Моли се за уважаване на частната жалба като се присъдят разноските по делото.

В законоустановения срок е постъпил отговор на частната жалба от страна на Д. Б. Р., ЕГН ********** , от гр.С. Частната жалба се оспорва като неоснователна , моли се за оставяне на прекратителното определение в сила. Прекратено е делото по отношение на исковете за обявяване на нищожност на договора за покупко-продажба между В. В. и Ц. В. от една страна като продавачи на собствените им по ½ ид.ч. от недвижим имот и от друга страна – купувача Д. Р.. Съдът е счел че липсва правен интерес, тъй като удовлетворяването на ищеца от имуществото на В.В. законът е предвидил да става по друг ред. Иска по чл.26 от ЗЗД ще установи липсата на прехвърлителен ефект , но няма да се гарантира удовлетворяване на паричното вземане на ищеца – кредитор , което неоправдано ще засегне правната сфера на участниците в сделката. На първо място – споделя се извода на съда за липса на правен интерес. Страната сочи , че за наличието на правен интерес следва да се следи на всеки етап от делото и не е довод изложеното от ищеца – жалбоподател – че след като исковете веднъж са били приети за разглеждане , то на настоящия етап е недопустимо производството да бъде прекратявано. От друга страна се оспорва изложеното от страната – жалбоподател , че относно правния интерес съдът е следвало да даде указания по реда на чл.101 от ГПК. Същото би представлявало нарушение на чл.9 от ГПК – да се подпомага една от страните за сметка на другата. Ответниците в случая не са необходими задължителни другари.

Ц. Г. е кредитор само на едната ответница – В.В., а с другата няма отношение , поради което липсва правен интерес от обявяване на сделката за нищожна в тази й част.Страната анализира специфичната особеност на случая – че на страната на продавача са налице два правни субекта – В.В. и Ц.В. като между 2 ищеца Г. и Ц.В. не съществува правен спор. В конкретния случай Ц.В. и В.В. са съсобственици. С ТР №7/22 г. на ОСГТК се дава отговор по въпроса – страните по договор са задължителни необходими другари в производството по предявен от трето лице иск за нищожност на договора , но не се дава отговор при положение , че на едната страна в правоотношението има повее от едно лица , както е в случая. Съсобствениците в случая могат да прехвърлят самостоятелно с отделни актове своите части – съответно – опорочаването на една от сделките не води до опорочаване на другата. От това се навежда довода , че Двете съсобственици в случая не са необходими задължителни другари. Относно липсата на правен интерес : - безспорно съобразно приетата съдебна практика – когато ищецът разполага с друг иск за защита на своите права – осъдителен или конститутивен , то установителния иск е недопустим поради липса на правен интерес. В случая – когато ищецът разполага с възможността за конститутивен иск по чл.135 от ЗЗД и се домогва да докаже намаляне на общото обезпечение на длъжника по чл.133 от ЗЗД чрез искове по чл.26 от ЗЗД , то тези искове следва да се считат като недопустими поради липса на правен интерес. Като правилни се преценят изводите на съда за липса на правен интерес по иска за нищожност срещу Ц.В. , тъй като тя не е в правоотношение с Ц.Г.. Оттам – не са налице основания за претендиране на нищожност на сделката в частта й с която Ц.В. прехвърля своята ½ ид.ч. на Д.Р.. Оттам – че не е допустимо да се релевира нищожността на сделката в тази й част. Ищецът не би имал никаква облага от евентуално уважително решение , тъй като не би могъл да насочи принудителното изпълнение върху тази част , която никога не е била собственост на негов длъжник. Моли се за оставяне в сила на обжалваното определение като допустимо и правилно.

Отговор на частната жалба е постъпил и от Ц. В. В. , ЕГН ********** , от гр.С. чрез процесуалния си представител – адвокат. Частната жалба на Ц.Г. се оспорва като неоснователна. Страната сочи , че в случая е частично прекратено производството по делото само по преценения като недопустим иск и правото на иск на ищеца не е накърнено. Извършеното прекратяване може да бъде сторено във всеки един етап от производството, а не както ищецът сочи , че съдът не е имал правната възможност да прекрати производството по делото на този етап на делото. Без значение , че при първоначалното разглеждане на делото съставът на съда ги е приел за допустими. Сочи се на трето място че постановеното определение не слага край на делото и може да бъде променяно по чл.253 от ГПК На следващо място – оспорва се наличието на правен интерес у ищеца за водене на иска , по отношение на който е налице прекратяване. Съответно – съдът не е длъжен да изисква пояснение от ищеца за правния му интерес , а при констатация за липсата е в правото си да прекрати производството. Като се анализира конкретната ситуация се изтъква цитираното от ОС в обжалваното определение решение на ВКС - няма правен интерес от иск , ако в разположение на ищеца има друг по-ефективен способ за защита.

