Решение № 133 от 16.04.2026, Районен съд - Габрово

РЕШЕНИЕ

№ 133 гр. Габрово, 16.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ГАБРОВО в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Велемира Д. Димитрова при участието на секретаря Виолина Т. Тодорова като разгледа докладваното от Велемира Д. Димитрова Гражданско дело № 20254210101710 по описа за 2025 година

Предявеният иск е с основание чл. 26 ал.1, предл.1 и 3 ЗЗД във вр. с чл. 143 ал.1 и ал.

2 във вр. с чл. 146. ал.1 от ЗЗП и чл. 22 от ЗПК , като в условията на евентуалност в случай на отхвърляне на главния иск за прогласяване на нищожност на Договор за паричен заем Standart-3О № 6092419 от 01.11.2024 г. се прави искане да бъдат прогласени за нищожни на осн. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП поради неравноправност и накърняване на добрите нрави клаузите на чл. 1. ал. 3; чл. 4. ал. 1 и чл. 4. ал. 2 от Договора.

С депозирания отговор на исковата молба ответникът“ВИВА КРЕДИТ“ АД е предявил срещу ищцата по първоначалния иск насрещен иск с основание чл. 79 от ЗЗД във вр. с чл. 240 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на 01.11.2024 г. между „Вива Кредит" АД, в качеството му на заемодател и К. Х. Г., в качеството й на заемател, е сключен Договор за паричен заем Standart-30 № 6092419. Отпуснатият кредит по цитирания договор е в размер на 1 600.00 /хиляда и шестстотин/ лева. Уговорено е същият да се изплати на разсрочени вноски, а именно на 5 /пет/ броя месечни вноски, всяка по 460.90 лева /четиристотин и шестдесет лева и деветдесет стотинки/. Посочена е датата на падеж на всяка отделна вноска.

Съгласно чл. 2 т. 7 от договора, общата сума за плащане по кредита е в размер на 2 304.50 лева /две хиляди триста и четири лева и петдесет стотинки/. При изчисляването на тази сума са използвани, уговорените в чл. 2 т. 5 и т. 8 размери на ГЛП и ГПР, които като клаузи в договора според ищцата противоречат на закона и на добрите нрави и обосновават недействителността, в частност нищожността на договора за потребителски кредит, а в условията на евентуалност на редица негови разпоредби.

Видно от чл. 2. т. 8 от договора, годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на 1

49.50 %. който размер според ищцата, че е немотивирано висок и противоречи на добрите нрави.

На първо място ГПР е посочен само като абсолютна величина, без в договора да бъдат посочени взетите предвид допускания, а именно без да се конкретизират взетите предвид разходи по кредита, с които той се оскъпява и се възлагат в тежест на кредитополучателя. Липсата на посочване на взетите предвид допускания води до липса на яснота относно съдържанието на договора и нарушаване на изискването на чл. 10 ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски кредит да се изготви по ясен и разбираем начин.

Изискванията на чл. 10 ал.1 и чл. 11 ал.1 т.10 от ЗПК са императивни и неспазването им води до недействителност на целия договор.

В процесния договор не е посочена нито математическата формула, нито са посочени данните, на база на които е изчислен ГПР. Не само, че никъде не са посочени компонентите, формиращи ГПР, но от погасителния план към договора е видно, че във формирането на месечната вноска е включена единствено договорената между страните възнаградителна лихва. Възнаградителната лихва или още ГЛП е уговорен в размер на 40.32%, видно от чл.2 т. 5 oт договора. Неясно остава от какво се е формирала разликата от 40.32% до 49.50% при ГПР. Освен това според ищцата при изчисляването на ГПР не са взети предвид посочените в чл. 1 ал. 3 от договора такса за допълнителна услуга по експресно разглеждане на заявката за паричен заем в размер на 539.65 лева /петстотин тридесет и девет лева и шестдесет и пет ст./ и предвидената в чл. 4 ал. 2 от договора неустойка за непредставяне на обезпечение в размер на 359.80 лева /триста петдесет и девет лева и осемдесет ст./. Така уговореният размер на неустойка представлява потенциален разход по кредита и следва да бъде включен в ГПР.

