Решение № 2150 от 08.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 2150 гр. София, 08.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Пепа Маринова-Тонева

Членове:

Василена Дранчовска

Цветина Костадинова при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Цветина Костадинова Въззивно гражданско дело № 20241100501319 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение №20093166/06.06.2023г. по гр. д. №15445/2021г. по описа на СРС, 164-ти състав, „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, е осъдено да заплати на „Темис Кепитъл“ ООД, ЕИК 205870847, на основание чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД сумата от 1 568,61 лева, представляваща предадена без основание сума /сбор от заплатени такси по Тарифа на ответника в размер на 130 лева и възнаграждения за пакети допълнителни услуги в размер на 1 508,61 лева/ от страна на Й.С.П., ЕГН **********, на ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, в периода от 01.12.2015г. до 09.04.2020г., въз основа на нищожни клаузи по Договори за потребителски кредити /„ДПК“/ №**********/27.11.2017г. и №300375422881/18.06.2019г., с включени споразумения за допълнителен пакет услуги към тях, които вземания са цедирани на ищеца „Темис Кепитъл“ ООД съгласно Договор за вземания от финансови институции от 09.04.2020г., ведно със законната лихва от датата на исковата молба 01.12.2020г. до окончателното плащане.

С Решение №20111146/18.12.2023г. по гр. д. №15445/2021г. по описа на СРС, 156-ти състав, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в 1 диспозитива на постановения съдебен акт като вместо ДПК №**********/27.11.2017г. да се чете ДПК №**********/29.11.2017г., а в скобите сбора от заплатени възнаграждения за допълнителни услуги по двата процесни ДПК вместо 1 508,61 лева да се чете 1 438,61 лева /928, 80 лева по първия ДПК и 509,81 лева – по втория ДПК/.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника „Профи Кредит България“ ЕООД, съдържаща съображения за недопустимост и неправилност на постановения съдебен акт. Твърди се, че решението е постановено по искове, каквито не са предявени. В тази връзка се поддържа, че наведените с последващите молби на ищеца факти не представляват уточнение или изясняване на неговите твърдения, а въвеждане на нови факти и обстоятелства, които по своето естество ги отричат. Следователно с тях ищецът е предявил различни от първоначалните вземания, поради което приемайки същите за разглеждане, районният съд е извършил процесуално нарушение, което е довело до и произнасяне по непредявени искове и опорочаване на крайния му акт. В условията на евентуалност се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и поради неотстранени нередовности на депозираната искова молба. Твърди се, че въпреки предоставените от съда указания, договорите, вземанията по които са били прехвърлени, клаузите, чиято нищожност се претендира, както и платените въз основа на тях суми са останали неиндивидуализирани, като направените впоследствие изявления, след изтичане на срока за отстраняване на нередовности, са несвоевременно извършени, поради което не е трябвало да бъдат вземани предвид от съда.

Поддържа се още, че доколкото ищецът не е поискал присъждане на суми въз основа на клаузата за годишен лихвен процент /„ГЛП“/ или въз основа на клаузата за годишен процент на разходите /„ГПР“/, нито е предявил иск за прогласяване нищожност на уговорената възнаградителна лихва, то решението в частите, в които е прието, че договорните клаузи, определящи размера на ГЛП, съответно размера на ГПР са нищожни, е недопустимо като постановено свръхпетитум. Същевременно във въззивната жалба се съдържат доводи и относно неправилността на постановения съдебен акт. Твърди се, че прехвърлените от Й.П. в полза на ищеца вземания не съществуват. В тази връзка се сочи, че по делото не е доказано същата да е извършила плащания, равняващи се на претендирания от ищеца размер, нито че същите се основават на нищожни клаузи в сключени с ответника потребителски договори.

2

Поддържа се, че дори и да се приеме, че подобни вземания действително са възникнали, то същите не са преминали към ищеца. В тази връзка се обосновава легитимацията на ответното дружество да прави възражения за нищожност на сключения между ищеца и Й.П. договор за цесия, като се отбелязва, че съдът е служебно задължен да следи за валидността на правните сделки. Поддържат се и наведените в първоинстанционното производство доводи относно недействителността на цесията- наличието на неравноправни клаузи, ненадлежното индивидуализиране на вземанията, предмет на договора, на тяхната цена, както и липсата на представителна власт за нейното сключване. Оспорва се и възможността ищеца да придобива по занятие вземания, произтичащи от потребителски кредити, доколкото същият не е нито банка, нито финансова институция. Възразява се и срещу надлежното съобщаване на осъщественото прехвърляне на вземания. С оглед на всичко изложено се отправя молба за обезсилване на постановеното решение, прекратяване на производството или връщането му за разглеждане от нов състав на първоинстанционния съд, а в условията на евентуалност- за неговата отмяна и постановяване на съдебен акт, с който предявената претенция да бъде изцяло отхвърлена.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивна жалба от „Темис Кепитъл“ ООД, в който се изразява становище за нейната неоснователност, като се отправя молба за потвърждаване на постановения първоинстанционен съдебен акт.

