Решение № 195 от 12.02.2026, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 195 гр. Пловдив, 12.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Николинка Цветкова

Членове:

Фаня Рабчева Калчишкова

Радослав Георгиев при участието на секретаря Пенка В. Георгиева като разгледа докладваното от Радослав Георгиев Въззивно гражданско дело № 20255300501973 по описа за 2025 година

С Решение №2017/28.04.2025г., постановено по гр.д.№19287/202 3г. по описа на Районен съд- Пловдив, XV гр.състав, съдът е осъдил СУ „Свети Паисий Хилендарски“ – гр. **., представлявано от директора И. М. Д. да заплати на К. В. В. сумата в размер 6974.92 лв., представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск в размер на 82 дни до прекратяване на трудовото правоотношение между страните, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.12.2023г. до окончателното изплащане на сумата.

Със същото Решение съдът е отхвърлил предявения от К. В. В. против СУ „Свети Паисий Хилендарски“ – гр. ** иск за заплащане на обезщетение за забава върху обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 2021г. и 2022г. в размер на 882.02 лв., като неоснователен.

Въззивното производство е образувано по повод депозирана от К. В. В., чрез адв. Т. Ф. въззивна жалба против частта на решението, с която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за забава в размер на 882.02 лв.

Жалбоподателят сочи, че съдът неправилно се позовал на постановките на Тълкувателно решение №3/19.03.1996г. по гр.д.№3/95г. на ОСГК на ВКС, тъй като същото вече не било приложимо, доколкото през 2017г. била приета нормата на чл. 228, ал. 3 КТ. В конкретния случай трудовото правоотношение на ишцата било прекратено на 10.10.2022г., поради което, на основание чл.

228, ал. 3 КТ, работодателят изпаднал в забава след изтичането на месеца, следващ датата на прекратяването, т.е. в случая обезщетението се дължало за 1 период от 01.12.2022г. до 22.12.2023г. От приетата по делото счетоводна експертиза се установявал и размера на претенцията. Искането е за отмяна първоинстанционното решение в обжалваната част и уважаване претенцията за присъждане на обезщетението за забава.

В законоустановения срок не е постъпил отговор на въззивната жалба.

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба от К.

В. В. против СУ „Свети Паисий Хилендарски“- ** за осъждането на ответното училище да заплати на основание чл. 224, ал. 1 КТ сумата в размер на 8476 лв., представляваша обезщетение за неползван платен годишен отпуск при прекратяване на трудовото правоотношение за общо 81 дни – 25 дни за 2021г. и 56 дни за 2022г. Направено е и искане за осъждане ответника да заплати на основание чл. 86 ЗЗД на ищеца и сумата от 1100.24 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане върху претендираната главница за периода от 01.12.2022г. до 22.12.2023г. Излагат се твърдения, че ищцата работила по трудово правоотношение с ответното училище, като заемала длъжността на ***. Със Заповед №303/29.09.2022г., получена на 10.10.2022г. трудовото правоотношение с ищцата било прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, но в полза на същата не било заплатено обезщетение за неползвания от нея платен годишен отпуск. Ответникът признавал, че ищцата не била ползвала общо 81 дни платен годишен отпуск, от които 25 дни за 2021г. и 56 дни за 2022г.

В срок е постъпил отговор от СУ „Паисий Хилендарски“, с който се взема становище за неоснователност на иска.

По делото е депозирана молба от ищцата К. В. за изменение на предявените искове, като размерът на претенцията по чл. 224, ал. 1 КТ е намален до сумата от 6974.92 лв., а размерът на претенцията по чл. 86 ЗЗД е намален до 882.02 лв.

За да постанови обжалваното решение Районният съд е приел, че между страните по делото било налице трудово правоотношение, по силата на което ищцата заемала длъжността на *** при ответното училище, като трудовото правоотношение било прекратено на ***Посочено е, че предпоставките на чл.

224, ал. 1 КТ били налице, поради което следвало да се уважи претенцията за присъждане на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск. Съдът е приел, че обезщетението по чл. 224 КТ било парично, като поради договорния характер на отговорността на работодателя и липсата на уредба в КТ относно началната дата, от която се дължало лихва върху обезщетението, то приложение намирали общите правила на ЗЗД. Така при безсрочните задължения длъжникът изпадал в забава след поканата от страна на кредитора.

Вземането по чл. 224 от КТ, макар да ставало изискуемо от деня на прекратяване на трудовото правоотношение, то имало характер на парично и безсрочно вземане, като съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД била необходима покана от кредитора. Когато липсвала покана, лихвата се дължала от деня на предявяване на иска, в който смисъл било Тълкувателно решение № 3/19.03.1996г. по гр. д. № 3/95г. на ОСГК на ВКС. По тези съображения искът за обезщетение за забава бил неоснователен.

Пловдивският окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на 2 атакувания съдебен акт и възраженията на страната, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Съгласно чл. 269 ГПК, съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. След извършена проверка съдът намира обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната част.

Спорен пред настоящата инстанция е въпросът за дължимостта в полза на работника на вземането за обезщетение за забава върху обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ. За основателността на претенцията за заплащане на лихва за забава следва да се установи, че за ищцата е възникнало правото да получи самото обезщетение по чл.

224, ал. 1 КТ. В тази връзка ще се посочи, че против решението на Районен съд, в частта, с която работодателят е осъден да заплати на работника обезщетение по чл.

224, ал. 1 КТ, не е постъпила въззивна жалба, същото в тази част е влязло в сила и не е предмет на разглеждане от въззивния съд. Поради което следва да се приеме, че работодателят дължи обезщетение в полза на работника за неползван платен годишен отпуск в приетия от Районен съд размер – 6974.92 лв.

