Решение № 406 от 20.01.2026, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 406 гр. София, 20.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветомир М. Минчев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветомир М. Минчев Въззивно гражданско дело № 20241100504505 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 - чл. 273 ГПК.

С решение № 1325/24.01.2024 г., постановено по гр. дело № 5872/2023 г. по описа на СРС, 120 състав, е отхвърлен предявеният от М. О. М., ЕГН ********** срещу „Европринт“ ЕООД, ЕИК 121177318 иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от общо 8 125 лв., представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на собствената на ищцата 1/6 идеална част от недвижим имот, представляващ магазин, находящ се на партерен етаж в жилищна сграда на адрес: гр. ****, със застроена площ от 90,95 кв. м., състоящ се от търговска зала, две складови помещения и сервизно помещение, при съседи: ул. „Цар Асен“, вход на жилищната сграда, от две страни двор, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на собственост върху урегулирания поземлен имот, в който е построена сградата, или по 650 лв. месечно за периода от 17.10.2018 г. до 31.10.2019 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба - 01.02.2023 г. до окончателното плащане, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника сумата от 558 лв., представляваща разноски по делото.

Срещу решението в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е постъпила въззивна жалба с вх. № 57898/21.02.2024 г. на ищцата М. О. М., с която го счита за неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост. От страна на въззивницата се оспорва възприетия от първоинстанционния съд извод за недоказаност по делото, че е носител на 1/6 идеална част от правото на 1 собственост върху процесния магазин. Сочи, че същият е възстановен на наследниците на П.К.Й. по реда на чл. 1 ЗВСОНИ на основание заповед № РД-57-2098/07.12.1992 г. на кмета на Столична община за отписването му от актовите книги за държавна собственост и общински недвижими имоти, а именно: А.И.Й. – съпруга, И.П.Й. – дъщеря и К.П.Й. – дъщеря, която е нейна майка, починала на 16.10.2011 г., позовавайки се още на Заповед № РД-57-2098/07.12.1992 г. на кмета на Столична община, удостоверение № ДИ-9400/783/12.01.1993 г. на ОбНС „Триадица“ и Акт за държавна собственост № 1539/12.10.1949 г. на МФ, които не са оспорени от ответника в срока по чл. 131 ГПК. Заявява, че на 30.11.2011 г. баба й А.И.Й. е прехвърлила собствената си 1/3 идеална част от имота в полза на дъщеря си И.П.Й. – Н. срещу задължение за издръжка и гледане, като сделката е извършена по време на брака й с В.И.Н., поради което по отношение на нея между тях е възникнала съсобственост при условията на съпружеска имуществена общност. Поддържа, че със съдебно решение от 15.07.2019 г. по гр. дело № 13194/2012 г. по описа на СГС, потвърдено с решение № 46/05.01.2018 г. по гр. дело № 307/2017 г. по описа на САС, не допуснато до касационно обжалване с определение № 469/16.10.2018 г. по гр. дело № 1091/2018 г. по описа на ВКС, I г. о., е възстановена запазената й 1/2 част от наследството на майка й К.П.Й., накърнена с извършено от нея универсално завещание от 14.08.2011 г. в полза на И.П.Й. – Н., част от предмета на което е била и притежаваната от нея 1/6 идеална част от собствеността върху магазина. Твърди се допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение при изключване с протоколно определение от 03.10.2023 г. на вече приетите от него писмени доказателства – заповед № РД-57-2098/07.12.1992 г. на кмета на Столична община, удостоверение № ДИ-94-00/783/12.01.1993 г. на ОбНС „Триадица“ и Акт № 1539/12.10.1949 г. на МФ, тъй като са нечетливи, както и отказвайки да ги изиска по реда на чл. 192 ГПК от третото неучастващо по делото лице - адв. Мартин Янков, който ги е представил в заверен препис по гр. дело № 33133/2019 г. по описа на СРС, 119 състав, поради което следва да разполага с тях в оригинал. Позовава се на направено по друго дело признание от страна на едноличния собственик на капитала на ответното дружество – В.Н., че той заедно с И.П.Й. и М. О. М. са съсобственици на процесния имот на основание наследствено правоприемство на реституираните собственици и прехвърлена 1/3 идеална част по силата на договор за издръжка и гледане. Оспорва се възприетата от първоинстанционния съд стойност на средния пазарен наем за ползване на процесния магазин, тъй като същата не се основава на изследвани от вещото лице сравнителни оферти, поради което е силно занижена. По изложените съображения се отправя искане обжалваното решение да се отмени и вместо него да се постанови друго, с което предявеният иск да се уважи. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна „Европринт“ ЕООД, с който я оспорва. Заявява, че с отговора на исковата молба своевременно е оспорил ищцата М. О. М. да е носител на 1/6 идеална част от правото на собственост върху процесния имот поради липсата на представен от нея титул за собственост, както и, че същата не е вписала окончателния съдебен акт по гр. дело № 13194/2012 г. по описа на СГС след влизането му в сила на 16.10.2018 г., поради което 2 вписването на исковата молба е загубило действието си. Поддържа, че при липсата на проведено доказване, че ищцата има права върху имота, първоинстанционният съд не дължи изследване на останалите елементи от фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, а следва да отхвърли предявения иск само на това основание. Оспорва доводите за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения във връзка със събирането на доказателства. Допълва, че в тежест на ищцата е било да установи, че процесният имот попада и е част от наследството, оставено от нейната наследодателка към момента на смъртта й, което тя не е сторила. По изложените съображения се отправя искане въззивната жалба да се остави без уважение, а първоинстанционното решение да се потвърди.

