Определение № 5335 от 20.11.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5335 гр. София, 20.11.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20238002104596 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадени две касационни жалби.

С касационна жалба от Ф. С. Н. (конституирана по реда на чл. 227 ГПК на страната на ищците като законен наследник на починалия първоначален ищец С. С. М.), подадена чрез пълномощници адв. Г. И. и Л. Г., и двамата от АК-П., срещу въззивно решение № 39/11-012023 г. по в.гр.д.№ 2602/2021 г. на ОС-Пловдив, с което, след като е отменено първоинстнациноното решение № 261993/15.07.2021г. по гр.д.№ 13637/2019г. на РС – Пловдив, е постановено отхвърляне на предявения от С. С. М. срещу община Пловдив, иск по чл. 124, ал.1 ГПК да бъде признато, че ищецът е титуляр, на основание наследствено правоприемство и давност, на право на строеж по чл. 63, ал. 1 от ЗС, за жилищна сграда със застроена площ от 74 кв.м., на един етаж, върху поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в [населено място], [улица], която сграда е идентична с премахнатата като незаконна сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място]. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника 100 лв. разноски за юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, и необоснованост. В изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.

С касационна жалба от Н. С. Ю. (конституирана по реда на чл. 227 ГПК на страната на ищците като законен наследник на починалия първоначален ищец С. С. М.), подадена лично и чрез назначения по реда на чл.95 ГПК процесуален представител за оказване на правна помощ адв.В. В. от АК-П., се обжалва същото въззивно решение. С касационната жалба се 1 поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В изложението към нея по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се твърди наличието на основание за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.

Ответната страна в производството – Община Пловдив, оспорва двете касационни жалби с отделни писмени отговори по всяка от тях, като възразява, че не са налице основанията за допускане касационното обжлаване по нито една от тях, а по същество че същите са и неоснователни, претендират се и разноски за юрисконсултско възнаграждение с всеки от отговорите по 100 лв.

Останалите конституирани по реда на чл.227 ГПК наследници на починалия ищец С. М.

(починал след постановяване на въззивното решение) - С. С. Н., К. С. С., П. Н. С., А. Н. С., С. Я. С., К. М. С. и Н. М. С., не са взели становище по касационните жалби.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационните жалби са подадени в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.

Съдебното исково производство е образувано по искова молба на С. С. М., в която твърди, че той един от наследниците на баща си С. М. М. /С. Н. С./, който през 1956г. бил кандидатствал за оземляване като бездомен. С решение от 24.09.1956 г. на ИК на Селски народен съвет- с.Първенец му било отстъпено право на строеж върху имот с настоящ идетификатор ***, находящ се в [населено място],[жк], [улица]. Твърди се, че след като му е учредено правото на строеж наследодателя на ищеца е оградил имота, построил едноетажна жилищна къща и стопански постройки, в които живеел със семейството си до смъртта си през 1996 г., а след това ищецът като негов наследник останал да живее там, като осъществял владение на сградата като собственик, респ. на правото на строеж, като го е придобил по давност. Твърди, че при подготовката на документи за снабдяване с констативен нотариален акт през 2011 г. е констатирал, че имотът е актуван като общински впоследствие е издадена заповед за премахване на жилищната сграда, макар същата да е построена законно. В изпълнение на указания по реда на чл. 128, ал.2 ГПК, пред въззивния съд ищецът е конкретизирал, че претендира да е титуляр на правото на строеж за сградата с неправилна приблизително правоъгълна форма в средната част на имота по източната му граница, което е придобил по наследство от баща си и по давностно владение, упражнено по отношение на наследствените идеални части на останалите наследници. Към датата на подаване на молбата тази сграда била съборена изцяло, почти до основи.

Въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че на С. М. М. е отстъпено право на строеж за постройка на жилищна сграда, съобразно одобрен план“ върху парцел **, кв.27 по плана на [населено място], с площ от 635 кв.м., подписан е и договор от 27.03.1957г., основа на решението на ИК на СНС- с.Първенец, между него и съвета за застрояването на парцела с посочената сграда, от С. М. е входирано на 01.11.1960г. в ГНС- гр.Пловдив, и заявление, с което е представен „проект за жилищна сграда в парцел * *, кв.27а [населено място]“, и приложено към него извлечение от КРП, на което е 2 защрихована реална част от парцел *- *, кв.27а, с приблизително квадратна форма, в която реална част е следвало да бъде построена жилищната сграда, за която е учредено правото на строеж. На извлечението са отразени отстоянията на петното за строеж спрямо западната и южната регулационни граници на бившия парцел **- съответно 3 метра и 5 метра. По делото с априети още архитектурен проект за жилищна сграда на С. М. М., съгласуван на 12.11.1960г.; скица- виза за строеж на жилищна сграда в парцел *- *, на която е отразено горепосоченото строително петно; планово задание за изграждане на двуетажна сграда, със застроена площ от 75 кв.м. до 80 кв.м.; акт за държавна собственост № 16/20.06.1983г. и акт за частна общинска собственост № 1688/02.05.2012г., в който е отразено учреденото в полза на М. право на строеж. В акта за общинска собственост е отразено също така, че на действащата кадастралната карта в имота са заснети сгради с идентификатори **** и ****, първата от които, видно от скицата на л.80 по делото на ПдРС, е тази, за която, след обездвижване на исковата молба, е уточнено, че се претендира процесното право на строеж / сградата с неправилна приблизително правоъгълна форма в средната част на имота по източната му граница/. При съпоставка между тази скица и коментираните по- горе извлечение от КРП и скица- виза, въззивният съд е приел, че и без да са необходими специални знания, е видно, че нито сграда с идентификатор ****, нито тази с идентификатор **** съвпадат по местоположение и форма с отреденото петно за строеж на сградата, за която през 1957г. е учредено право на строеж.