Съгласно чл. 228, ал. 3 КТ „Обезщетенията по този раздел, дължими при прекратяване на трудовото правоотношение, се изплащат не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в колективния трудов договор е договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят дължи обезщетението заедно със законната лихва“.

От така цитираната разпоредба може да се направи извод, че паричното обезщетение по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван платен годишен отпуск, която норма се намира в раздел III от КТ и попада под приложното поле на чл. 228, ал. 3 КТ, се изплаща не по-късно от последния ден на месеца, следващ месеца, през който правоотношението е прекратено, освен ако в КТД е договорен друг срок. След изтичане на този срок работодателят изпада в забава и дължи съответното обезщетение, заедно със законната лихва. В конкретния казус не се твърди, нито се установява по отношение на ищцата да е уговорен различен от предвидения в КТ срок за плащане. В случая трудовото правоотношение между страните е прекратено по силата на Заповед №303/29.09.2022г., считано от 10.10.2022г., когато заповедта е била връчена на работника. Доколкото трудовото правоотношение е прекратено на 10.10.2022г., то обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ за неползван платен годишен следва да се заплати от работодателя не по-късно от 30.11.2022г., тъй като това е последния ден на месеца, следващ месеца на прекратяване правоотношението.

Тогава настъпва падежа на главното вземане за обезщетение по чл. 224 КТ, като ответникът не е заплатил сумата на тази дата и е изпаднал в забава. Следва да се посочи, че не е необходимо изпращането на покана за изпадането на работодателя в забава при плащане на обезщетението по чл. 224, ал. 1 КТ, тъй като чл. 228, ал. 2 КТ урежда конкретен срок за изпълнение.

Поради изложеното, настоящият състав намира, че работодателят дължи на ищцата лихва за забава върху главната претенция в размер от 6974.92 лв., за периода от 01.12.2022г. до датата на предявяване на иска - 22.12.2023г.

От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза, която не е оспорена от страните по спора, се установява, че неизползваният платен годишен отпуск на К. В. за 2021г. и 2022г. възлиза на 82 дни, като последното брутно трудово възнаграждение при пълен отработен месец ноември на 2021г. е в размер на 1786.25 лв. Обезщетението по чл. 224 КТ за неизползвания платен годишен отпуск за 2021г. и 2022г. вещото лице е определило, че възлиза на 6974.92 лв., а касателно мораторната лихва, вещото лице е изчислило същата, че възлиза на сумата от 882.02 лв., равняващи се на 450,97 евро.

Поради изложеното Решението ще бъде отменено в обжалваната част, като вместо него работодателят ще бъде осъден да заплати на работника сумата от 450,97 3 евро /882.02 лв./ – обезщетение за забава върху обезщетението за неползван платен годишен отпуск.

По разноските: За въззивното производство жалбоподателката е сторила разноски в размер на 2 5 5 , 6 5 евро /500 лв./, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита, сключен с адв. Ф.. За първоинстанционното производство ищцата е претендирала разноски в размер на 664,68 евро /1300 лв./, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита от 18.12.2023г. Предвид изхода на спора пред настоящата инстанция, то в полза на К. В. се дължи пълният размер на претендираните разноски от 664,68 евро. Доколкото със съдебното решение, предвид частичното уважаване на претенцията, съдът е присъдил в полза на ищцата разноски в размер на 590,10 евро /1154.14 лв./, то в настоящото производство ответникът ще бъде осъден да заплати сумата от 74.58 евро, представляваща разликата между дължимия размер и присъдения такъв с първоинстанционния съдебен акт. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК въззиваемата страна следва да заплати и сумата от 71. 50 евро по сметка на Окръжен съд- Пловдив, представляваща дължима държавна такса за настоящото производство.

Воден от горното, съдът:

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №2017/28.04.2025г., постановено по гр.д.

№19287/2023г. по описа на Районен съд- Пловдив, XV гр.състав, в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. В. В., ЕГН: **********, с адрес гр. П*** против СУ „Свети Паисий Хилендарски“ – гр. ***, ЕИК: *** адрес: гр. *** , представлявано от Д. И.М. Д. иск за заплащане на обезщетение за забава за периода от 01.12.2022г. до 22.12.2023г. върху обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 2021г. и 2022г., в размер на 450,97 евро /882.02 лв./, както и в частта за разноските, вместо което постановява:

ОСЪЖДА СУ „Свети Паисий Хилендарски“ – гр. ***, ЕИК: ***, адрес: гр. ***, ул. ***, представлявано от Д. И. М. Д. да заплати на К. В. В., ЕГН:

**********, с адрес гр. ***, ул. *** сумата в размер от 450,97 евро /882.02 лв./, представляваща обезщетение за забава, дължимо за периода от 01.12.2022г. до 22.12.2023г. и начислено върху обезщетението за неизползван платен годишен отпуск за 2021г. и 2022г.

В останалата част решението не е обжалвано.

ОСЪЖДА СУ „Свети Паисий Хилендарски“ – гр. ***, ЕИК:***, адрес: гр. ***, ул. „****, представлявано от Д. И. М. Д. да заплати на К. В. В., ЕГН:

**********, с адрес гр. П., ул. **** сумата в размер от 74.58 евро / 145,87 лв./, представляващи разликата между дължимия размер на сторените в първоинстанционното производство разноски и присъдения такъв с първоинстанционния съдебен акт, както и сумата от 2 5 5 , 6 5 евро /500 лв./, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение по Договор за правна защита за оказано процесуално представителство във въззивното производство.

ОСЪЖДА СУ „Свети Паисий Хилендарски“ – гр. ***, ЕИК: ****, адрес: гр. ***, ул. ***, представлявано от Д. *** М. Д. да заплати по сметка на Окръжен съд- Пловдив сумата от 71. 50 евро, представляваща дължима държавна такса за настоящото производство.