Решение № 268 от 02.04.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 268 гр. София, 02.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО XIV ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Цветан Ив. Колев

Членове:

Биляна М. Вранчева

Иван Ал. Стоилов при участието на секретаря Александрина Кр. Попецова в присъствието на прокурора Д. Фр. П. като разгледа докладваното от Цветан Ив. Колев Въззивно частно наказателно дело № 20251100601171 по описа за 2025 година Производството е по реда на чл.313 и сл. от НПК.

Образувано е въз основа на въззивен протест, депозиран от Софийска районна прокуратура срещу определение, постановено на 15.10.2024 година по НОХ дело № 5477/2024 година, в частта му, с която след като е одобрено споразумение за прекратяване на наказателно производство, с което подсъдимият А. Х. А. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343Б,ал.2 от НК е определено общо наказание по правилата на чл.25,ал.1, във вр. с чл.23,ал.1 от НК.

Прокурорът поддържа твърдението, че съдът е допуснал нарушение на процесуалните правила като е преминал към определяне на общо наказание между наложеното с одобреното споразумение такова и предходно наложено наказание, без да поиска и изслуша становищата на страните по приложението на чл.25,ал.1, респ. чл.23,ал.1 и сл. от НПК.

В съдебно заседание страните релевираха становищата си:

Представителят на Софийска градска прокуратура поддържа въззивния протест.

Подсъдимият и защитникът му пледираха за потвърждаване на оспореното определение.

Съдът, съобразявайки становищата на страните, доказателствата и Закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

1

Протестът е процесуално-допустим.

Разгледан „по същество“, протестът е неоснователен.

Фактите, имащи значение за това производство са на първо място тези, възникнали между момента, в който е одобрено споразумение по реда на чл.384 НПК, с което подсъдимият А. Х. А. се е признал за виновен в извършването на престъпление по чл.343Б,ал.2 от НК и произнесеното от първостепенния съд определение по чл.25,ал.1 от НК и на второ място – фактите от предходната съдимост на А..

Без значение за въззивния съд са обстоятелствата, при които е извършено самото престъпление по чл.343Б,ал.2 от НК и това доказано ли е било то или не. Подсъдимият се е признал за виновен, одобрено е споразумение за прекратяване на наказателно производство и на А. са наложени наказания.

Възникналата и породена от действията на А. „реална съвкупност“ на извършваните от него престъпления, приключила с последователното одобряване на споразумения за прекратяване на наказателното производство, с които А. е признаван за виновен и са му налагани наказания е довела до възникването и на задължението по чл.25,ал.1 от НК за определяне на общо наказание. И приложението на тази разпоредба, когато са налице основания е именно „задължение“ за съда, а не е „пожелание“.

Разпоредбата на чл.301,ал.1,т.3 НПК, регламентираща реквизитите и предмета на въздействие на присъдата, задължава съда при постановяване на присъдата, в случаите на чл. 23 - 25 и 27 от Наказателния кодекс да определи общо наказание.

Доколкото, съгласно разпоредбата на чл.383,ал.1 от НПК, одобреното от съда споразумение има последиците на влязла в сила присъда, то съдът е еднакво задължен, както с присъдата, така и с определението си от заседанието, когато одобрява споразумение да се произнесе по основанията на чл.25-23 НК.

Логично възниква и въпросът, дали произнасянето по чл.25,ал.1 НК в производство по чл.382 – 384 НПК е по-сходно с произнасяне по чл.301,ал.1,т.3 от НПК или е такова по чл.306,ал.1,т.1 от НК,. Въпросът може да е и дискусионен, тъй като това произнасяне се извършва в същото заседание, но пък формално то е произнасяне след като вече е налице влязла в сила присъда, /одобрено споразумение/.

Независимо обаче кой от отговорите ще възприемем, то задължението на съда, при наличие на основанията на чл.25,ал.1, във вр. с чл.23,ал.1 от НК да се определи общо наказание е безспорно. И точно тази негова „безспорност“ често налага приложението на чл.306,ал.1 НПК. И в едната, и в другата хипотеза страните имат възможност, без подканяне от съда да изложат становищата си. Т.е. в пледоариите си „по същество“ на делото, приключващо с присъда, поддържащия обвинението прокурор има възможност наред с останалите доводи да изложи и такива за групиране на наказания. Същото важи и за становището му в процедурата по чл.382-384 НПК. И там прокурорът не е ограничен до това единствено да заяви, че намира 2 споразумението за непротиворечащо на закона и морала, а може и да поиска определяне на общо наказание и да развие доводи, включително и по приложението на чл.24 от НК.

В конкретното производство по чл.384 НПК, страните не са обсъдили този въпрос. Това, че страните не са засегнали този въпрос обаче не премахва задължението на съда да се произнесе. И именно това е направил районният съд – произнесъл се е, определяйки общо наказание.

