Определение № 156 от 28.02.2025, Окръжен съд - Сливен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 156 гр. Сливен, 28.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Н. Янакиева

Членове:

Мартин Цв. Сандулов

Стефка Т. Михайлова Маринова като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно частно гражданско дело № 20252200500074 по описа за 2025 година Производството е образувано по частна жалба против разпореждане, с което е отхвърлено частично заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и се движи по реда на 274 и сл. от ГПК вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.

Жалбоподателят атакува разпореждането в частта, с която заявлението му е отхвърлено по отношение на вземанията за за неплатено договорно възнаграждение в размер на 1504.76 лева, дължимо за периода от 01,12,2023 г. до 04,12,2024г., 418.11 лева лихва за забава от 02,10,2023 г., дата на изпадане на длъжника в забава до 04,12,2024 г. (дата на предсрочна изискуемост) и законна лихва в размер на 181.51 лева, дължима от 04,12,2024 г. - датата на предсрочна изискуемост до 29.01.2025г.

Твърди, че заповедният съд не разполага с правомощия на този етап от производството да се произнася по валидността на сделката, от която заявителят черпи права. С промените в чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, обнародвани в ДВ. бр. 100 от 2019 г., законодателят предостави правомощия на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това, което обаче не изключва тълкуването за липсата на правомощие на заповедния съд досежно преценката за валидност на сделката поради нарушение на закона или добрите нрави. Поради това счита, че заповедният съд не следва да 1 извършва преценка за валидност на договора за потребителски кредит или отделни негови клаузи на основание нарушение на закона или на добрите нрави. С оглед гореизложеното счита, че съдът по заповедното производство е превишил своите правомощия и е нарушил съдопроизводствените правила. С чл. 411, ал.2, т.З ГПК законодателят предоставил правомощие на заповедния съд да преценява дали искането се основава на неравноправна клауза в потребителски договор или има обоснована вероятност за това. Счита, че за обективиране на първата хипотеза, клаузата следва да е обявена за неравноправна по предвидения процесуален ред. какъвто не е настоящият случай. Тълкуването на правилото на чл. 143 от ЗЗП, че „Неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя’’ налага изведа, че в разпоредбата на чл. 143 ЗЗП законодателят е предвидил няколко критерия, чрез които може да се установи неравноправният характер на съответните договорни клаузи: 1/ клауза, сключена във вреда на потребителя, т. е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя; 2/ клауза, която не съответства на изискванията за добросъвестност, присъщи на нормалните договорни правоотношения и равнопоставеността на съконтрагентите; 3/ клауза, която води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 от т. 1 до т. 20 ЗЗП са посочени 20 примера на неравноправни клаузи. Намира, че заповедният съд не е направил задълбочен анализ на гореописаните кумулативни критерии за неравноправна клауза, тъй като същите не се съдържат в клаузите на договора за потребителски кредит.

Счита, че заповедният съд неправилно не е отчел и разпоредбата на чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, че преценяването на неравноправната клауза в договора не включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми, тъй като неправилно е извършил именно такава преценка. Преди сключването на процесния договор, на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр - веднъж с отправеното Искане за отпускане на потребителски кредит и веднъж преди сключването на самия договор за кредит. От него е видно, че дружеството в 2 качеството си на кредитор е предоставило преддоговорна информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра са посочени същите параметри, както в Договора за потребителски кредит. Ответникът е декларирал, че е получил екземпляр от него, изписал е имената си и се е подписал. Изготвен е и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който е връчен на ответника, ведно с Договора за потребителски кредит. Процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания. В същия подробно са описаните всички параметри, като основание и размер на разбираем и достъпен език.

Гражданско задължение на всяко лице е да прояви грижа на добър стопанин, да прочете договора, запознавайки се подробно с неговото съдържание, ако не разбира част от него, да се обърне към кредитния експерт за разяснения и допълнително обяснение, да се консултира за последиците от същия и от евентуално неизпълнение от негова страна и едва тогава да го подписва. 2 Длъжникът не е обективирал желание да се откаже от сключения договор, каквато възможност му е дадена по закон и в ОУ към договора. Счита, че уговореният годишен лихвен процент отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. В българското действащо право, в отношенията между правните субекти действа принципът на свободно договаряне (чл, 9 от ЗЗД). Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля страните са се съгласили да сключат договор за кредит с посочените годишен лихвен процент и ГПР. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. На следващо място частният жалбоподател заявява, че в процесния договор ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на разходите. Подобно изискване има единствено при наличието на референтен лихвен процент - арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая е спазена и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният 3 процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В случая страните са уговорили глобален фиксиран размера на годишния лихвен процент. В договора ясно е посочен процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от длъжника. Уговореният ГЛП отговаря на законовите ограничения и не противоречи на добрите нрави. При условие, че са спазени императивните законови изисквания досежно ГПР, то няма как да се приеме, че поведението на кредитора е недобросъвестно и съответно уговорената договорна лихва да представлява неравноправна клауза. Това е така и по аргумент от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП. Счита, че уговореното договорно възнаграждение не противоречи на добрите нрави, същото е уговорено в съответствие с принципа за добросъвестност и еквивалентност между предоставения кредит /главница/ и неговата цена и в съответствие със законовите ограничения и изисквания. В българското действащо право, присъждането на законната лихва е последица от уважаването на главния иск и тъй като не се предявява като самостоятелен иск, не се дължи държавна такса. Силата на присъдено нещо се разпростира върху главния иск, но не и върху размера на законната лихва. Размерът на законната лихва подлежи на установяване в изпълнителното производство. Изложеното счита, че е приложимо и относно Заповедното производство, доколкото в обратния смисъл липсват законови разпоредби. Намира, че съдът неправилно е 3 отхвърлил заявлението и досежно лихвата за забава. Същата не представлява неравноправна клауза. Кредиторът има право да получи възнаграждение за ползването на кредита извън уговорения за това срок, както и обезщетение в размер на законната лихва върху просроченото плащане. Както приема правната теория и съдебната практика, не е налице анатоцизъм, тъй като договорното възнаграждение представлява цената за ползване на отпуснатата парична сума, докато лихвата за забава представлява обезщетение за допуснатото от длъжника неизпълнение. Поради това кредиторът на основание чл. 33 от ЗПК и общите условия е начислил и претендира обезщетение за забавено изпълнение в размер на законната лихва върху просроченото плащане за периода, посочен в заявлението. Поради това моли въззивния съд да отмени в атакуваните части разпореждането на заповедния съд и да постанови издаване на заповед за изпълнение за всички заявени суми, 4 в претендирания в подаденото заявление размер.

Настоящият състав намира частната жалба за допустима, подадена в законовия срок от процесуално легитимиран субект, разполагащ с право на жалба, чрез постановилия атакувания акт съд.

Разгледана по същество, тя е неоснователна, поради което следва да бъде оставена без уважение, а обжалваната част от разпореждането – потвърдена.

Този въззивен състав, при аналогични спорове, е формирал трайна и последователна практика. В представения договор за потребителски кредит не е ясно и разбираемо посочено съдържанието по т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК – „годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. В случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и как е формиран размер от 49.08%, което представлява почти половината от заетата сума. След като разходът е посочен при липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна информация. Освен това е видно, че макар ГПР по договора да е 49.08% като петкратният размер на законовата лихва е 50 %/, тъй като към договора е включен пакет „допълнителни услуги“, цената на този пакет представлява почти 100 % от него и не е включена в ГПР по кредита. Това, от своя страна, води до нарушение, както се посочи, и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля многократно петкратния размер на законовата лихва и се получава оскъпяване на кредита с повече от двеста процента. Тези уговорки са инкорпорирани в самия ДПК, и представляват част от него, заявителят е очаквал плащания по тях, определил е месечна вноска, включил я е в погасителния план, но без да ги включи като разход по кредита. Поради това тези „допълнителни услуги“ следва да бъдат отчетени и съобразени при общата преценка относно наличието и същността на неравноправни клаузи. Без значение за извършването на тази преценка е фактът, че частният жалбоподател не 5 обжалва разпореждането в отхвърлителната му част, касателно възнаграждението за допълнителни услуги. Предметът на тези „допълнителни услуги“ са съответно: приоритетно разглеждане и изплащане на потребителски кредит, отлагане на вноски, намаляване на погасителни вноски, промяна на датата на падеж, улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства. Този предмет в действителност се състои от действия, свързани с усвояването и управлението именно на кредита, предоставен с ДПК. Това правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй като по този начин кредитодателят се домогва да заобиколи изискванията на този закон, което му е забранено с чл. 21 и нормотворецът е повелил, че такава клауза е нищожна. Така сумите са уговорени при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК, които императивно забраняват на кредитора да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит, както и че не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Тоест – съдът не приема, че това представляват „допълнителни услуги, свързани с договора за кредит“ по смисъла на пар 1 на ДР на ЗПК и чл. 5 3, буква "ж" на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета, където като „общи разходи по кредита за потребителя" са посочени всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия. Следователно в случая, описаното по-горе възнаграждение следва да се включи в общите разходи по кредита, но в договора не е отразено като разход по кредита, че потребителят следва да заплати цената на закупен пакет допълнителни услуги и не е взето предвид при калкулациите на ГПР. С оглед описаното по-горе съдържание на договора за потребителски кредит, е видно, че са налице от една страна нищожни по смисъла на чл. 21 ал. 1 от ЗПК и чл. 21 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 от ЗПК клаузи, а от 6 друга – щом бе констатирано и неспазване на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК – то процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 ал. 1 от ЗПК, се явява недействителен. Поради това се активира правилото на чл. 23 от ЗПК, съгласно което „Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, заедно с обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Това означава, че само за тази сума следва да се издаде заповед по чл. 410 от ГПК, а за останалите заявлението следва да се отхвърли, както е и сторил заповедният съд. С оглед изложеното частната жалба относно вземанията за договорното възнаграждение, за лихвата за забава и за законната лихва, се явява изцяло неоснователна и не следва да се уважава. Като е отхвърлил искането за издаване на заповед за изпълнение по отношение на посочените суми и период, заповедният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да се потвърди в атакуваната с частната жалба част.