От изложеното следва, че в процесния договор за кредит не е посочен действителния размер на ГПР, което се приравнява на непосочен ГПР като цяло. Това положение противоречи на чл. 11. ал. 1 от ЗПК, респективно влече след себе си недействителност на договора в неговата цялост по смисъла на чл. 22 от 3ПK.

На следващо място, според ищцата уговореният фиксиран лихвен процент в размер на 40.32 % е немотивирано висок и противоречащ на добрите нрави, на принципите на справедливост и добросъвестност и на това основание е нищожен. Свободата на договаряне, регламентирана в чл. 9 от ЗЗД, е ограничена на първо място от императивните норми, а на второ от добрите нрави. Следователно съдържанието на договора не може да противоречи на тези два ограничителя. В цитирания Договор за паричен заем Standart-30 № 6092419 от 01.11.2024 г. годишният лихвен процент е посочен като фиксирана величина в размер на 40.32 %. Този размер безспорно противоречи на добрите нрави, като в този смисъл е и съдебната практика, която приема, че ако договорената лихва надвишава трикратно размера на законната лихва, то е налице неравноправност, тъй като в този случай предвиденият размер на договорената възнаградителна лихва, съществено превишава своята обезщетителна функция по повод предоставеното ползване на заемната сума. С оглед гореизложеното и поради надвишаването трикратния размер на законната лихва, клаузата за ГЛП в размер на 40.32 % по процесния договор според ищцата се явява нищожна на осн. чл.

2

26. ал.1. предл.З от ЗЗД.

Нищожността на която и да е от двете клаузи за ГПР или за ГЛП според ищцата влече след себе си нищожност /недействителност на целия договор и няма как да намери приложение разпоредбата на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Тези клаузи няма как да се заместят от императивните разпоредби на закона, а също така няма как да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. Договорът за паричен заем е възмезден, като клаузите за ГЛП и ГПР са част от същинското съдържание на договора, те са императивно изискване към него и именно те формират печалбата на заемодателя и очертават възмездния характер на договора.

В условията на евентуалност, в случай, че съдът прецени, че оспорваният Договор за паричен заем Standart-3О № 6092419 от 01.11.2024 г. не е изцяло нищожен поради противоречието му със закона и добрите нрави, се прави искане да бъдат прогласени за нищожни на оси. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП поради неравноправност и накърняване на добрите нрави следните клаузи от договора:

-чл. 1 ал. 3. задължаваща заемателя да заплати такса за предоставената допълнителна услуга по експресно разглеждане на документи за отпускане на паричния заем.

-чл. 4 ал. 1, задължаваща заемателя да обезпечи договора за кредит в тридневен срок от сключването му и

-чл. 4 ал. 2. касаеща размера на дължимата неустойка при непредоставяне па обезпечение от страна на заемателя.

Посочените клаузи според ищцата са неравноправни по смисъла на чл. 143 ал.1 от ЗЗП.

Твърди се, че разпоредбата на чл. 1 ал. 3 от договора предвижда ново вземане под формата на „такса" в полза на заемодателя, което по естеството си представлява допълнителна цена (възнаграждение) за така отпуснатия кредит. Клаузата противоречи на императивните правни норми на чл. 10а от ЗПК - чрез нея кредитодателят получава плащането на допълнителни такси и комисионни за действия, свързани с усвояването на кредита; чл. 19 ал. 4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК - чрез нея се заобикаля забраната за уговаряне на ГПР, който е пет пъти по-висок от размера на законната лихва, а освен това заемодателят получава допълнителна „печалба" от кредита по този начин, която е непозволена от закона; чл. 21, ал. 1 от ЗПК - всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, бива нищожна; чл. 26. ал.

1, предл. 3 от ЗЗД - нарушен е основният в оборота принцип на добросъвестността, като се получава значителна нееквивалентност на престациите на страните по договора.

В случая възнаграждението в размер на 539.65 лева /петстотин тридесет и девет лева и шестдесет пет стотинки/, разсрочено и включено в месечните вноски, описани в погасителния план, което се дължи за предоставената услуга, не съставлява допълнителна услуга по смисъла на чл. 10а, ал. 1 от ЗПК. Съгласно чл. 1 ал. 3 от договора услугата е за експресно разглеждане на заявката за паричен заем, съответно от последната зависи в какъв 3 срок заемателят ще може да разполага със средствата, от които има необходимост. От това следва, че гореописаната такса не е допълнителна, а е свързана с усвояването на кредита, съответно, по смисъла на чл. 10а ал. 2 от ЗПК не следва да се дължи.