При горният ред на мисли, въззивният съд приема, че оплакванията във въззивния протест за допуснато процесуално нарушение, /не е била изрично дадена думата на страните да изложат съображения по процедурата по групиране на наказанията/, са неоснователни.

Задължен от характера на въззивното производство, настоящият състав ще се произнесе и „по същество“ на делото, въпреки че не е изрично сезиран от прокурора.

А. Х. А. е осъждан тринадесет пъти, но от значение за това дело са единствено последните му две осъждания – това по НОХ дело № 5477/2024 година на СРС, предмет на това производство и по НОХ дело № 707/2024 година на Районен съд Хасково.

Престъпленията по тези две осъждания са идентични – чл.343Б,ал.2 от НК. Наложените наказания – също почти напълно идентични /и за двете „лишаване от свобода“ за срок от по три месеца и глоби по определението на ХРС 490 лева, а по определението на СРС 500 лева./. Деянията по тези две осъждания са извършени преди да е влязло определение за одобрено споразумение, по което и да е от тях, което предопределя и задължението на съда да произнесе определение по чл.25,ал.1 и сл. от НК.

Районният съд е определил общо наказание от три месеца „лишаване от свобода“ и е присъединил наказанията „глоба“ и от двете осъждания, каквото е било и неговото задължение.

Единственият спор, провокиран от прокурора е базиран на възражението му, че е бил лишен от възможността да пледира за увеличаване на определеното общо наказание.

Доколкото приложението на чл.24 от НК във втората му хипотеза не се преклудира с липсата на искане от прокурора и съдът може и по свой почин да приложи тази разпоредба, то районният съд не е допуснал порок, който да има съществен характер. От възприетото процесуално поведение въззивният съд остава с впечатление, че първостепенният е действал, съблюдавайки строго задължението по чл.301,ал.1,т.3 от НПК, с което не е допуснал нарушение, а само си е спестил необходимостта да внася отново делото между същите страни за производство по чл.306,ал.1 НПК.

Въпросът за приложението на чл.24 от НК може да бъде поставен и пред въззивната инстанция. С протеста изрично искане в тази посока не е направено, но доколкото липсват мотиви защо според районния съд не е целесъобразно да се приложи увеличение на определеното общо наказание, въззивната инстанция ще помести такива.

3

Обединеното становище на състава е, че за гарантиране превенцията на чл.36 НК, /генерални и персонална/ не е нужно увеличение на наказанието „лишаване от свобода“.

Съгласно чл. 24 от Наказателния кодекс ако наказанията са от един и същ вид, съдът може да увеличи определеното общо най-тежко наказание най-много с една втора, но така увеличеното наказание не може да надминава сбора от отделните наказания, нито максималния размер, предвиден за съответния вид наказание. Многократно е коментирано от съдилищата

Решение № 121 от 10.03.2010 г. на ВКС, където касационната инстанция подчертава, че не във всички случаи на реална съвкупност се прилага чл.24 НК, а само тогава, когато наложеното наказание е несъответно на съвкупността от престъпни посегателства и не могат да бъдат постигнати целите на наказанието в личен и обществен план, с изтърпяване на по-тежкото наказание при условията на чл. 23, ал. 1 НК.

Въззивният съд не установява несъответност на определеното общо наказание на съвкупността от престъпни деяния на А., още повече, че районният съд е присъединил изцяло наказанията „глоба“ и по двете осъждания, макар и да е могъл да възприеме и друг подход. Престъпленията по чл.343Б,ал.2 НК са остро обществено неприемливи, но ако прокурорът е смятал, че с наказание от три месеца „лишаване от свобода“ няма да се постигнат целите на наказанието, той не е трябвало да се съгласява на споразумение при такива условия. Очевидно обаче това наказание е било напълно достатъчно според прокурора и драстична необходимост от увеличаване на наказанието с цел лична или обществена превенция, особено при групиране на две напълно еднакви наказания за две напълно еднакви престъпления, наложени при това на минимума е незащитимо.

Обобщавайки, въззивният съд намира, че Софийски районен съд, постановявайки определение по чл.25,ал.1, във вр. с чл.23,ал.1 от НК не е допуснал процесуално нарушение, още повече такова, което да налага отмяна и връщане, а направеното от него групиране на наказания е правилно.

Определението на Софийски районен съд в атакуваната му част следва да бъде потвърдено. В другата, то е и необжалваемо.

На основание горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА ОПРЕДЕЛЕНИЕ, постановено на 15.10.2024 година по НОХ дело № 5477/2024 година, в частта му, с която след като е одобрил споразумение за прекратяване на наказателно производство, с което подсъдимият А. Х. А. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл.343Б,ал.2 от НК, Софийски районен съд е определено общо наказание по правилата на чл.25,ал.1, във вр. с чл.23,ал.1 от НК, като законосъобразно и правилно.

Определението е окончателно.

4

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

5