Решение № 14851 от 31.07.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 14851 гр. С, 31.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 118 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА при участието на секретаря ДИАНА Й. ТОДОРОВА като разгледа докладваното от ЛИЛИЯ ИВ. МИТЕВА Гражданско дело № 20231110153134 по описа за 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1, предл.1, 2 и 3, ал. 2, предл. 2 и 3 ЗЗД от Н. Н. Х. срещу „ФБ“ ЕООД с искане за прогласяване нищожността на сключения между страните Договор за предоставяне на потребителски кредит № ******/01.08.2023 г. поради противоречието му със закона, заобикаляне на закона, противоречие с добрите нрави, липса на съгласие и форма, а в условията на евентуалност – за прогласяване нищожността само на клаузата на чл. 5 от Договор за предоставяне на потребителски кредит № ******/01.08.2023 г., предвиждащ обезпечаване на задълженията по договора чрез поръчителство от „Multitude Bank”, поради противоречието на клаузата с добрите нрави и неравноправния й характер.

В исковата молба се твърди, че ищецът сключил с ответника Договор за предоставяне на потребителски кредит № ******/01.08.2023 г., по силата на който дружеството кредитодател предоставило на ищеца като кредитополучател сумата от 5000 лв. за срок от 18 месеца при размер на ГПР от 49.66% и ГЛП от 35%. Посочва, че съгласно чл. 5 от договора, същият се обезпечава с поръчителство от „Multitude Bank” в полза на ответното дружество. Сочи, че без да е упоменато в основания договор, му е начислена такса за обезпечение с поръчителство в размер на 5050 лв. Счита процесния договор за кредит за недействителен, тъй като в него не са посочени дължимите вноски по договора за поръчителство, не е посочено, че сключването на договор за гаранция е задължително условие за предоставяне на кредита, каквото всъщност се явява. Твърди още, че договорът не е надлежно подписан, поради което липсва съгласие за сключването му, както и че не е представян на ищеца, не отговаря на изискуемата в ЗПК форма. Сочи, че договорът е недействителен и доколкото противоречи на закона, тъй като в него не се съдържа начинът на изчисляване на ГПР, като посоченият размер на разходите не отговаря на действително приложимия между страните. Поддържа, че в размера на ГПР следва да се включи и дължимото възнаграждение по договора за поръчителство, имащо характер на разход във връзка с предоставянето на кредита, като в този случай същият би надхвърлил предвидения 1 в закона максимален праг, а в противен случай би се допуснало заобикаляне на закона.

Счита, че посочването на по-нисък ГПР в договора представлява нелоялна търговска практика. Евентуално твърди недействителност и на клаузата на чл. 5 от договора, с която се уговаря обезпечаване на договора за кредит с поръчителство от „Multitude Bank” в полза на ответното дружество, като противоречаща на добрите нрави и имаща неравноправен характер /съгласно уточнителна молба с вх. № от 06.12.2023 г./. Моли за уважаване на исковете. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни. Оспорва твърдението на ищеца за нищожност на чл. 5 от процесния договор за кредит. Сочи, че при сключването на договора са спазени всички законови изисквания, а последният съдържа всички необходими реквизити. Сочи, че в договора е посочен правилно приложимият към него ГПР, както и че същият е изчислен спрямо посочената в закона методика. Поддържа, че стойността на възнаграждението на поръчителя не следва да се включва в размера на ГПР. Твърди, че видът на обезпечението е избран свободно от ищеца преди сключване на договора за кредит.

Оспорва да е проявил поведение, представляващо нелоялна търговска практика или в договора да се съдържат неравноправни клаузи. Моли за отхвърляне на исковете.

Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 от ГПК, във връзка с чл. 12 от ГПК, намира за установено следното:

По делото не се спори и е отделено за безспорно по реда на чл. 146, ал. 1 ГПК, че страните са сключили от разстояние Договор за предоставяне на потребителски кредит № ******/01.08.2023 г. с посоченото в исковата молба съдържание, съгласно чл. 5 от който същият се обезпечава с поръчителство от „Multitude Bank” в полза на ответното дружество.

Съгласно договора за кредит ответното дружество - кредитодател предоставило на ищеца като кредитополучател сумата от 5000 лв, която последният се задължил да върне на 18 вноски ведно с лихва в размер на 1750 лв. Посочен в чл. 3б е лихвен процент - 35 % , като не е уточнено на каква база, а съгласно т.1,част 3 от преддоговорната информация годишния лихвен процент е 41. Посочено в чл. 4 е, че общият разход по кредита е 1750 лв и включва сумата по чл. 3б (т.е. само лихвата), като ГПР е 49,66. Съгласно чл. 5 от договора, същият се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Multitude Bank” в полза на ответното дружество, като потребителят декларира, че сам е избрал поръчителя, като е запознат с правото си да посочи както физическо, така и предложеното юридическо лице за поръчител.

Съгласно т. 8, част 2 от преддоговорната информация изисквано обезпечение, което следва да предостави потребителя е: договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от Кредитополучателя, а съгласно т. 4.3., част 3 ако кредитополучателят избере да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за кредитополучателя ще бъдат в размер на 5050 лева.

