Решение № 1306 от 15.12.2020, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1306 гр. Бургас , 15.12.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на тринадесети октомври, през две хиляди и двадесета година в следния състав:

Председател:

Членове:

Секретар:

Росица Ж. Темелкова

Таня Т. Русева Маркова

Елеонора С. Кралева

Ани Р. Цветанова като разгледа докладваното от Елеонора С. Кралева Въззивно гражданско дело № 20202100502150 по описа за 2020 година

Производството по делото по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, подадена чрез пълномощник ю.к.Ирена Пенева, против решение № 1770/24.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 10776/2019 г. по описа на РС-Бургас, с което е прието за установено по отношение на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, че дължи на А. П. П., ЕГН **********, със съдебен адрес гр.Бургас, ул.“Цар Симеон І“ № 104, сумата от 43.07 лв., платени без основание на 09.09.2016 г. въз основа на нищожна разпоредба по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договор за потребителски кредит № ***689/ 29.07.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението по чл.410 ГПК – 11.07.2019 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение от 21.08.2019 г. по ч.гр.д. № 45969/2019 г. по описа на РС-София. Със същото решение „Профи кредит България“ ЕООД е осъдено да заплати на А. П. П. сумата от 325 лв. за разноски в исковото производство и сумата от 325 лв. за разноски в заповедното производство.

Във въззивната жалба се изразява недоволство от постановеното решение, като същото се счита за неправилно, необосновано и вътрешно противоречиво. Според въззивника, съдът не е изяснил фактическата страна на спора и неправилно е приел, че всяка 1 погасителна вноска се състои от 53.60 лв. главница, 126.94 лв. лихва и 43,07 лв. възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, като е разсъждавал по въпроси, по които не е бил надлежно сезиран – по правоотношение, излизащо извън обхвата на процесното споразумение за предоставяне на допълнителен пакет услуги, както и за реквизитите на договора за кредит и дължимостта на всички суми, извън претендираната със заявлението. В тази връзка се счита, че с произнасянето на съда по тези въпроси, на ответника не е дадена възможност за становище, нито за ангажиране на доказателства.

Оспорва се като неправилен и извода на съда, че клаузата относно пакета от допълнителни услуги е неравноправна, както и изводите за противоречието й с чл.10а ЗПК, като се счита, че услугите по допълнителния пакет не могат да се приемат като действия по усвояване и управление на кредита, за което са изложени подробни съображения. Оспорва се като неправилен и извода на съда, че възнаграждението по процесното споразумение е следвало да бъде включено в изчисляването на възнаграждението по договора за потребителски кредит, като се сочи, че допълнителните услуги не са задължително условие за отпускане на кредита, поради което не попадат под дефиницията на § 1, т.1 от ДР на ЗПК и възнаграждението за тях не следва да бъде включвано при изчисляването на ГПР, за което въззивникът се позовава на практика на СРС и АССГ. Развити са подробни доводи и за липса на заобикаляне на закона по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД, както и за липса на неравноправни клаузи в договора за потребителски кредит. В заключение, моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и вместо него да се постанови друго, с което да се отхвърли исковата претенция. Не са направени доказателствени искания. Претендира се присъждане на направените разноски, в т.ч. заплатена държавна такса, както и 600 лв. за ю.к.възнаграждение за двете съдебни инстанции. Направено е възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на въззиваемата-ищца.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемата А. П. П., подаден чрез пълномощника адв.Красен Кръстев. В отговора са изложени подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба, както и за основателност на исковата претенция. Моли се за потвърждаване на обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Не се правят доказателствени искания. Претендира се присъждане на разноските по делото. Направено е възражение за прекомерност на претендираното от въззивника ю.к.възнаграждение.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и от легитимирано лице с правен интерес от обжалването, поради което е процесуално допустима.

С оглед изложените във въззивната жалба доводи и становищата на страните, като прецени събраните по делото доказателства и разпоредбите на закона, Бургаският окръжен съд приема за установено от фактическа страна следното:

Производството по гр.д.№ 10776/2019 г. по описа на РС-Бургас е образувано по 2 исковата молба на А. П. П. против „Профи кредит България“ ЕООД за приемане за установено, че ответното дружество дължи на ищцата сумата от 43.07 лв., платена от нея на 09.09.2016 г. без основание, въз основа на нищожна разпоредба по споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договор за потребителски кредит № ***689/ 29.07.2016 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението до изплащане на вземането, за което в полза на ищцата е издадена Заповед за изпълнение по чл.410 ГПК от 21.08.2019 г. по ч.гр.д.№ 45969/2019 г. на РС-София.

Изложени са твърдения, че на 29.07.2016 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***689 за сумата от 3700 лв., като към договора за кредит е подписано и споразумение за предоставяне на на пакет от допълнителни услуги на стойност от 1550.52 лв. Твърди се, че тези суми са разпределени на 36 месечни вноски с размер на месечната вноска от 223.61 лв., във всяка от която са включени и по 43.07 лв. за допълнителни услуги. В тази връзка са изложени съображения, че споразумението за пакета от допълнителни услуги е нищожно, тъй като противоречи на закона и го заобикаля, накърнява добрите нрави, има невъзможен предмет и липсва основание по смисъла на чл.26 ЗЗД. Изложени са съображения и за нарушение на чл.10а и чл.19, ал.4 ЗПК, обуславящи нищожност на споразумението на основание чл.21 ЗПС, както и за неравноправност на клаузите му на основание чл.146 ЗЗП. Освен това тези услуги не са искани и не са предоставяни, а платеното по за тях е без основание и води до неоснователно обогатяване, като в тази връзка се твърди, че ищцата е платила първата вноска по договора за кредит на 09.09.2016 г. за 240 лв., от които 43.07 лв. за процесните допълнителни услуги, които са платени без основание и следва да й бъдат възстановени от ответика. Предвид това, ищцата се снабдила със заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, срещу която длъжникът депозирал в срок писмено възражение, поради което и в изпълнение указанията на съда е предявен и настоящият установителен иск. Ангажирал е писмени доказателства.