Доколкото клаузата не е индивидуално договорена и потребителят не е могъл да влияе на съдържанието й, заемателят е заставен да заяви, че доброволно е избрал да се ползва от услугата. По този начин кредитната институция цели да се освободи от отговорност по отношение въпросната „дължима" такса.

По отношение на разпоредбата на чл. 4 ал. 1 от процесния договор се сочи, че с нея се въвежда задължение за потребителя в тридневен срок от сключването на договора да представи обезпечение на кредитора под формата на поръчител - физическо лице или банкова гаранция. В чл. 4 ал. 2 от договора е предвидено, че ако заемателят не предостави договореното в чл. 4 от същия договор обезпечение в уговорения срок, той дължи на кредитора неустойка в размер на 359.80 лева /триста петдесет и девет лева и осемдесет стотинки/, която в случай, че бъде начислена, е предвидено да се разсрочи и да се заплаща на равни части към всяка от погасителните вноски по заема.

Тълкувайки чл. 4 ал. 2 систематично с чл. 4 ал. 1 от договора с видно, че с оглед завишените изисквания, касаещи обезпечението и изключително краткия срок за предоставянето му, заемателят практически е поставен пред обективна невъзможност да изпълни задължението си по чл. 4 ал. 1. Това на практика означава, че така уговорената неустойка ще бъде дължима. В договора е посочено, че заемателят може да избере алтернативно между две обезпечения кое от тях да осигури и предостави на ответното дружество - поръчител-физическо лице или банкова гаранция. Видно от условията, на които следва да отговаря банковата гаранция, липсва всякаква житейска и правна логика едно лице да поиска и вземе бърз кредит, ако може да обезпечи същия с банкова гаранция, вместо да поиска и изтегли кредит от съответната банкова институция при много по-ниска лихва и пониски допълнителни такси. Липсва каквато и да е логика и основание да се предположи, че банкова институция би предоставила такава гаранция по един бърз необезпечен кредит. По отношение на условията към поръчителите, те са дадени кумулативно и са прекалено завишени, а и е видно, че доколкото за проверката на някои от тях е необходима справка от трето лице /НАП, ЦКР към БНБ, работодателя на лицето/, то няма как да се предположи, че е възможно да се намерят такива лица и в 3-дневен срок да се набавят съответните справки за доказване на условията. Така изпълнението на задължението поставя потребителя в затруднено положение, тъй като при тези условия е напълно вероятно, дори сигурно, така уговорената неустойка да бъде дължима.

Излагат се и оплаквания, че и относно това, че самото основание за дължимост на неустойката противоречи на същността, целите и функциите на неустоечната клауза по смисъла на чл.92 от ЗЗД. Неустойката е вид договорна отговорност, при която страните предварително уговарят размера на вредите/обезщетението, които кредиторът би претърпял/което длъжникът следва да заплати при неизпълнение на главното задължение на длъжника по договора. В настоящия случай, главното задължение на заемателя по договор 4 за потребителски кредит е да върне главницата по заема заедно с уговорената възнаградителна лихва в срок. Неустойката по процесния договор е уговорена като дължима при неизпълнение на задължението на кредитополучателя по предоставяне на обезпечение, което безспорно не е главното задължение по такъв тип договор. То е вид допълнително/акцесорно задължение, уговорено между страните, което касае обезпечаването на главното задължение. В този смисъл, непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от заемодателя, за да е необходимо уговарянето на неустойка за обезщетяването им. Дължимост на неустойката ще е налице дори и когато заемателят е изправна страна по отношение на основното си договорно задължение - да връща на падежа главницата, ведно с възнаградителната лихва. Следователно, дори и да е удовлетворен интересът на заемодателя по договора за заем в срок да получава главницата и възнаграждението си, той ще има право да получи и допълнително неустойка. Наред с казаното, следва да се отчете и обстоятелството, че заемът е краткосрочен и уговореният размер на неустойката се явява неоправдано и необосновано висок с оглед поетия риск от кредитора.