Претендира и разноски.

Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материални норми, за приложението на които въззивният съд следи служебно.

Във връзка с неговата правилност настоящият съдебен състав намира следното:

В случая видно е от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, че ищцата М. О. М. обосновава исковата си претенция въз основа на твърдението, че на основание наследяване след смъртта на общия наследодател П.К.Й. и влязло в сила решение от 15.07.2016 г. по гр. дело № 13194/2012 г. по описа на СГС за възстановяване на запазената част от наследството на майка й К.П.Й. е носител на 1/6 идеална част от съсобствения с третите за спора лица И.П.Й. – Н. и съпруга й В.И.Н. недвижим имот – магазин на партерния етаж в жилищна сграда на адрес: гр. ****, със застроена площ от 90,95 кв. м., състоящ се от търговска зала, две складови помещения и сервизно помещение, който се ползва от ответника „Европринт“ ЕООД като търговски обект – книжарница, без да е налице правно основание за това по отношение на притежаваните от нея права в съсобствеността, поради което същият се е обогатил неоснователно и дължи да й възстанови средния пазарен наем за ползването му, с чиято стойност съизмерява 3 обедняването си. Ето защо, предвид така изложените обстоятелства, очертаващи основанието на исковата претенция, тя следва да се подведе по правната норма на чл. 59, ал.

1 ЗЗД, в какъвто смисъл е и дадената от първоинстанционния съд правна квалификация.

Съгласно посочената разпоредба извън случаите, изрично предвидени в чл. 55 – чл. 58 ЗЗД, всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил, до размера на обедняването. В основата на същата е един от основните принципи на действащото обективно гражданско право - принципът за недопустимост на неоснователното обогатяване. Фактическият състав, при който възниква отговорност за неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, включва три кумулативни елемента обогатяване, обедняване и липса на основание за обогатяването. Правото да се претендира равностойността на обедняването по този ред възниква в случаите, когато няма друг иск, чрез който обеднелият може да се защити срещу неоснователното обогатяване - чл. 59, ал. 2 ЗЗД. Разглежданият състав намира приложение и в случаите, когато едно лице ползва без правно основание чужда вещ, като по този начин се обогатява с ползите от вещта за сметка на обедняването на собственика. По тези въпроси е налице задължителна практика, изразена в ППВС № 1/1979 г. и ППВС № 6/1974 г., с която е прието, че разпоредбата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД намира приложение в случаите, когато собственикът е лишен от ползването на имота си, а друго лице го ползва без основание. В редица свои решения ВКС също приема, че когато собственик на недвижим имот претендира обезщетение за ползването му от страна на ответника без противопоставимо му основание, то правната квалификация на така предявеният иск е по чл. чл. 59 ЗЗД - в този смисъл е решение № 19/01.02.2008 г. по гр. д. № 632/2007 г. на ВКС, III г. о., решение № 156/07.11.2018 г. по гр. дело № 1223/2018 г. на ВКС, III г. о. и др. В последното, постановено в производство по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че правото на единия съсобственик по чл. 30, ал. 3 ЗС и по чл. 31, ал. 2 ЗС срещу другия съсобственик, не погасяват правото на първия съсобственик по чл. 59 ЗЗД срещу третото лице, ползващо вещта на непротивопоставимо основание. Така възприетата теза е обоснована със становището, че става въпрос за две алтернативни претенции, които са относителни облигационни права без рефлексно действие (относителните права имат действие спрямо трети лица само в уредените от закона случаи), поради което наличието на правата срещу другия съсобственик по чл. 30, ал. 3 ЗС и чл. 31, ал. 2 ЗС не погасяват правото срещу наемателя на вещта по чл. 59 ЗЗД. Ето защо неоснователни са оспорванията на ответника „Европринт“ ЕООД, че редът за защита по чл. 59, ал. 1 ЗЗД не намира приложение в конкретната хипотеза, тъй като ищцата М. О. М. разполага с възможността да предяви иск с правно основание чл. 31, ал. 2 ЗС. Доколкото се твърди ползване на имота от трето за съсобствеността лице при липсата на противпоставимо на нея правно основание, за нея не съществува друг път за защита срещу последиците на неоснователното обогатяване, освен този по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Възможна форма на проявление на неоснователното разместване на имуществени блага, е хипотезата на ползване на недвижим имот без правно основание за това, при което едната страна се обогатява – със спестените разходи, които е следвало да заплати на другата страна – собственик на вещта, което е довело до обедняване на последната, пропуснала да реализира ползи от вещта си.