Установява се от заключението на СТЕ, дадено след извършено от вещото лице техническо изследване на отразени в рамките на онлайн платформа и сървърно пространство хронологични данни, че според установеният от ответното дружество ред, за да кандидатства за кредит, потребителят посещава интернет сайта на дружеството и попълва данни за заявяване на съответен кредит. След попълване на лични данни на интерфейса се отварят активни опции за потвърждаване - за личен гарант/поръчител или за гарант „ФБ" /„МБ"/. Според заключението потребителят няма как да продължи процеса по кандидатстване за кредит, ако не избере опция от предложените две и в конкретния случай 2 при кандидатстването ищецът като кредитоискател е избрал като гарант „МБ".

Според представено с исковата молба Удостоверение за наличие на задължение от ответното дружество към 19.09.2023 г. задължението на ищеца по кредита е в размер на 11820 лева, от която 5000 лева – усвоения кредит, 1750 лева – лихва, 20 лева такси съгласно Тарифата и 5050 лева – такса за банкова гаранция (услуга, предоставена от партньор на „ФБ“ ЕООД и свободно избрана от кредитополучателя).

В случая не е представен договор за предоставяне на гаранция с третото лице „МБ", поради което неустановено е дали сочената такса в размер на 5050 лева е уговорено да се дължи от кредитополучателя по такъв договор или се дължи и начислява от кредитодателя /доколкото същият я е претендирал като такава съгласно посоченото удостоверение/. Ясно обаче от съдържанието на преддоговорнатата информация /т. 4.3, част 3/ е, че разходите за обезпечението са в размер на 5050 лева и са за сметка на кредитополучателя. Тези разходи според изричното уточнение в т. 4.3., част 3 от преддоговорната информация кредитодателят не е включил при изчисление на ГПР, тъй като според него касаят допълнителна възмездна услуга, предоставена от трето лице, която не е задължително условие за предоставяне на кредита.

При тълкуване на разпоредбите в договора за заем, касаещи „обезпечението“, съдът намира, че таксата за предоставянето му се явява задължителен разход по договора за кредит, независимо от декларациите, съдържащи се в т.4.3 от преддоговорната информация и чл. 5 от договора. Сключването на договора в случая е предпоставено от задължително предоставяне на обезпечение, изборът на което с оглед лимитативните критерии, поставени едностранно от кредитодателя, реално задължава потребителят да извърши разходи като заплати такса в размер, по-висок дори от главницата по кредита. Формалното предвиждане на алтернатива при кандидатстване за кредита в случая е реално приравнена на липса на такава, тъй като не са ясни нито условията, на които следва да отговаря личния гарант/поръчител, за да бъде одобрен от кредитодателя, нито разходите, които би сторил потребителя за изпълнение на тези условия.

Според чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите по кредита съгл. чл. 19, ал. 1 ЗПК изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, като съобразно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С посочената уредба е въведено императивно изискване на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи, в какъвто смисъл е и изискването на чл.

10, пар. 1, б. "ж" от Директива 2008/48/ЕО: да се посочат всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.

В случая формално в договора за паричен заем е посочен ГПР – 49,66 %, като в преддоговорната информация изрично е посочено, че разходите за обезпечението не са включени при изчислението му. Преценката на съдържанието на твърдяната услугата по предоставяне на гаранция и на практика задължителното и автоматично поемане на задължение за заплащането й, за да бъде сключен договора за кредит при конкретните параметри, обаче води до очевиден извод, че възнаграждението за същата съставлява по 3 своята същност общ разход по кредита, подлежащ съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК и пар. 1, т. 1 ДР ЗПК на съобразяване и включване в изчислението на ГПР. В случая обвързването на потребителя със заплащането на таксата за гаранта съставлява съществена част от основното съдържание на кредитното правоотношение, като очевидно целяно е изключена от него и представена като разходи за услуга от трето лице. Дори и да се приеме, че таксата уговорена /неустановено с какво съглашение/ е възнаграждение в полза на трето лице, то същата отново съставлява увеличаване на разходите, които потребителят е принуден да стори, за да получи заема.

Следователно в случая таксата от 5050 лева за осигуряване на обезпечение съставлява общ разход по кредита, който не е включен в компонентите на ГПР и следователно посоченият в договора ГПР не отговаря на действителния такъв, което води до нарушение на императивното изискване на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като неточното посочване на ГПР е равнозначно на непосочен ГПР. Макар да е без значение дали с включване на непосочените компоненти ГПР ще е в рамките на размера по чл. 19,ал. 4 ГПК или ще го надвишава, следва да се посочи че в случая действителният ГПР очевидно съществено и многократно надвишава петкратния размер на законната лихва. Неточното посочване на ГПР съставлява неизпълнение на изискването на цитираната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като не изпълнява нейната цел – потребителят да бъде информиран за разходите за кредита и да направи осъзнат избор да сключи договора с ответника на фона на предлаганите от други финансови институции условия. В този смисъл е и застъпено в решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 г. на СЕС (девети състав) разбиране, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент. С посоченото решение е разяснено и чл. 10, пар. 2, б. "ж" и чл. 23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за потребителски кредит не е посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в чл. 3, б. "ж" от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води до връщане от страна на съответния потребител единствено на предоставената в заем главница.