Решение № 427 от 30.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 427 гр. Пловдив, 30.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, X ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Живко Ст. Желев при участието на секретаря Стела Гр. Грозева като разгледа докладваното от Живко Ст. Желев Гражданско дело № 20245330105087 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано въз основа на искова молба подадена от Х. А. Н., ЕГН **********, против „Ай ти еф груп” АД, ЕИК 202255877, с която са предявени обективно съединени искове с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 към на Договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на неустойка е недействителна, за признаване за установено в отношенията между страните, че Приложение № 3 към на Договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между страните, предвиждаща заплащане на възнаграждение за ВИП услуга е недействителна, както и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2020,38 лева, представляваща недължимо заплатена и получена от ответника при начална липса на правно основание неустойка по Договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между страните.

По реда на чл. 214, ал. 1 ГПК е допуснато изменение на осъдителната претенция чрез увеличаване на размера на иска от сумата от 5 лева на сумата от 2020,38 лева.

Ищцата твърди, че е сключила с ответника договор за потребителски кредит № *** от ***г. за сумата 4000 лв., която била предоставена за срок от 24 месеца, като размерът на погасителната вноска бил определен на 369,42 лв. при одобрено обезпечение и 514 лв. при неодобрено обезпечение. Съгласно погасителния план ищцата следвало за заплати 4000 лв. главница, 2466,08 лв. възнаградителна лихва, 60 лв. такса за преференциално обслужване и 5809,92 лв. неустойка. Твърди се, че неустойката била дължима при неизпълнение на задължението на ищцата да предостави обезпечение в срок от 24 часа от сключване на договора, като била нищожна поради противоречието й с добрите нрави, нарушение на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК - тъй като не била включена в ГПР по кредита, както и представлявала неравноправна клауза в потребителски договор по смисъла на чл.143, ал.2 т.5 ЗЗП тъй като задължавала потребител за заплати необосновано висока неустойка при 1 неизпълнени на задължения. По отношение на таксата за преференциално /ВИП/ обслужване, уговорена в приложение № 3 към договора, се излагат доводи, че е недействителна поради противоречието й с чл.10а, ал.2 ЗПК, като същата не предоставя допълнителни услуги. В уточняваща молба ищцата твърди, че е заплатила на кредитодателя всички горепосочени суми в пълен размер. Предвид това се претендира да бъде признато за установено по отношение на ответника, че клаузите за заплащане н неустойка при непредоставяне на поръчителство, уговорена в приложение № 5 и клаузата за заплащане на възнаграждение за ВИП в размер на 60 лв. са недействителни. Претендира се да бъде осъден ответника да заплати на ищцата сумата 2020,38 лв. заплатена неустойка при начална липса на основание.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Ай Ти Еф Груп“ АД, с който се изразява становище за недопустимост, а при условията на евентуалност - за неоснователност на предявените искови претенции. Признава се, че между страните е сключен Анекс № ***/*** г. към Договор за потребителски кредит № ***, по силата на който на кредитополучателя е предоставена сумата от 4000 лв.

Договорът за кредит бил сключен при спазване на изискванията на чл. 10, ал.1 и чл.

11, ал.1, т. 10 ЗПК, като в същия коректно бил посочен размер на ГПР. Посочва се, че дори да се приеме, че е начислявана неустойка, клаузата за нейното договаряне не била нищожно или неравноправна. По отношение на възражението, че Приложение № 3 е недействително на основание чл. 10а ЗПК, се посочва такова приложение не съществува. Поради изложеното се претендира предявените искове да бъдат отхвърлени, като в полза на ответника да бъдат присъдени и разноските. Претендира разноски.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен Анекс № ***/*** г. към договор за потребителски кредит № ***/*** г., сключен между страните, ведно с приложение № 1 и приложение № 5 към този Анекс, от които се установява, че ответникът е предоставил на ищеца сумата в размер на 4000 лв., която следвало да бъде върната на 24 месечни вноски в срок до 21.11.2024 г., при годишен лихвен процент от 38,62 % и ГПР в размер на 49,00 %. В чл. 1 и чл. 2 от Приложение № 5 към от Анекс № *** към договора било посочено, че ищецът следвало да представи обезпечение измежду поръчителство на две физически лица или банкова гаранция за цялата сума по договора в срок до края на следващия работен ден, считано от деня на предоставяне на сумата, като в противен случай съобразно чл. 4, ищецът следвало да заплати неустойка, чийто в размер на 8,80 лв. средно на ден. В представения по делото погасителен план към договора за кредит същата е индивидуализирана по 267,73 лв. а месечно, респ. за дванадесет месеца сумата в общ размер на 6425,44 лв.

В хода на съдебното дирене е приобщена ССчЕ, изготвена от в. л. Й. П., от която се установява, че по сключения договор за кредит и анекс към него, ищцата е погасила сумата от 7262 лв.. Същото било разпределено по пера, както следва: 4000 лв. – главница, 973,93 лв. – възнаградителна лихва, 2020,38 лв. – неустойка, 230 лв. – такса за извънсъдебно събиране и 37,70 лв. – такса за предсрочно погасяване. Размерът на ГПР, ако в изчисляването се включи неустойката и такса вип обслужване, ще бъде в размер на 289,38 %.

Съдът кредитира заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като компетентно изготвено, отговарящо пълно и ясно на поставените въпроси и неоспорено от страните.

При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира следното:

Няма спор по делото, че между страните е възникнало правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има 2 правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Както бе посочено, клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 от договора и анекс към него, възлага в тежест на ищеца в случай, че не представи обезпечение по чл. 1 от договора за кредит, същият дължал неустойка в размер на 6425,44 лева за целия срок на договора. Същата обаче не е включена от ответника към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.

Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.

Установява се, че уговорената неустойка 6425,44 лева - надвишаваща размера на кредита/ да се плаща разсрочено във времето, заедно с месечните вноски, води до оскъпява кредита с над 160 %. От изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.

Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Следователно, посоченият ГПР е по - нисък от действителния.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.

3

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че клаузата на чл. 4 от Приложение № 5 от договора за потребителски кредит и Анекс към него е нищожна на основание чл. 26, ал.1, предл. първо ЗЗД - поради противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК и чл. 19, ал.5 ЗПК.

Предвид изложените мотиви и доколкото договорът за кредит се намира за недействителен на основание чл. 22 ЗПК, то по силата на чл. 23 ЗПК кредитополучателя дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и на начислените лихви, такси и неустойки. Видно от приетото заключение по ССчЕ ищецът Х. Н. е платила цялата сума за главница от 4000 лв. по Договор за паричен заем № *** от *** г. и Анекс към него № ***/*** г., както и сумите от 973,93 лв. – за възнаградителната лихва, 2020,38 лв. по процесната клауза за неустойка, 230 лв. за допълнителна такса за извънсъдебно събиране и 37,70 лв. – такса предсрочно погасяване, всички в общ размер от 7262 лв. Сумите платени над главницата, която се явява чистата стойност на кредита, са платени без основание и подлежат на връщане.