Установено е, че по партида на С. М. М. / С. Н. С./, е декларирана единствено лятна кухня в парцел *- *, в имот с административен адрес: [улица], със застроена площ на лятната кухня от 34 кв.м. и година на построяване- 1968г. Обсъдени са показанията на разпитаните свидетели в двете съдебни инстанции относно възприети от тях факти за построяване на сграда в мястото, нейното разположение и лицата, които са живеели там, в периода от 1960 г. насам.

От приета съдебно – техническа експертиза, е установено, че към 1957г., когато е сключен договорът за учредяване на право на строеж, е бил в сила КРП от 1945г., на кадастралната основа на който не е отразена сграда в бивш парцел *- *, кв.27а по плана на [населено място]. В кадастралната основа на последващия КРП от 1973г. в бивш имот пл.№ * по този план, идентичен с бивш парцел ** и включен в парцел *- *, *, са отразени две полумасивни жилищни сгради - едната, долепена до северната дворищно- регулационна граница, с площ от 40 кв.м., а другата по средата на имота, долепена до източната дворищно- регулационна граница с бивши парцели *- * и *- * по КРП от 1973г., с площ първоначално от 47 кв.м., а впоследствие- 77 кв.м. / 74 кв.м. по скиците- извлечение от действащата кадастрална карта/.

Предмет на иска е правото на строеж за сградата, съответна на тази, разположена на източната граница на имота. На същия план от 1973г., в бивш имот пл.№ * е отразен строеж / фигура с приблизително квадратна форма и сигнатура „стр.“/, съвпадащ по местоположение със строителното петно по извлечението от КРП и скицата- виза по първоинстанционното дело. На одобрената през 2009г. кадастрална карта на [населено място] в ПИ № ***, идентичен с бивш имот пл.№ * по плана от 1973г. и бивш парцел ** по плана от 1945г. са нанесени само двете сгради, долепени до северната и източната граници 3 на имота, като впоследствие в резултат от премахването им те са заличени.

При тези факти, въззивният съд е формирал правните си изводи по предмета на спора.

Приел е, че сградата на източната граница на ПИ № ***, за възстановяване на която се претендира процесното право на строеж, не е сградата, за която е учредено право на строеж през 1957г., като липсва дори частично съвпадение между двете по местоположение в имота.

Въззивният съд е приел още, че право на строеж за сграда на имотната и дворищнорегулационна граница, не може да съществува и да бъде придобито по давност, тъй като това противоречи на императивните изисквания на чл.7 на действалите през периода от 1959г. до 1977г. Строителни правила и норми за изграждане на населените места, издадени от Председателя на Комитета по строителство и архитектура, така и на тези по чл.31 ЗУТ.

Съдът е изтъкнал, че както от скицата - виза, така и от извлеченията от КРП от 1945г. и от 1973г. е видно, че в бивш парцел **, а и в целия квартал, в който попада дворното място, е било предвидено свободно застрояване, при което е абсолютно недопустимо разполагането на жилищна сграда на вътрешна граница на имота с друг съседен имот.

По изложените съображения въззивният съд е приел за неоснователен иска на ищеца да бъде установено, че е собственик на основание наследство и давностно владение на право на строеж за сграда, идентична с премахнатата като незаконна сграда с идентификатор ****, отменил е първоинстанционното решение (с което искът е бил уважен), и го е отхвърли, с обусловената от това отговорност на ищеца за разноски.

По наличието на основания за допускане касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното:

Съобразно ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът следва да посочи правен въпрос, по който да бъде селектирана касационната жалба. Правният въпрос следва да е свързан с предмета на делото и да е от значение за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. ВКС може единствено да уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, респ. от касационната жалба, като липсата на такъв относим за делото въпрос е пречка за допускане касационното обжалване. По отношение на този правен въпрос като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, трябва да е посочена и да е налице някоя от допълнителните (специални) основания (предпоставки), предвидени в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 ГПК, като наличието на общото и допълнителното основание за селекция са кумулативно изискуеми.

По касационната жалба на Ф. С. Н.:

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора Ф. С. Н., са поставени следните въпроси : 1. Допустимо ли е да се приеме премахване на жилищна сграда, построена съгласно перфектно учредено право на строеж и реализирано в предвидения срок, без да е имало уточнение по плана към момента на построяването къде да бъде разположена в дворното място тази жилищна сграда/включително и на регулационната линия/?; 2.