В депозирания писмен отговор по чл.131 ГПК ответникът е оспорил исковата претенция като неоснователна. Изложил е съображения, че договорът не съдържа неравноправни клаузи, при подписването му е било налице съгласие за неговото сключване, както и за сключването на споразумението за пакет от допълнителни услуги, като ищцата е имала възможност да договаря параметрите им. Сочи се, че не е налице заобикаляне на закона и не е налице нарушение на чл.19, ал.4 ЗПК и възнаграждението за допълнителните услуги не трябва да се включва в ГПК, тъй като закупуването на пакета не е задължително условие за сключване на договора да кредит, не е налице и нарушение на чл.10а ЗПК, тъй като не се касае за такси по управление и усвояване на кредита. Оспорени са и твърденията на ищцата за неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП.

И двете страните по делото са ангажирали писмени доказателства за установяване на изложените от тях твърдения и възражения.

След обсъждане на събраните доказателства, първоинстанционният съд е приел, че 3 клаузата за заплащане на възнаграждение по споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги противоречи на закона – чл.10а ЗПК, тъй като тези услуги са свързани с усвояване и управление на кредита, а уговореното за тях възнаграждение представлява такса, забранена от закона, поради което разпоредбата на споразумението се явява нищожна на основание чл.26 ЗЗД. Приел е, че тази клауза е и неравноправна по смисъла на ЗЗП, тъй като облагодетелства кредитора, като предвижда, че възнаграждение се дължи винаги, независимо от фактическото предоставяне на всяка от услугите, а доколкото възнаграждението за пакета услуги е уговорено да се плаща на вноски, заедно с главницата по кредита, по същество същото се явява допълнителна печалба за кредитора, която трябва да е включена в ГПР. В тази връзка е прието, че по договора ГПР е 49.89%, без да включва възнаграждението за тези услуги и ако то бе включено, размерът на ГПР би станал над 50% в нарушение на нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, а след като възнаграждението не е включено в ГПР, то е нарушен чл.11, ал.1, т.10 ЗПК и целият договор се явява нищожен на основание чл.22 ЗПК, поради което на основание чл.23 ЗПК длъжникът трябва да върне само чистия размер на главницата, а именно 3700 лв., като останалите суми, платени за лихви и за възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, не се дължат и ако са платени, то те са недължимо платени. При това, съдът е приел, че съгласно погасителният план към договора ищцата е трябвало да плаща месечна погасителна вноска от 223.61 лв., която е сбор от 53.60 лв. главница, 126.94 лв. лихва и 43.07 лв. възнаграждение за закупения пакет от допълнителни услуги, като падежът на първата вноска е на 10.09.2016 г., която е платена на 09.09.2016 г. Предвид горното, съдът е приел, че след като клаузите, предвиждащи заплащане на възнаграждение за пакета услуги са нищожни, то сумата от 43.07 лв., вноска по този пакет, е била платена без основание – чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД и подлежи на връщане.

По тези съображения, районният съд е уважил предявения иск по чл.422, ал.1 ГПК като основателен.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта м у – в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е. правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват нарушения на императивни материалноправни норми.

Въззивният съд, като обсъди доводите на страните и прецени събраните в процеса доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че страните не спорят по фактическата обстановка по делото и същата се установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение. Във въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което БОС я възприема изцяло и препраща към нея на основание чл.272 ГПК, като не е необходимо събраните доказателства да се въпроизвеждат и от въззивния съд.

Настоящата инстанция напълно споделя и решаващите правни изводи на БРС за 4 основателност на предявения иск по чл.422 ГПК, поради нищожност на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които са формирани въз основа на установената фактическа обстановка, като намира тези изводи за правилни и в съответствие със закона, поради което препраща към мотивите на обжалваното решение на основание чл.272 ГПК.

По изложените във въззивната жалба оплаквания и в допълнение към съображенията на районния съд, следва да се отбележи следното:

Неоснователни са възраженията на въззивника, че съдът не е изяснил фактическата страна на спора и е разсъждавал по въпроси, по които не е бил сезиран. В случая, районният съд е съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, ангажирани от страните, въз основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях, като се е произнесъл по иска, с който е бил сезиран – за недължимост на сумата от 43.07 лв. по споразумението за пакет от допълнителни услуги. Обсъждането в мотивите на съдебния акт на сключения между страните договор за кредит не опорочава произнасянето на съда и не води до неправилност на обжалваното решение, тъй като видно от съдържанието на споразумението за пакета от допълнителни услуги, същото е подписано към сключения договор за кредит и възнаграждението за услугите е добавено към месечните вноски по погасителния план за кредита. Неоснователни са и възраженията във въззивната жалба за неправилност на изводите на районния съд за нищожност на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, поради противоречие с нормите на чл.10а, ал.2 и чл.19, ал.4 ЗПК и наличие на неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП. В тази връзка, настоящият състав не споделя изложените от въззивника доводи, че клаузите, определящи задължението за заплащане на възнаграждение по закупения пакет от допълнителни услуги не са недействителни и не противоречат на закона, респективно твърденията му за валидност на тези клаузи. Съображенията на съда са следните: