Решение № 1121 от 27.02.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1121 гр. София, 27.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на пети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Георги Стоев при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Георги Стоев Въззивно гражданско дело № 20211100505980 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 20005809/08.01.2021г., постановено по гр.д. № 31386/19г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 169 състав, е отхвърлен предявеният от „Г.“ ЕООД, ЕИК *******, срещу Н. Н. Н., ЕГН **********, иск с правна квалификация чл. 59 от ЗЗД за заплащане на сумата от 14 380,38 лева, представляваща обезщетение за ползване на апартамент № Г3-103 с идентификатор № ***, находящ се в гр. Китен, ел.

„*******, без основание за периода 04.08.2014г. – 15.11.2016г., ведно със законна лихва от предявяване на исковата молба до окончателно изплащане. Първоинстанционният съд се е произнесъл и по дължимостта на разноските в исковото производство на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.

Производството е образувано по въззивна жалба с вх. № 25032158/23.02.2021г., подадена от ищеца „Г.“ ЕООД, с която е обжалвано решението в цялост. Въззивникът навежда оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, поради противоречия с материалния закон при правилно установени по делото правнорелевантни факти. Счита решението за необосновано, несправедливо, даващо възможност за злоупотреба от страна на ответника. Моли решението да бъде отменено като неправилно и вместо него да се постанови акт, с който да се уважи изцяло предявеният иск, както и да се присъди законна лихва от предявяване на иска. Претендира сторените разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от 1 ответника.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт:

Въззивният съд, съгласно чл. 269 ГПК, е ограничен от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, водещи до неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпросите; 1) дали е приложена правилно императивна материалноправна норма, 2) както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само в обжалваната част на решението.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

По основателността на иска:

Решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Предмет на въззивното производство е твърдяното от ищеца материално субективно притезателно право с правна квалификация чл. 59 ЗЗД за връщане на сумата от 14 380,38 лева, с която ответника неоснователно се е обогатил, спестявайки си имуществени разходи, ползвайки без основание процесния недвижим имот на ищеца.

Правопораждащият отговорността на ответника, респективно притезанието на ищеца, фактически състав включва следните елементи: 1) обогатяване на едно лице за сметка на друго, 2) обедняване на това лице, което е свързано със съответното обогатяване, 3) липса на правно основание за имущественото разместване и 4) липса на друга правна възможност и ред за защита. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на своето обедняване, т.е. намаляване на актива и/или пропускане на сигурно увеличение на имуществото, факта на обогатяването на ответника, т.е. увеличаването на актива, така и намаляването на пасива или спестяването на имуществени разходи, както и връзката между обедняването и обогатяването, като в тежест на ответника е да докаже наличието на основание за имущественото разместване.

Съгласно ППВС 1/79 г. обогатяването не е следствие на обедняването и обратното.

Те са последица от друг факт или факти, които подлежат на преценка в съдебното производство, като именно при извършването й се установява основанието за имущественото разместване. Следователно между обедняването и обогатяването следва да съществува връзка, която обаче не трябва да е пряко причинно-следствена. Субсидиарният характер на претенцията по чл. 59 ЗЗД се характеризира с това, че правото на иск възниква само когато ищецът не разполага с друг ред за защита, аргумент от ал. 2 на чл. 59 ЗЗД. Искът 2 по чл. 59, ал. 1 ЗЗД е поставен на разположение на неоснователно обеднелия във всички случаи, когато той не може да се защити нито с исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, нито въобще с друг иск. По този начин се осуетява чрез законна норма всяко неоснователно преминаване на блага от едно имущество в друго, макар да не съществува конкретно уредена възможност в други текстове на закона.

От събрания доказателствен материал се установява, че на 24.07.2014г. между страните в настоящото производство е подписан предварителен договор за покупкопродажба на недвижим имот, като ищецът и въззивник „Г.“ ЕООД е в качеството на продавач, а Н. Н. Н., ЕГН ********** – купувач. С договора страните се споразумяват, че в срок до 31.08.20214г. продавачът ще прехвърли правото на собственост върху процесния имот, а купувачът ще заплати сумата от 30 000 евро, 100% от които платими при подписване на предварителния договор - чл. 2.1. от Договора. Фактическата власт върху процесната вещ е получена от ответника на 04.08.2014 г., съгласно приобщения по делото приемопредавателен протокол. Не е установено сключването на окончателен договор между страните на посочената в предварителния договор дата. Междувременно върху процесния недвижим имот, предмет на разгледания договор, е учредена ипотека за обезпечаване на задължение към „Пиреос Банк“ АД, като от представените писмени доказателства се установява, че вещта е изнесена на публична продан по изп. Дело № 885/2016г. по описа на ЧСИ И.Б., рег. № 800 на КЧСИ, и след което е продадена. С оглед така развилата се ситуация, сключването на окончателен договор е станало невъзможно, поради факта, че титуляр на правото на собственост вече не е „Г.“ ЕООД.

Отговорът на исковата молба е подаден след преклузивния срок по чл. 131 ГПК, поради което следва да се приложат правните последици на нормата на чл. 133 ГПК.

Относно въведените от ответника нови факти и обстоятелства в отговора на исковата молба, които не представляват оспорване на фактическите твърдения на ищеца, т.е. не се отнасят до въведени вече факти в процеса. Настоящият състав приема, че са преклудирани с оглед разпоредбата на чл. 133 ГПК, поради което не следва да се обсъждат, тъй като с изтичането на срока за отговор на исковата молба се преклудира възможността на ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. В този смисъл е и константната практика на ВКС – Решение № 18/10.03.2022 г. по гр.д. № 4024/2021 г., I Г.О., на ВКС; Решение № 97/18.05.2018 г. по гр.д.

№ 3224/2017 г. , IV Г.О., на ВКС; Решение № 50006/26.01.2023 г. по гр.д. № 1722/2022 г., IV Г.О., на ВКС . Доколкото обаче твърдяната от ищеца липса на основание представлява отрицателен факт, който подлежи на доказване от ответника, т.е. същият вече е въведен в процеса с исковата молба, поради което процесуалната преклузия за представяне на доказателства за установяването на правното основание за имущественото разместване не е настъпила с изтичането на отговора на исковата молба, аргумент от чл. 146, ал. 3 вр. ал. 1, т.

5 ГПК. От което следва, че представените доказателства във връзка с наличието на годно правно основание следва да бъдат обсъдени при решаването на правния спор.

Първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение, изключвайки ги от 3 доказателствената маса. Обаче доколкото разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК ограничава обхвата на дейността на въззивния съд, последният може да приеме, че първоинстанционният съд е приел за установен факт, който не се е осъществил, или че не е приет за установен факт, който се е осъществил, само ако въззивната жалба съдържа оплакване, че даден релевантен за делото факт е погрешно установен. (Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. ОСГТК на ВКС). Във въззивната жалба, респективно отговора на въззивната жалба липса изрично оплакване, че съдът неправилно е установил факти на сключване на допълнително споразумение между страните, поради което настоящата инстанция не може да приеме за установено осъществяването на този факт.

Съгласно чл. 70, ал. 3 вр. чл. 71 ЗС лицето, което е получило фактическата власт върху чужд вещ въз основа на сключен с титуляря на правото на собственост предварителен договор (чл. 19 ЗЗД) се третира от закона като добросъвестен владелец. От което следва, че бъдещият купувач има правно основание да ползва вещта и да извлича полезните й свойства до предявяването на иска за връщането й (чл. 108 ЗС) или до прекратяване на правното основание, въз основа на което е установена фактическата власт. В този смисъл - Решение № 270 от 26.06.2012 г. по гр. д. № 1056/2011 г. на ВКС, І г.о. и Решение № 265 от 20.01.2014 г. по гр. д. № 2116/2013 г. на ВКС, ІІІ г.о. Следователно докато договорът не бъде развален или не бъде предявен иск за връщане на вещта, владелецът - купувач ползва имота на основание валидно сключен със собственика предварителен договор, поради което за времето от предаване на владението до разваляне на договора ползването не е без основание и той не дължи обезщетение. (Решение № 1 от 11.05.2020 г. по гр. д. № 289/2019 г., г. к., І г. о)

От събрания в хода на съдебното следствие доказателствен материал се установява, че ищецът е придобил правото на собственост върху процесната вещ на 25.07.2007 г., съгласно Нотариален акт за продажба № 80, рег. № 3386, по дело № 813/2007 г., т.е. предварителният договор е сключен със собственика на вещта, който впоследствие доброволно предава фактическата власт върху същата. Не са въведени твърдения, а и от събрания доказателствен материал не се установява някоя от страните да е упражнила потестативното си право на разваляне или да е предявила конститутивния иск за сключване на окончателен договор. Съгласно чл. 4 от предварителния договор облигационното действие се поражда със сключването на договора и продължава до надлежното изпълнение на уговорените задължения. В чл. 5.1. и чл. 5.2. от договора страните са оформили като самостоятелна уговорка уреденото в чл. 87 ЗЗД потестативно право за разваляне на облигационната връзка при неизпълнение на някое от описаните договорни задължения.

Следователно предварителния договор е породил своето действие на 24.07.2014 г., фактическата власт върху вещта е предадена от собственика й на ответника на 04.08.2014 г., като към настоящия момент облигационната връзка между страните не е прекратена или развалена, доколкото от представения доказателствен материал не се установява друго.

Въведеният във въззивната жалба правен довод, че предварителният договор е прекратил 4 своето действие на 31.08.2014 г. на основание чл. 3.1.1. от същия е неоснователен.

Несключването на окончателен договор на уговорената от страните дата не влече като правна последица автоматичното прекратяване или развалянето на облигационната връзка, т.е. неизпълнението на договорно задължение не е предвидено като единствено условие за прекратяване на договора нито пък обективното право предвижда подобна правна последица, a contrario чл. 79 ЗЗД. Виновното неизпълнение на облигационно задължение е един от елементите на правопораждащия фактически състав на чл. 87 ЗЗД, но докато потестативното право не бъде надлежно упражнено, то договорната връзка продължа формално да съществува. Страните не са уговорили и прекратителен срок, което да обуслови отпадането на правното основание на ответника. От казаното следва, че докато договорът не бъде развален или не бъде предявен иск за връщане на вещта, владелецът купувач ползва имота на основание валидно сключен със собственика предварителен договор, т.е. налице е правно основание за имущественото разместване.