Определение № 1261 от 19.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1261 гр. София, 19.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове:

Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева като разгледа докладваното от Наталия Неделчева Касационно гражданско дело № 20248002100227 по описа за 2024 година

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №3942/08.12.2023г. на М. Шериф М. ЕГН [ЕГН] срещу решение №198/06.11.2023г. на ОС Силистра по гр. дело №20233400500251 по описа за 2023 година, с което е потвърдено решение №11/12.01.2023г. на РС-Силистра по гр. дело №194/2022г., с което е признато за установено, че Р. С. Р. е собственик на недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], общ. С., с площ от 924 кв.м., с ид. №501.0236, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда, гараж и стопански постройки, като жалбоподателят е осъден да предаде на Р. С. Р. владението върху описания имот. Касаторът моли решението да бъде отменено като неправилно и необосновано, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и неточно приложение на материалния закон.

Твърди, че съдът неправилно е интерпретирал показанията на разпитаните свидетели, в резултат на което е приел за установена и неправилна фактическата обстановка. В изложението по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК посочва, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС по прилагането на чл. 69 и чл. 79 ЗС, установена с ТР №4 от 17.12.2012г. по тълк. д. №4/2012г. на ВКС, ОСГК; ТР №1 от 06.08.2012г. на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК и практиката на ВКС /Решение № 92 от 25.04.2016 г. по гр.д. № 6259/2015 г. I г.о, на ВКС; Решение № 60173 от 15.12.2021 г. по гр.д. № 1431/2021 г. I г.о. на ВКС и др./, като не е съобразил, че въззиваемият не е ангажирал доказателства, които да оборват презумпцията за владение, което е довело до неправилния извод, че въззивникът е държател на имота, а не владелец. Излага, че по въпросите: как следва да се обсъждат от съда свидетелските показания, как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика по чл. 290 ГПК. Твърди, че въззивният съд изборно е кредитирал свидетелските показания, независимо от наличието на обстоятелства по чл. 172 ГПК за евентуална тяхна заинтересованост, което е довело до необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилното възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност. Счита, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика, установена с Тълкувателно решение №4 от 17.12.2012г. по тълк. Дело №4/2012г. на ОСГК, което е предпоставка за допускане касационно обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 1

ГПК. Излага, че неправилно е тълкувана и приложена разпоредбата на чл. 69 ЗС в противоречие с решение №92 от 25.04.2016г. по гр.д. № 6259/2015г., I г.о. на ВКС, в което е прието, че съгласно ТР № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012г., ОСГК е възприето автоматичното придобиване на правото на собственост след изтичане на давността при наличие на двата елемента на владението. Твърди, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон /чл. 79, ал. 1 ЗС, чл. 68 и чл. 69 ЗС/ и поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила /чл. 269 ГПК/, което е предпоставка за допускане касационно обжалване по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. На следващо място твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 предложение последно от ГПК поради допуснати от съда нарушения на относима и приложима за конкретния спор императивна материално-правна норма, постановено в противоречие с установената съдебна практика, без обективна преценка на установените по делото факти и постановен "contra legem", при прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл. Счита, че същото е в противоречие с материалноправни норми от Закона за наследството, Закона за собствеността и Семейния кодекс във връзка с твърдението му, че ищецът е собственик само на ид. част, а не на целия имот. Във връзка с изложеното, счита, че от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото би било произнасянето на ВКС по следните въпроси:

1.Как се преценяват противоречиви показания на две групи свидетели и следва ли съдът да отчете евентуална заинтересованост на свидетел в хипотезата на чл. 172 ГПК?

2.Задължен ли е съдът да прецени всички доказателства и доводи на страните, както и конкретно и ясно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка?

3.Какви са предпоставките за придобиване право на собственост върху недвижим имот по силата на придобивна давност?

4.Как следва да се прилага установената в чл. 69 ЗС оборима презумпция и доказателствената тежест по оборването и длъжен ли е въззивния съд да даде указания на страните за възможността да предприемат процесуални действия по посочване на доказателства с оглед разпределяне на доказателствената тежест хипотезата на изготвен доклад от първоинстанционния съд, в който липсват указания за страните, че е налице оборима презумция по чл. 69 ЗС, разместваща доказателствената тежест?

5.Спазен ли е принципът на доказателствената тежест - чл. 154 ГПК, с приетите от съда доказателства?

6.Правилен ли е начинът, по който съдът е процедирал при формиране на вътрешното си убеждение, в съответствие ли е с разпоредбата на чл. 121, ал. 2 от Конституцията на РБ, която разпоредба постановява, че производството по делото следва да осигури установяване на истината?

Според касатора нормативните актове регулиращи този вид обществени отношения не съдържат пълна, ясна и непротиворечива уредба, поради което се налага неяснотата и противоречията да се преодоляват чрез тълкувателната дейност. В този смисъл допускането на касационно обжалване на решението ще допринесе за разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на закона, което пък от своя страна допринася за развитие на правото.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът Р. С. Р. моли решението да не бъде допускано до касационно обжалване. Твърди, че цената на иска е под 5000лв., поради което решението не подлежи на обжалване на осн. чл. 280, ал.3 ГПК. На следващо място излага, че въззивният съд след като е обсъдил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, е достигнал до правилен извод за основателност на предявения от него иск. Счита, че решението е валидно, допустимо, постановено при спазване на материалния закон и съдопроизводствените правила, поради което не следва да бъде допускано до касационно обжалване. Моли за присъждане на разноски.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с изложеното в писмения отговор, следва да се посочи, че съобразно разпоредбата на чл. 280, ал.3, т.1 ГПК въззивните решения по искове за собственост върху недвижими имоти подлежат на обжалване, независимо от цената на иска.