Съдът като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което същата е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г. на ОСГТК на 3

ВКС. Постановеното решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като на основание чл.272 от ГПК съдът препраща към мотивите на първоинстанционния акт. Същевременно в изпълнение на задължението си да обсъди всички доводи и твърдения на страните и да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора във връзка с наведените в жалбата оплакване настоящият съдебен състав намира следното:

На първо място, съдът намира съдържащите се във въззивната жалба доводи относно недопустимост на постановения съдебен акт поради нередовност на исковата молба и произнасяне по непредявени искове за неоснователни. В тази връзка следва да бъде посочено, че предмет на разглеждане в настоящото производство е предявен от „Темис Кепитъл“ ООД срещу „Профи Кредит България“ ЕООД иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1, вр. чл.99 от ЗЗД за връщане на предадени без основание на ответното дружество суми, вземанията за които са прехвърлени на ищеца по силата на договор за цесия. В подадената искова молба ищецът навежда твърдения за сключен между него, в качеството му на цесионер, и Й.С.П., в качеството на цедент, Договор за вземания от финансови институции /договор за цесия/ от 09.04.2020г., по силата на който са му прехвърлени вземания в размер на 5 000 лева, произтичащи от неоснователно обогатяване, възникнали в периода от 01.12.2015г. до дата на сключване на договора. В уточнителни молби от 22.01.2021г. и от 27.04.2021г. ищецът е заявил, че сумите са платени от цедента при начална липса на основание, както и че не се касае до плащания по недействителни договори за потребителски кредити. В първото по делото открито съдебно заседание и въз основа на представена в рамките на това заседание допълнителна молба от 01.03.2022г., ищецът е уточнил, че претендираната сума е платена въз основа на нищожни клаузи по сключени договори за потребителски кредит, като първоинстанционният съд е счел, че изложеното представлява изменение на иска чрез добавяне на ново основание по смисъла на чл.214, ал.1 от ГПК и е допуснал същото с Определение от 17.03.2022г., допълвайки изготвения от него доклад по делото. С последващо Определение от 18.10.2022г. първоинстанционният съд е допуснал и изменение в размера на иска, приемайки че е предявен за сумата от 1 568,61 лева, представляваща сбор от неоснователно получени от ответника суми във връзка със сключените между ответника и цедента Договор за потребителски кредит №**********/29.11.2017г. и Договор за потребителски кредит 4

№300375422881/18.06.2019г. В тази връзка съдът намира, че описаните уточнения и изменения на предявения иск са надлежно извършени и допустими. Това е така, тъй като при предявен по чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД иск ищецът не е длъжен да излага твърдения относно причината за липса на основание за даденото, достатъчно е същото да се твърди, да се посочи в какво се състои, както и че не е налице и основание за извършването му.

Съгласно Решение №29 от 28.03.2012г. на ВКС по гр.д. №1144/2010 г., IV Г.О., изявлението на ищеца, че даденото е без основание може да бъде както твърдение на отрицателен факт, така и правен довод. То е твърдение на отрицателен факт, когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност. Когато ответникът по иска възрази, че съществува основание да получи даденото и посочи какво е то, ищецът може да репликира, че претендираното основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават. В този случай изявлението, че даденото е без основание е правен довод. Няма пречка ищецът, който знае претенциите на ответника за наличие на някое правно основание да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи репликата си, че такова основание е нищожно и посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи защо фактите, на които се позовава ответникът, не пораждат претендираното основание. В исковата молба обаче ищецът не е длъжен да прави реплики на още непредявени възражения от ответника, следователно същите не биха могли да бъдат условия за редовност на исковата претенция. Предвид изложеното, направените от ищеца уточнения на иска с оглед наведените от ответното дружество твърдения за съществуващи между него и цедента договорни правоотношения, в изпълнение на които първият е заплащал задълженията си, са напълно законосъобразни и не представляват недопустимо изменение на иска, поради което и първоинстанционният съд не се е произнесъл по непредявен иск, а е разгледал по същество депозирана от ищеца редовна искова молба, с която се търси връщане на дадени без основание парични суми.

Неоснователно се явява и направеното с въззивната жалба оплакване за недопустимост на обжалваното първоинстанционно решение в частта относно извършената от него преценка за действителност на сключените договори за потребителски кредит като постановено свръхпетитум, т.е. без наличие на 5 изрично искане за това. Това е така, доколкото съгласно чл.7, ал.3 от ГПК съдът следи служебно за наличието на нищожни неравноправни клаузи в сключените от потребители договори, без да е необходимо да бъде изрично сезиран за това.

Предвид изложеното относно наведените от жалбоподателя доводи за недопустимост на постановения съдебен акт, следва да бъдат разгледани и въведените в условията на евентуалност оплаквания относно неговата правилност, в частност относно съществуването на процесните вземания, съответно валидното им прехвърляне на ищеца.

С допуснатото с Определение от 17.03.2022г. изменение на предявения иск ищецът е уточнил, че претендира връщане на платени въз основа на нищожни клаузи по договори за потребителски кредит суми. В тази връзка по делото са представени