3

Категорично се оспорва твърдението в жалбата , че е нарушено правото на иск на ищеца. Той може да упражни правото си на иск , но съдът е длъжен да следи за абсолютната процесуална предпоставка за всеки иск – наличие на правен интерес. Що се отнася до заплатената държавна такса , то заплащането не води до задължението на съда да разгледа на всяка цена иска , какъвто и да е той. Същото страната сочи , че се отнася и до обстоятелството , че производството е за втори път висящо пред първоинстанционния съд. На следващо място се оспорват възраженията на жалбоподателя по повод изложеното от съда за липсата на въведени твърдения по отношение на сделката и правоотношенията между него и Ц.В.

Страната поддържа становището на съда и това , че относно тези правоотношения не е задължително съдът да се произнесе с окончателния си акт , а правния интерес следва да се преценя на всеки етап от производството.

Оспорват се възраженията на жалбоподателя и по повод относимостта на ТР №7/23 на ОСГТК на ВКС по процесния случай. Според страната преценката на ОС в случая е правилна и постановките на ТР не са относими към процесния случай. Правилна е преценката че между ищеца и ответницата Ц.В. липсва правен спор , който да бъде разрешен чрез предявения срещу нея иск. ТР предвижда задължително участие на двете насрещни страни по сделката , спрямо които спорът следва да бъде разрешен по идентичен начин.

При участие на множество субекти на една от страните, участие на всички е необходимо при общност на предмета на договора , при което е недопустимо различното третиране на притежателите на правото. В случая не е налице тази хипотеза , тъй като Ц.В. не е насрещна страна на В.В., а двете макар и едновременно действащи учредяват самостоятелни продажбени правоотношения с насрещната страна - купувач , като всяка се разпорежда със своята ид.ч. от имота. Поради това не се обуславя правен интерес ищецът Г. да влияе на правната сфера на Цв.В. и поради това правилно ОС е обосновал в обжалваното определение предпоставките за прекратяване на производството по част от предявените искове. Моли се за отхвърляне на жалбата на Ц. Г. и оставяне в сила на определението на окръжния съд.

Претендират се разноските за производството по частната жалба.

Депозиран е и отговор на частната жалба от страна на В. В. В. , ЕГН ********** чрез процесуалния си представител – адвокат. Частната жалба на Ц.Г. се оспорва като неоснователна. Страната сочи , че в случая е частично прекратено производството по делото само по преценения като недопустим иск и правото на иск на ищеца не е накърнено. Извършеното прекратяване може да бъде сторено във всеки един етап от производството, а не както ищецът сочи , че съдът не е имал правната възможност да прекрати производството по делото на този етап на делото. Без значение , че при първоначалното разглеждане на делото съставът на съда ги е приел за допустими. Сочи се на трето място че постановеното определение не слага край на делото и може да бъде променяно по чл.253 от ГПК На следващо място – оспорва се наличието на правен интерес у ищеца за водене на иска , 4 по отношение на който е налице прекратяване. Съответно – съдът не е длъжен да изисква пояснение от ищеца за правния му интерес , а при констатация за липсата е в правото си да прекрати производството. Като се анализира конкретната ситуация се изтъква цитираното от ОС в обжалваното определение решение на ВКС - няма правен интерес от иск , ако в разположение на ищеца има друг по-ефективен способ за защита.

Категорично се оспорва твърдението в жалбата , че е нарушено правото на иск на ищеца. Той може да упражни правото си на иск , но съдът е длъжен да следи за абсолютната процесуална предпоставка за всеки иск – наличие на правен интерес. Що се отнася до заплатената държавна такса , то заплащането не води до задължението на съда да разгледа на всяка цена иска , какъвто и да е той. Същото страната сочи , че се отнася и до обстоятелството , че производството е за втори път висящо пред първоинстанционния съд. На следващо място се оспорват възраженията на жалбоподателя по повод изложеното от съда за липсата на въведени твърдения по отношение на сделката и правоотношенията между него и Цв.В.. Страната поддържа становището на съда и това , че относно тези правоотношения не е задължително съдът да се произнесе с окончателния си акт , а правния интерес следва да се преценя на всеки етап от производството.