2

Досежно наличието на предпоставките за допускане до касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд съобрази следното:

Ищецът Р. Р. твърди, че е собственик по давностно владение и наследство на процесния недвижим имот, представляващ дворно място, находящо се в [населено място], общ. С., обл. С., с площ от 924 кв.м., с №501.0236, УПИ VII, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда, гараж и стопански постройки, като се легитимира с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство от неговите родители, вписан в Служба по вписванията – [населено място], с вх. Р.. № 4100/10.08.2020 г., акт №131, том IX, дело №1434/2020г. Излага, че ответникът М. М. е съпруг на дъщеря С. М., починала през 2014г.

Последните двама заживели в процесния имот през 1996г., когато ищецът им го предоставил поради заболяването на дъщеря му и тъй като нямали друго жилище. Твърди, че въпреки отправяните му покани ответникът държи вещта без основание и отказва да му я върне. Предвид изложеното, моли съдът да осъди ответникът да му предаде владението на имота на осн. чл. 108 ЗС.

Ответникът М. Ш. М. оспорва предявения иск. Твърди, че той, заедно с починалата му вече съпруга, и двете им деца са живели необезпокоявано в процесния имот от 1996 година, като се грижили за поддръжката му, поради което счита, че е придобил имота по давност.

От своя страна, ответникът предявява насрещен иск по чл. 124 ГПК за признаване за установено по отношение на ищеца, че М. М. е собственик на процесния недвижим имот, придобит от него въз основа на давностно владение, осъществявано от 1996г. до настоящия момент. Излага също, че съпругата на ответника по насрещния иск – Ф. С. Р., починала на 30.01.2022г. също е придобила качеството на собственик на 1/2 ид.ч. върху имота, поради което правото и на собственост преминава към нейната дъщеря - С. Р. М., починала на 2014г. и по заместване – на нейните деца С. М. Шериф ЕГН [ЕГН] и А. М. Шериф. Твърди, че до смъртта си, съпругата на ответника по насрещния иск -Ф. Р. е живяла в процесния имот.

Ответникът по насрещната претенция оспорва твърденията за фактическа власт, упражнявана от ищеца по смисъла на чл. 68, ал. 1 от ЗС, или поне до месец ноември 2014г., когато е починала неговата съпруга, като твърди, че до този момент той е бил само държател на имота.

От фактическа страна въззивният съд е установил, че с нотариален акт за собственост №56, том II, н.д. № 295/2020, вписан в Служба по вписванията с вх. Р.. №4100/10.08.2020г., ищецът Р. Р. е признат за собственик по давностно владение и наследство на процесния недвижим имот дворно място, находящо се в [населено място], общ. С., с площ от 924 кв.м., с № 501.0236, УПИ VII, ведно с построените в него едноетажна жилищна сграда, гараж и стопански постройки, както и, че е наследник на С. Р. С. / С. Р. С. /, починал на 22.11.1989г. и Ю. А. С., починала на 15.01.2002г., като според показанията на свидетелите, двамата наследодатели са живели в процесния имот.

Установено е също, че ответникът М. М. е съпруг на дъщерята на ищеца – С. М., починала през 2014г., като от 1996г., със съгласието на ищеца, те са заживели в процесния имот, където са родени и отгледани и двете им деца- С. М. Шериф, ЕГН [ЕГН] и А. М. Шериф, ЕГН [ЕГН]. Ищецът е работел като шофьор, поради което живеел в [населено място], като от около 2010 г. до смъртта си през 2022 г. в процесния имот живяла неговата съпруга – Ф. Р..

От показанията на разпитаните свидетели М. Шериф, Е. М., С. Шериф и Н. М., въззивният съд е приел за установено, че ответникът и починалата му съпруга заживели в процесния имот от 1995– 1996г., когато той им бил предоставен от ищеца поради заболяването на дъщеря му и тъй като нямали друго жилище. Според свидетелите процесният имот е бил собственост на бащата на ищеца – С. /С. С./, а след това станал собственост на самия ищец. Обсъдени са показанията на свидетелите М. Шериф и Е.М., които са възприемали, че процесният имот е собственост на ищеца Р., а преди това -на неговите родители, като ответникът е живял в тяхната къща; не знаят къщата да е станала собственост на М.. Последният и съпругата му на са плащали наем, тъй като „са живели в бащината им къща“. Ищецът рядко посещавал имота, тъй като живеел в С., но често предявявал претенции по отношение на него. Според свидетелите между страните не е била налице нито уговорка за заплащане на наем, нито такава процесният имот да остане собственост на жалбоподателя и семейството му. Съдът е кредитирал показанията на св. С. Шериф - син на ответника и тези на Н. М. – дъщеря на ищеца, като е съобразил, че те са роднини и на двете страни по делото и са еднакво заинтересовани от неговия изход, но показанията им са житейски логични 3 и не съдържат съществени противоречия. От повторния разпит на св. С. Шериф в хода на въззивното производство, е прието за установено, че той не е напускал имота, откакто е роден, като според него той принадлежи на всички членове на семейството, вкл. на дядо му – ищеца, но последният рядко го посещавал, макар и често да предявявал претенции по отношение на него.